Старопланински

Така поставена, темата обединява три понятия, с които боравят три филологически дис циплини. Ето защо на преден план изпъква проблемът за подхода, който трябва да държи смет ка за функцията на антропонимите в художественото цяло от гледна точка и на стилистиката, и на ономастиката, и на литературната теория. Това е комплексен подход, продиктуван от приро дата на езиковите единици, които в своята речева реализация могат да получават особена сти листична натовареност и да участвуват активно в структурно-семантичната организация на ху дожествения текст. За необходимостта от такъв подход говори 3. Хованска: „Но само като преминем към разглеждане на по-големи отрязъци от речта, а още повече и на цялостната струк тура на художественото произведение, на нас ни е необходимо да комбинираме лингвистичните и естетическите аспекти на анализа. "1 Подобно е схващането и на А. И. Ефимов, според когото, ако литературоведът, решавайки свои задачи, се обръща към езика на писателя и анализира речевите средства, то той е длъжен да бъде и компетентен езиковед-стилист, Но често в изследванията, посветени на въпроса за антропонимите в литературата, надде лява или чисто лингвистичният подход, или пък явлението се откроява само на равнището на ху дожествената реч (например публикацията на И. В. Ляхова „Имя собственное личное в худо жественном тексте и функция характеризации" в „Сборник научных трудов", изд. Московского государственного педагогического института иностранного языка имени Мориса Торесса.

Йордан Йовков ни е оставил забележителна изповед за важна страна от творческия процес у него: „Не съм написал нито една работа, в основата на която да не стои действително преживяване. Имам добра памет, помня всичко. Почти всеки мотив отнасям към тоя пейзаж, дето съм бил, в тая среда, в която съм живял и която познавам. Вън от тях нищо не мога да напиша. Признания за наблюдавано и преживяно в живота като основа на творчеството Йовков прави по различни поводи. Тази особеност на създаване у него е забелязал Елин Пелин. Като говори, че собственият му начин на писане е друг, този писател изтъква определено: „У Йовков се чувствува през всичкото време, че зад всяко лице стои жив човек, зад всеки момент, положение в разказа стои действително преживяване, спомен из личния живот или нещо разправено или чуто от някого. y Това обаче съвсем не означава, че у Йовков имаме натуралистично възпроизвеж B дане на живота. Когато е чел романа на Джек Лондон „Мартин Идън", той е съзрял неговия главен герой писател, важни прилики със себе си. Подобно на Мартин Идън и той се придържа към наблюдаваното в живота, но едновременно с това също така прави творчески „допълвания" към него: „Например там, дето (Джек Лондон - б. м., В. В.) говори за реализма на Мартин, който пишел само това, което познавал от опит, но в същото време не избягва да съчетава тоя реализъм с красотата на фантазията и измислицата. "3 Нещо повече: Йовков открито се противопоставя на всяко надценяване на „факта“. Негодува по повод постановки на български пиеси театъра, като критикува натуралистичното изпълнение на актьорите: „Сякаш се стараят да направят всичко тъй, както е в действителност. Забравят, че се касае за изкуство, за театралност, за стилизуване, за художествено пресъздаване. Копират нищо повече." Срещу всичко това Йовков заявява: „Аз съм петимен да получа поня кога „поезията на цялото" в постановките на българските пиеси. А това ще рече да се разкрие онова, което надраства наличното в живота, подчинява го на художестве ната идея. И затова Йовков иронизира критика, който обявявал за действителни лица неговите герои дядо Давид и Сали Яшар от „Песента на колелетата", и категорично заявява, че не е имало такива действителни лица