правда

В предговора към своите басни, като засяга някои особености на този литературен жанр, в който истината намира найкратко и непосредствено въплъщение, Лафонтен казва: „Тъкмо поради тези съображения, Платон, изгонил Омир от своята република, е дал в нея твърде почетно място на Езоп. Той изказва пожелание децата да всмукват тези басни заедно с млякото; той препоръчва на кърмачките да им ги разказват, защото инак не биха могли да се приучат отрано към мъдрост и добродетел. Вместо да се ограничим да поправяме навиците си, трябва да полагаме усилия да ги направим добри, докато те са още безразлични към доброто и злото". Тези препоръки на древния мъд рец обаче, поради настъпилата промяна в бита и съзнанието на хората, не намираха винаги достатъчен отзвук в поколенията и в някои епохи фактически се дойде до обратния резултат: без да бъде Формално изгонена от републиката на изкуствата, баснята беше изтласкана на последен план и трябваше да води едно твърде лихо съществувание. Лафонтен във Франция, Лесинг в Германия, Крилов в Русия и Михайловски в България, в различни времена, при различна обстановка и с различен успех, използувайки В повечето случаи езоповския сюжетен Фонд, я подхванаха, оживиха и тласнаха напред, но все пак не успяха да я израв нят по престиж с големите литературни жанрове, макар понякога да и осигуря ваха значителен достъп до простия читател. При всички случаи, дори когато се е радвала на значителна популярност, мълчаливо тя се е смятала рожба на непъл ноценно вдъхновение.

Писатели от ранга на Камен Зидаров респектират с продължителния си жизнен път, с многолетното си творческо развитие, с неугасващите творчески пориви. Жизнен и пълнокръвен талант, той свърза своето име както с лириката, така с театъра, създаде пиеси, които в нашата социалистическа драматургия изпъкват сред най-значителните и върхове. Създателят на „Царска милост“, „Иван Шишман", „Калоян“, „За честта на пагона" и др. е кръвно свързан с народната съдба и своя роден край и затова темите и сюжетите, които разработи, носят подчертан национален оттенък, налагат се с богатото и плодотворно разкриване на образи и конфликти, с обществената си значимост. Свидетел и пряк участник в големи исторически събития, Камен Зидаров винаги се е стремял да намери онези трайни проблеми, които отразяват съдбите на ярки герои, на силни и волеви личности, отстояващи националната си чест и доблест, разкриващи богатството на моралния стоицизъм и духовната красота. Активното присъствие на този неспокоен художник в нашата литература не може да не породи интерес към неговата фигура, към своеобразието на дарбата му. В редица от по-късните си мемоарно-публицистични книги, като „С Асен Разцветников в живота и поезията“, „Звезди от голямата плеяда", два тома, „Броеница на времето" и др., Камен Зидаров пресъздава моменти от своя труден, но изпълнен с много дръзновение живот, отразява познанства и дейност, осветлява търсенията си като поет и драматург. Изключително обаятелен и привлекателен е той и като събеседник. Речта му е благозвучна, изпълнена с много дълбок и съдържателен размисъл, с лек хумор. В предложените страници, откъс от литературна анкета, оживяват спомени от детството и младостта, от творческия свят на Камен Зидаров. - Какво знаете за Вашето раждане, разказвали ли са Ви кога и как е станало това събитие? - Аз съм роден на 16 септември (стар стил) 1902 г., към залез слънце, а денят от седмицата е бил сряда. Понеже не е имало удобства, майка ми ме е родила в избата, но нашата изба е широка и много чиста. Акуширала е майката на моята майка - баба Гина Тодорова Тихчева. Родена е в нашето село Драганово, Великотърновски окръг, от големия род на Тихчевци, тя е била известна билкарка, акушерка, баячка. Много разбираше от билки. Но една от най-големите и работи село беше акушерството и тя е акуширала на много родилки. Също така леку ваше много болести. B Моята майка и баба ми твърдяха, че аз съм се родил целият обвит в було и баба ми казваше: Това дете ще има голям късмет. Това е, което по-късно съм научил за моето раждане.

Само до преди едно десетилетие ние бяхме привикнали години наред да сре щаме и виждаме внушителната, малко поприведена сякаш от товара на годините фигура на Людмил Стоянов да се отправя към някое от културните и научни средища на столицата, за да участвува на заседания и обсъждания, да се въз правя на трибуните на митинги и събрания, за да утвърждава и защищава на ционални и общочовешки истини. Бяхме свикнали да чуваме мъдрото му слово при чествувания на наши и световни първенци на духа, да възвестява принципи и идеи за социално добруване и духовно възмогване, да призовава на борба в името на правдата и прогреса, на мира и международното сътрудничество, да обвинява и заклеймява новите апологети на войната и на всякакви антиху манни теории. И винаги гласът му бе звучал с една естествена топлота, със за разяваща искреност, но властно и убедително, безапелационно, щом се касаеше да се защитят културата и цивилизацията от попълзновенията на всевъзможни те рушители на сътвореното от човешкия дух през вековете. По набразденото лице на каления в десетилетни схватки с тъмните реакционни сили у нас и в све та писател, в проницателния му поглед, в многозначителните му жестове, в покоряващата му усмивка се бяха отразили сякаш мъдростта на историята, изпитанията и прозренията на художника и общественика, слели се в едно единство, за да ни оставят уроци, така поучителни и необходими и в наше време. Все такава обаятелност излъчваше личността на Людмил Стоянов и когато се намираше в приятелски кръг, в близка среда, където се водеха разговори за националната ни литература и култура, за световната цивилизация, за онези животрептящи въпроси на нашата съвременност, с които той неотстъпно жи вееше. Те бяха станали за него насыщна храна, духовна потребност. И тогава пестеливите му думи излъчваха увереност и готовност да се вслушва в другите, създаваха атмосфера на взаимно доверие и откровеност. Присъствието му ся каш респектираше, налагаше се и тогава, когато мълчеше и само с поглед усмивка издаваше, че участвува в разговора. А когато разговорите понякога биваха с принизен духовен градус, когато минаваха на банални теми от еже дневието, размисли тогава и съзерцания, писателят като че ли се затваряше в себе си, за да се потопи в устремен към нещо по-значително, готов да се включи И отново, щом събеседниците минаваха върху теми с по-творчески характер. духовният Ето някои черти, с които и сега изплува в съзнанието ми физическият и образ на Людмил Стоянов, с когото имах възможност отблизо да 24 общувам, и то при различни външни обстоятелства и психологически състоя ния през последните 25 години от житейския му и творчески път. А, струва ми се, че малцина са онези наши писатели, чиято житейска и творческа съдба да е толкова поучителна, и то в много и различни насоки. Тя наистина ни предлага уроци, навежда ни на размисли по въпроси и от идейно-творческо, и от обществено-политическо, и от културно-естетическо, и от хуманитарно-нравствено естество.