Караславов

Веднъж Караславов упрекнал Жендов, че той, най-добрият приятел и съратник на Смирненски, не се е досетил да му направи поне една, каква да е, портретна скица от натура. Учуден от внезапния другарски укор, художникът се посмутил и чистосърдечно отговорил: - Та откъде да съм знаел, че той е гениален поет! Смирненски беше по-обикновен от всички други около мене и никой не подозираше, че един ден името му ще гърми по четирите краища на Бълга рия". В тази кратка изповед на забележителния наш карикатурист се съдържа изключи телна правда. Та нима някой ще емогъл да забележи и да отдели своя близък приятел като нещо изключително в другарския колектив, сред който е всеки ден? Едва ли! Затова мъдрият отговор на Жендов с пълно основание може да се постави като Мото на цялата книга на Георги Караславов - Срещи и разговори с Никола Вапцаров". Действително, кой от найблизките другари на Вапцаров (а авторът е бил между тях) е предполагал, че един ден Вапцаровото име ще обиколи четирите краища на петте континента и ще разнесе славата на нашия малък народ? Кой от тях е могъл само за миг да допусне, че Всеки момент от поетовия живот, всеки негов творчески порив, замисъл и мечта, всеки предмет, до който се е докосвал, всяка жизнена подробност, всеки жест дори, . . ще привличат любознателното внимание на милионните му почитатели? И тъкмо защото никой не е забелязвал изключителната личност в своя пословично скромен другар, то и затова не са се досетили да запишат поне един негов разговор с всичките му колоритни подробности". Нито на приятелите му художници е хрумнало да изработят някакъв портрет или скица от натура. Да ги укоряваме ли на свой ред? Едва ли е нужно. Нито пък е редно сега, при появата на цяла книга спомени за Вапцаров, в която още в предговора се подчер тава: „Да, още тогава в творчеството си Вапцаров беше надраснал всички, беше се извисил до равнище, което ние, неговите най-близки другари, не можехме да видим. (стр. б). И на следващата страница се Допълва: „Но Вапцаров беше толкоз скро мен, толкоз „обикновен", толкоз близко до нас, че ние не можахме да видим и да изме рим приживе неговия гигантски ръст. "

Когато през 1926 г. се забеляза името на Георги Караславов, беше трудно да се гадае как ще просветне младият талант. Той се насочваше към потъналото в мъка и гневно мълчание село след априлските дни на 1925 година. Писа и за живота на деца от покрайнините на столицата, които с гибелта на много човешки достойнства напомнят гаврошовците от „Зимни вечери" на Смирненски. Разказа и за моралната устойчивост на борците из строителния пролетариат в околностите на Прага, ръководен от съзнателен политически авангард („Спор жилов"). Създаде немалко образи и на градски интелигенти - народни учи тели, мечтатели и реалисти, загинали на кладата на революционната борба. Главната лична тема на Караславов обаче постепенно се изясни и тя си остана докрай селото. Селото с неговите прозрачно ведри природни картини, пролетни и зимни настроения, селото с жестоките собственически честолюбия, с драматизма на изострените класови борби. То, това следвоенно, вече променено село, различно от Елин Пелиновото и Йовковото, зазвуча като една постоянна мелодия - сдържана, но силна и благородна. В него бушуват две страшни сили: силата на собствеността, която постепенно, механично унищожава човешкото; силата на нейното отрицание, вдъхновена от умилено прегърналата света на дежда за освобождение.

Една от характерните черти на съвременния литературен процес е неговото жанрово многообразие. Това важи в еднаква мяра както за художествената литература, така и за литературоведческата книжнина. Художествените домогвания и обобщения, тър сенията и прозренията на историко-литературната и критическа мисъл намират изява в различни жанрове и форми, понякога твърде хетерогенни, но затова пък интересни като свидетелство за богатството на литературния живот, за многообразието от творчески индивидуалности, за различните пътища, по които тръгват писатели и литературоведи, за да разкрият истини от идейно-естетическо, биографско-творческо, нравствено, емоционално естество.

Писателят Георги Караславов е жива енциклопедия на общественополитическия, културния и литературния живот у нас от втората половина на 20-те години до днес. Когато разказва за своите творчески замисли, за героите и събитията, отразени в крупното му творчество, той винаги започва със спомените си и със сегашните си наблюдения над различните сфери от живота. Свидетел и активен участник в обществено-политическите борби, Георги Караславов е съхранил във феноменалната си памет безброй много детайли от антифашисткото минало, от славния път на партията и народа в периода от Септемврийското въстание през 1923 г. до 9 септември 1944 г. И в борбата за основно преустройство на обществената действителност след 9 септември Георги Караславов участвува активно не само като публи цист, белетрист и драматург, но и като член на Президиума на Народното събрание, член на ЦК на Българската комунистическа партия, народен предстарител, главен секретар на Съюза на българските писатели, директор на Народния театър... Трудно могат да се изброят всички отговорни държавни постове, които е заемал и заема от 9 септември до днес. След 9 септември той проявява необикновена енергия и в културното строителство, и в борбата за установяване на социалистическия реализъм в българската литература. Тая борба води и като теоретик-полемист, и главно като творец на белетристични и драматургични произведения. Сега именно той замисля и написа четирите части на своя роман-епопея „Обикновени хора", създаде няколко пиеси, които се играят из всички театри на страната, написа повестите „Танго“, „Неверният Тома“, „Освобождение“, романа за юноши „Ленко" и редица новели, разкази, очерци.... С най-голяма охота и въодушевление писателят говори за революцията и огромните придобивки, които тя донесе на българския народ: „Деветосептемврийската революция преобрази целия наш живот с такава сила, каквато мнозина не очакваха и не подозираха. Объркани бяха много криви сметки, пропаднаха много ялови въжделения, провалиха се планове на реакционери и политически хитреци, които събитията бяха тласнали в редовете на Отечествения фронт. Въпросът, с кого и накъде, се постави ребром, в упор. Определилата се „легална опозиция" постепенно започна да открива своята овча кожа и да показва мракобесническо-хищнически зъби. Паритетът в Отечествения фронт изтика на ръководни постове в държавния и обществения апарат противници на новия живот и на новата власт. Тези „отечественофронтовци“ започнаха да саботират всички мероприятия за успешното водене на Отечествената война, опитаха се да всяват недоверие в трудовите маси, да разлагат Народната армия, която заедно

В своята първа стихосбирка „Ехо от кавалите" (1959) Слав Хр. Караславов доказа поетичното си пристрастие към равнината на Тракия. Неговите „полски" стихове се редят с непринудена откровеност, малко монотонни, но с жива и конкретна образност. Леката тъга по най-свидното — баща, майка, първа обич и спомена за безвъзвратно изминалото детство - са основни мотиви в неговата първа книга. Поетът се чувствува сраснал със земята, той е частица от нея и това ще го крепи винаги, особено когато бъде подгонен от градския шум. Много силна е тази негова привързаност към земята и равнината, а не към морето или планината. Ехото от кавалите и равнината дава отпечатък върху цялата покъсна поезия на Слав Хр. Караславов - запазва се своеобразната напевност, дълбоката връзка с народната поезия. В куплетите на поета винаги се крие някакво усещане за широта и безкрайност - незнаещ точно кога ще спре, кога ще заглъхне последният тон. Поетът може би ще иска да се откъсне от магията на равнината, но и по-късно винаги все нещо ще му напомня за нея - песента на щуреца, жълтото полско цвете, в съня му ще се мяркат прадядовски каруци. Но още в най-ранното си детство поетът е усетил устрема на новото, тътена на революцията, магнетизма на комунистическите идеи. Неговата лека тъга е есте ствената тъга на всеки, който се разделя със спомените от детството, а не тъга по старото село. Напротив, той, още твърде малък, е имал щастието да съзре пътя към бъдещото развитие на социалистическата ни родина и да види там някъде и своето място. Но не ще побърза да захвърли „селската" образност и да се накичи с градска бутафория, да приеме „ново“ свето усещане. Тази образ ност не му пречи да бъде наш съвременник, а му създава непринудена самобитност. Той не я поддържа изкуствено, тя иде нейде дълбоко от самия него, неусетно, естествено, без следа от маниерност и изкуственост. Някои смятат, че у този поет няма достатъчно развитие, както у някои други от неговото поколение. Но защо трябва да се отхвърли тезата, че неговото съзряване и истинско развитие не е тъкмо тази вярност към земята и себе си, в това съзвучие към полската гама от цветове и звуци, в тази естествена мъдрост, мъжественост и устойчивост пред всички изкушения на града. Защо трябва да търсим у този поет неща и особености, които срещаме у другите. По-добре е, ако се вгледаме в самия него, в образния му поетичен свят. 99 В Ехо от кавалите" заедно с елегичните настроения за стария дом, бащи ното огнище и ореха, където поетът се прощава с детството и ранната младост, има един цикъл, който изненадва със своята оригиналност - това е „Лудогорски кръстопът" (написан през 1957 г.). Още тогава поетът проявява своето силно изострено чувство за природа - оттук онази привидна монотонност, изпъстрена с причудливи поетични видения, характерна понякога за песните на източните народи. Поетът е само на 25 години, но у него има силна отговорност към призванието, няма никаква младежка разпиляност, а вътрешна съсредо точеност, една неочаквана промисленост и стремеж към преоценка. Заедно със стиховете, наситени със селски спомени, ще намерим куплети с интересна поетична проницателност, с неосъзнат може би още стремеж към съхранение на оная мъдрост, родена в равнината, дошла от дъха на чернозема и народната песен.

Нашата съвременна теоретико-критиче ска мисъл чувствува голяма нужда от изследвания, в които разрешаването на ли тературно-творческите проблеми, свързани с определен писател, да се извършва върху богат биографичен и мемоарен материал. В същото време чрез срещи и разговори с писателя да се изясни по-дълбоко самобит ността на творческата му работа. Все с оглед на по-цялостното осветляване на творче ството се използуват и критически оценки. Труд с такъв широк диапазон от цели и проблеми има огромно практическо и тео ретическо значение. Той засяга пряко и въпроси от психологията на художественото творчество, една област от литературната ни наука, която твърде бавно се развива. Ето защо „Книга за Георги Караславов" на Георги и Елка Константинови е ценен принос в съвременната ни теоретико-кри тическа литература. Георги Караславов е „гордостта на поко- лението", към което се отнася Г. Константинов. Това обстоятелство обяснява връзка та на критика с творчеството на писателя още от 1931 г. Следователно „Книга за Георги Караславов“ може да се разглежда като плод от многогодишна дружба между две творчески личности. Тази дружба започва най-напред чрез посредничеството на Ал. Бурмов, а след 9. ІХ. 1944 г. тя се разгръща и задълбочава. „Приятелското разположение на Г. Караславов - споделя Г. Константинов - е едно от най-големите ми придобивки“ - лични, човешки и литературни - след девети септември. Най-хубавото в нашето приятелство е именно това, че то дойде не усетно, без усилия." Независимо от приятелските си чувства към писателя авторите на книгата се отнасят към задачата си с голяма добросъвестност и с чувство за отговорност. За това говори и признанието на самия Г. Константинов: „Приятелството в литературата е не що необикновено, чаровно и много сложно - уж иде от най-чистите извори на безкористието, а пък, като любовта, не е истинско, ако не се осмисля от „користолюбието" на сърцето. Затова казвам, че може би само донякъде в моите разговори с Караславов е участвувало приятелството. Без да са освободени от топлината на приятелството, те са диктувани преди всичко от страст към истината. А истината за Г. Караславов - един от най-праволинейните, еднопосочен в развитието си български писател - е много широка и сложна... За да разкрият тази широка и сложна" истина, авторите на книгата използуват разнообразни форми и средства. Подбраният материал обхваща доста продължи телен период от време - от 1904 до 1970 г. Сполучливо той е разпределен в осем гла ви за по-голяма прегледност и съобразно с етапите на творческото развитие на писа теля. Трудът на Георги и Елка Константинови прави много добро впечатление със своята методология, която в известни насоки е новаторска. Жизненият и творчески път на Караславов се пречупва през погледа на самия творец, на неговите съвре менници, на литературната критика, на обществеността. Своеобразен е начинът, по който се изгражда личността на писателя. Собствената му оценка за живота и творчеството се съчетава с впечатленията, които той е оставил у близки и познати. Така ли тературният критик и теоретик получава възможност по-пълно да осветли проблема за отношението между личност и общество, творчество и народ. Организацията на раз нообразния материал по интересен начин разрешава взаимоотношенията между пи сател и критик. Избраната методология наистина прави „Книга за Г. Караславов" „един своеобразен колективен труд". Тази особеност се подчертава и от самите автори, без това ни най-малко да намалява тяхната роля, за щото при съставянето на такъв именно свое образен колективен труд" се изисква голям опит и умение. В разказа за Г. Караславов сполучливо се вплитат спомени както от самия писател, така и от негови съвременници. Мемоарният материал се отнася към определени периоди от живота на Караславов. Така например спомените на Руси Димитров засягат пре димно ученическите години на писателя, които се проектират върху големите об 139 ществено-политически събития. За да се избегне тяхната самоцелност, на подходящи места авторите прекъсват спомена и умело се намесват, за да изтъкнат жизнената под кладка на Караславовите произведения. Този композиционен похват има важно значение, защото се утвърждава истинност та на спомена и с оглед на историческия момент се правят изводи за психологията на твореца.

Другарю Караславов, Вашата книга „Срещи и разговори с Георги Димитров" беше едно от първите издания, които се появиха в чест на деветде сетгодишнината от рождението на народния вожд и учител. Кои са вътреш ните творчески фактори, които Ви доведоха до нейното създаване? Следил съм в течение на дълги години живота и политическата дейност на Георги Димитров и винаги съм смятал, че за този изключителен българин и комунист трябва да напише всеки, който има впечатления от него, който е общувал с големия човек и ръководител. В този смисъл и аз съм от „облагодетелствуваните“, тъй като животът ми предостави възможността да бъда близо до него, да го наблюдавам. И то в някои твърде интересни и напрегнати политически моменти в първите години след установяването на отечественофронтовската власт. Сметнах за свое скромно задължение да дам гласност на впечатленията си. - Трудно е да се определи жанровата принадлежност на Вашата книга. Тя се опира на лични спомени, на водени записки от речи и разговори, но съ щевременно в нея мемоарното начало е допълнено и от ценни сведения за ця лостната обстановка в страната по онова време, обогатена е и от по-широки характеристики за Георги Димитров... - За мен това са очерци и репортажи. И в случая не е толкова важно да се определи жанрът, колкото съдържанието на книгата. По мое убеждение в нея съм дал някои оригинални и интересни черти от образа на Георги Димитров като човек и политически ръководител. Вярно е, че вече се появиха и други ценни книги за него, но смея да твърдя, че аз пръв се опитах да дам едно цялостно впечатление за проявленията на личността му в процеса на стри класови и политически сблъсквания. И отношението му към хората в тези 44 ЛОВИЯ. - Оше тогава ли у Вас залегна мисълта да напишете нещо за Георги имитров? - Още тогава аз имах ясно съзнание за величието му. Впрочем още след Лайпцигския процес за мен, пък и не само за мен, той беше вече историческа личност, революционер от световен мащаб. Знаех, че ще остане във вековете като пример на борец за правда, за тържеството на комуни стическата революция. И затова после, когато го придружавах и имах въз можност да разговарям с него, да слушам речите и мъдрите му напътствия, аз си записвах словото му. Знаех каква непреходна стойност има и ще има то. На времето бях намислил да напиша книга само за погребението на Георги Димитров. Но тези мои планове по служебни причини не се осъществиха. Ала бележниците, които съм изпълнил по време на погребението, също пазя. В тях има само мои лични впечатления. Например в един от бележниците аз описах около 2000 венци от страната и чужбина, които бяха разположени във всички помещения на Народното събрание. Погребението на Георги Ди митров - това беше един уникален израз на преклонение от страна на нашия народ и на всички честни хора в света към неговия титанически образ на борец, герой, патриот и интернационалист. Сетне допълних книгата си с две глави - Вестта“ (за смъртта му) и „Скръбта“ (за кончината му). Колкото и наглед да не се пасват тези две глави към останалите глави и спомени, смя там, че те допълват общата картина, която целях да дам в книгата си. B Като пишех „Срещи и разговори с Георги Димитров“, впечатленията главата ми бяха още така силни, че аз малко ползувах бележниците си. Още помня неговите жестове, всеки неповторим израз на одухотвореното му лице. И ако бях художник, бих го нарисувал в интересни положения.

Измина повече от половин век от смъртта на Иван Вазов. В българската литература навлизаха и навлизат все нови поколения. При навършването на 125 години от рождението на народния поет редакцията на ЛМ се обърна към съ временни български писатели с молба да споделят с читателите на списанието своето днешно възприемане на творчеството на Вазов. Предложени бяха няколко ориентировъчни въпроса: 6 mo 1. Кои произведения и качества на творчеството на Иван Вазов цените днес, 1975 2. 2. Бихте ли посочили заглавия на книги от Вазов, които не са надживели свое време? 3. Как се възприемаше Вазов от Вашето поколение при навлизането Ви в литературата? 4. Каква е ролята на Вазовото творчество при формирането Ви като автор? 5. Как преценявате въздействието на Вазов върху бъдещите поколения - житейски и литературни?

Много и разнообразни нашата съвременност новата история на българската проза, когато препрочитаме „Татул“ и „Снаха", „Танго" ии романа-епопея „Обикновени хора". Днес не само Г. Караславов и Н. Вапцаров, но и другите наши класици се нуждаят от съвременен прочит, ново откриване и преоткриване - именно това ще бъде най-конкретният принос на нашата литературна мисъл при разработката на проблемите около приемствеността, традицията и новаторството в днешния литературен процес. Мога определено да заявя, че процесите на днешната литература невинаги се разглеждат в контекста на литературната история, че понякога не се правят паралели, съпоставки и аналогии между сегашни и някогашни творби и автори, което на дело би означавало разработка на проблема традиция и новаторство". Често пъти се пропускат удобни случаи и поводи да се пише със свежи, днешни сетива за литературната класика, да се разглежда тя като живо звено на съвре менния литературен процес. У нас съществува боязън да правим такива аналогии и съпоставки, а това на дело означава, че се подценяват стойностите на съвременната литература, която има своите върхове, своите шедьоври, издържащи на високите критерии на класиката. Особено що се отнася до съпоставки със социа листическо-реалистическите произведения от 30-те и 40-те години - един пряк мост между литературното вчера" и днешното състояние на нашата литература. От друга страна, литературните моди са толкова много и толкова нетрайни, че у нас с всеки изминат ден се засилва жаждата по традиция, по устойчивите есте тически ценности на социалистическо-реалистическата ни класика, поставила през 30-те години (заедно с конкретните) и редица по-общи проблеми, които добиха неочаквано и парадоксално на пръв поглед особено голяма актуалност в периода на развитие към зрялото социалистическо общество. Спираловидният развой на нашата днешна литература ни кара все по-определено да се връщаме назад, за да разлистваме книгите на Георги Караславов (защото най-вече съвре нният смисъл на неговия роман „Татул“ ще бъде тук обект на внимание), да поставяме ясните и стройни линии на неговата поетика с поетиката на сред И го поколение, което се разбунтува срещу традиционните изразни средства търси нова белетристична техника; което наложи потока на съзнанието и гротеската, лирично-асоциативната проза, монологичната форма, въобще прояви пиетет към такива елементи на прозаичната поетика, позволяващи по-сгъстено, по-кондензирано, по-лаконично да се предаде съдържанието, да се избягнат „тльстините" на прозата: излишната обстоятелственост, сюжетната разточителност, всестранната и прекалено изчерпателна характеристика на героите, фактологич8 ната затлаченост на белетристичната творба. Тези неща литературната критика най-често свързва с творчеството на Ст. Ц. Даскалов - един несъмнен, земен талант, неуспял да се осъществи напълно поради тия именно слабости, срещу които остро реагираха прозаиците от средното поколение български белетристи.

Богато и многостранно е творчеството на големия наш писател Георги Караславов. Между излизането на неговата първа книга с разкази „Уличници“ и последното тритомно издание на най-голямото му епично произведение романа „Обикновени хора" има половинвековна художествена дейност, изпълнена с търсения и открития, извисена от идеите на комунистическата борба и вярата в утрешния ден на народа. Интересна е биографията на повечето от художестве ните творби на изтъкнатия белетрист, показателна е изключителната им жизнена и художествена пълнота, разкрита със завидно майсторство. Писателят откровено споделя пътя на създаване на всяка от неговите книги - път мъчителен, труден, но увенчан с нови завоевания за нашата литература. - Другарю Караславов, сега, когато сте автор на множество издадени книги, на десет тома Избрани съчинения, нека се върнем към началото, към първата ви книга и да проследим след нея как са излизали останалите Ви произведения. Разкажете как издадохте „Уличници“, как бе посрещната и оценена тази Ваша първа книга, - Още като учител, както вече съм разказвал, аз написах и отпечатах свои разкази. Като студент също публикувах някои свои творби. И понеже тогава беше модно да се издават малки книжки с разкази и аз реших да събера тия свои ранни произведения и да ги издам на едно. Споделих тази си идея с Асен Бояджиев и Аврам Стоянов, редактори на синдикалния вестник „Единство". Те ме окуражиха и даже ми предложиха да пиша, че книжката е издание на в. „Единство", макар че нашите Независими работнически профсъюзи (НРПС) тогава бяха много бедни и не можех да разчитам на никаква материална подкрепа. Но за това ми помогна известният по-късно актьор Порфирий Велков. Той и неговите сестри продали някакво наследствено място в Казанлък и Порфирий получи своя дял от около пет хиляди лева. От тях той ми даде четири хиляди, като едновременно с това писа на Александър Жендов, който следваше в Берлин, да нарисува корицата. Вече бях определил заглавието на бъдещата книга - Уличници“. В събраните разкази се говореше за живота на сиромашките деца, сюжетите бяха детски, но те бяха предназначени и за възрастни. За един месец корицата пристигна - тя имаше не български облик, а берлински, но аз я приех. Свързах се с моя съквартирант от гимназията Иван Бялков, който работеше като хюгист - специалист по телеграмите, които се изпращат печатно, в Плевен. Той преди това също печаташе разкази. В Плевен съществуваше известната на времето кооперативна печатница „Изгрев“, която имаше хубав печат и минаваше за евтина. Той влезе във връзка с печатарите там и ми съобщи, че на кола от 16 страници френски формат 74/100 искат 600 лева.

Творческото развитие на писателя Георги Караславов е било винаги във фокуса на съв ременните историко-литературни и теоретикокритически изследвания. Неговата ранна проза се превръща в своеобразна проверка за утвърж даващата се пролетарска литературна критика по пътя и към теоретическото и практическото усвояване на марксистко-ленинските принци пи за естетическа оценка на художествените ценности и явления. Творческият му път след победата на Деветосептемврийската револю ция и критическите оценки за отделните му произведения се превръщат в жалони на основните тенденции в съвременния литературен процес, респ. и на литературната критика. В тази връзка можем да разгледаме идейно143 съдържателния облик на юбилейния сборник, посветен на 70-годишнината на писателя. При съставянето на един юбилеен сборник винаги съществува опасност механично да се включат различни изследвания, които да не надхвърлят добрите намерения на юбилейния повод. Но не така се е получило в дадения случай. Редколегията на сборника е привлякла за участие литературни изследвачи от различни поколения, а това вече разкрива добрия стремеж да се обхване творческото дело на Г. Караславов не само чрез многообразието в проблематиката на отделните статии, но и чрез по-широкия спектър от критически оценки. Уводната статия на сборника има обзорен характер. Самото и заглавие - Летописец на комунистическото движение“, предполага и подхода към творческия профил на писателя. Георги Цанев маркира изворите на творчес ката жизненост, които определят и посоката на творческите търсения, индивидуалността на неговия самобитен талант - трайната връзка с реалния живот и с комунистическата партия. Посочва се, че: основен обект на художествено пресъздаване у Караславов е борбата на работническата класа, вдъхновена от идеите на комунистическата партия". В проблемноконспективен план се очертават основните идейно-тематични линии в прозата на Караславов. Уводният характер на статията предполага и лаконичността на историко-литературните обобщения.

Кое е Вашето първо докосване до литературата и изкуството, При един наш разговор казахте, че баща Ви е свирел на мандолина. Може би там някъде е коренът, - Аз само веднъж съм го чул да свири - майка ми бе забранила да се занимава с музика. Откровено казано, тя имаше само един господ - търговията. Затова, когато от Казанлък се върнах с цигулка и заминах за София да уча, тя я подарила на един пройдоха от селото. Когато попитах: „Абе, майко, защо ми взе цигулката?", чудеше се какво да ми каже. Но какво имаше да казва, неописуемо амбициозна, тя искаше да ме направи търговец. Оттам се породи и първият ми конфликт с нея. - Това е като при ранния Иван Вазов. Те го изпращат да учи търговия, а той остава при хъшовете във Влашко. - Не. Тук случаят е съвсем друг. В хъшовските времена литературата в страната въобще не е съществувала. Какво от това, че някакъв си там Кръстьо Пишурка е пишел нещо в Лом или Войников в Шумен? Те са били спорадични явления. Баба Съба Вазова дори не е предполагала за тях. Тя си е прелиствала Телемаха и още нещо друго... В детството ми вече съществуваше наша литература и аз трябваше да воювам срещу амбициите на майка ми. А - властна, тя не оставяше да й се противопоставят. Споменах, че баща ми се криеше, за да свири с бедната си мандолина. - Може би той Ви е помагал? - Нямаше такава възможност. Тя го водеше, както се казва, като мечка на баня!" - И все пак, как осъществихте първия си досег до книгите? - Имах чичо - в последния клас на гимназията. Дойдеше ли от града, носеше си и книгите в къщи. Когато го мобилизираха в Школата за запасни офи цери, през 1915 г., аз напипах сандъчето с книгите му и ги обсебих! Между тях беше и „Под игото“, издание от 1910 г. В него видях за първи път портрета на Вазов и илюстрации от Мърквичка и Обербауер. Но книгата ми се видя много дебела, рекох си: „Това не е за мен!" Все пак, започнах да чета и неусетно я прочетох цялата. Това е първата ми сериозна среща с литературата. Пак от сандъка на моя чичо ми попадна и една малка книжица - „Корней Василиев" от граф Л. Н. Толстой. Това нищожно на пръв поглед издание ме увлече извънредно много. Разказваше се за изневярата на една чифликчийка. Не обърнах внимание на автора. Той не ме интересуваше. По късно, когато се запознах с различни писатели, все се питах от кого е тази повест. Веднъж, когато бях в Казанлък в книжарницата на един антиквар, попаднах на тази книжка. Купих я веднага и разбрах, че е от Лев Толстой. Това е втората ми среща с литература

Литературнокритическата книга „Героите на Георги Караславов" от Александър Спиридонов е своеобразно изследване не само на персонажа, но и на цялата изобразителна система на един от най-изтъкнатите наши белетристи. Монолитността на този труд се определя еднакво от конкретната творческа задача на критика и от последователността в изобразяване на човешкия свят от страна на писателя социалитически реалист: защото, както се посочва в началото на кни гата, творчеството на Георги Караславов - най-крупния български белетрист днес - има огромно значение не само за картината на литературата, сътворявана в миналото, но и за съвременната ни социалистическореалистична проза, а оттам може да се направи изводът за необходимостта от актуа лизиране на художествено-естетическите интерпретации в общия развоен процес, намерил отражение в определена творческа биогра- фия. Ал. Спиридонов се е заел и според мен добре се е справил именно с тази трудна и отговорна задача: да изясни, главните насоки и цели на нашата проза" на основата на конкретни литературнокритически анализи, синтези, съпоставки, съотнасяния и оценки за творчеството на Георги Караславов, за неговия принос в изясняване на характерологията на героичното, на националното и общочовешкото. В началните страници на своето изследване Ал. Спиридонов очертава общите тенденции в творческото развитие на Г. Караславов и се спира по-подробно на хуманистичната насока на неговите идейно-естетически и художествени търсения, които се основават на трайното в националния характер, на народностни представи и идеали за човешкия свят. Основните произведения на Г. Караславов - Татул“, „Снаха“, „Танго“ и „Обикновени хора" (в шест части) - авторът нарича поредица от романи за промяната на националната съдба на България, осъще ствена от новите хора, изявили се след бунта на други преди тях срещу частнособственическото, примитивно, сиво и бедно на духовни пориви селско съществование". Този пи сател „на традицията и новаторството, на отрицанието и приемствеността с голяма пластичност на изобразителните похвати пре създава поредица от художествени образи на герои на нашето време, които в много отношения са израз на типологията на нашия национален дух, пречупени през призмата на конкретно-историческото битие на народа Подчертана е склонността на Г. Караславов да изгражда типажа на своите творби с прийо мите на преките портретно-психологически характеристики, които наследява от уроците на съветската и особено на нашата романова традиция (Толстой, Вазов, Елин Пелин, А. Страшимиров). Но критикът изтъква и качествено новите художественотворчески и идейно-естетически търсения на големия изобразител на българския национален живот, продиктуван от потребностите на социалнокласовите борби. Г. Караславов е писателкомунист и цялата му идейно-естетическа система е подчинена на точно определени творчески задачи за утвърждаване на нови естетически критерии, за нова духовност. В „Татул“ и „Снаха" например чрез портретно-психологическите характеристики на ге роите Тошка, Севда, Марьола, Юрталана, Минчо, Иван Г. Караславов изобразява разпадането на родово-патриархалната нрав ствена традиция, която се обръща срещу самата себе си и срещу човека". Приносен характер има и другата му кни га за романа-епопея на Г. Караславов „Образи и идеи в Обикновени хора" (1976). Ал. Спиридонов не е тръгнал по лесния път на обикновеното преразказване съдържанието на отделните части, по линията на хронологията, а е потърсил вътрешните закономерности на творбата, подчинена на определени идейни концепции, съизмеримостта на общото в конкретните проявления на човешките образи главните проблемни линии" в ху дожествената структура на шестте тома на „Обикновени хора".

За един доста къс период от нашата литература си отидоха двама нейни първенци - Емилиян Станев и Георги Караславов. Техните крупни художествени завоевания, богатството на образи и идеи в творчеството им тепърва ще се изучава, ще намери достойната оценка на изсле дователите и на най-безпристрастния съдник - времето. С автора на такива забележителни произведения като „Снаха“ и „Татул“, „Обикновени хора“, „Танго“, „Орлов камък" и др. имах възможност да общувам близо пет години. В много от разговорите си с него засягахме теми и проблеми, свързани с неговото идейно и творческо формиране и израстване, с особеностите на творческата му лаборатория, с търсенето на жизнената и художествената правда. За човека и твореца Георги Караславов, за своеобразието на неговия стил и оригиналността на белетристичното му виждане е отделено много място в моята анкета „Георги Караславов (1978). Тук предавам някои от нашите разговори, водени през последните месеци от живота на писателя в Драгалевци, допълващи и изясняващи редица подробности, свързани с негови творби - повестите „Селкор“, „Танго“, „Неверникът Тома" и др., редица разкази, с неговия ярък и неповторим път като един от най-големите представители на българската литература. - Другарю Караславов, Вашата повест „Селкор" е едно от първите Ви сериозни завоевания като белетрист и днес тя е едно от популярните Ви произведения. Искам да Ви попитам за някои подробности в тази творба, за героите и техните имена, за специфични думи и изрази. Например чорбаджията Коста Деянов е известен като Деяна, откъде идва тази промяна в името? - Деянов става Деяна според местното наречие. - А защо неговата дъщеря Кина направихте саката, кое наложи нейния физически недът - така ли беше в действителност или е породено от Вашия замисъл, - Името й - Кина - е много често срещащо се в село. Нашата съседка се казваше Кина. Или името Дока - от Евдокия - и то се срещаше много. Направих дъщерята на Деяна саката, за да изглежда по-драматична като образ. - Описвате двете едри рунтави кучета, те измислени ли са? - Селото беше пълно с кучета. Аз съм се борил веднъж с едно съседско куче. Изскочи из един път и едва успях да го хвана за врата. Бях вече гимназист, но бях много силен. Спомням си за друго куче, когато бях вече учител - изскочи съвсем ненадейно, аз носех със себе си соб ственоръчно изработена дрянова тояга и като го праснах по главата, тоягата се счупи. Ние в къщи имахме много лошо куче. - Образите на Михаил Пантов, на Трифон Пантов как се появиха в повестта, - Те са типични нашенци, от Дебър. Нашето село е на равно място, голямо. Аз много хора не познавах. - А случката с оризището, когато Деяна намалява съзнателно декарите при сметката, за да заплати по-малко на ратаите, истинска ли е?

Още приживе той бе сочен като един от големите ни писатели, а редица от книгите му се изброяваха сред значителните явления на нашата литература. Годините след неговата смърт успокоиха много от личните пристрастия и оценки и тежкото и авторитетно определение, класик", което се дава на малцина, неизбежно започна да съпътствува името му. Защото Георги Караславов е наистина от редките творчески личности, чието присъствие в духовния живот на България е свързано с крупни художествени завоевания, с богата и многолетна писателска дейност, с обществено-партийна ангажираност. Времето все повече разкрива голямото му и трайно дело, което след Иван Вазов почти няма достойни съперници. Плодовитият и щедър талант на писателя го утвърди както в трудните, неспокойни години на борбата за нов свят, така и в периода след победата на социалистическата революция на Девети септември. Така той се оказа една от големите фигури, които органично свързват миналото и настоящето благодарение на идейно-естетическите си търсения, на сериозните си завоевания. В края на 20-те години, едва издал първия си сборник с разкази „Уличници“, Георги Караславов с книгата си „Кавальт плаче" става един от авторите на септемврийската литература, неговото младо и свежо перо получава първото си гражданско кръщение. Като комунист в своите бъдещи произведения той ярко претворява новия герой на епохата, изследва душевността на селянина, който под ударите на жестоките закони на капиталистическата действителност постепенно формира своя ясен социален мироглед, възприемайки повелите на партията и борбата. Така е в сборника на „На пост", така е и в повестта „Селкор". Образите на Мангафата и на Димо Казака носят редица черти, непознати при традиционната характеристика на селския човек. Влюбен във Вазовия възрожденски патос и в суровия рисунък на Елинпелиновата проза, младият Караславов дообогатя ва и идейно-художествено доосмисля редица проблеми от творчеството на свои те големи предходници и учители. Той свързва още по-тясно вълненията на свои те герои със значителните идеи на времето, с изострените социално-политически конфликти на заобикалящата го действителност.

Измина почти четвърт век от дебюта на Слав Хр. Караславов. Който следил неговото развитие, той знае какъв дълъг творчески път измина писателят. В началото на 60-те години той влезе в остра полемика с ония, които подценяваха националната самобитност и обявяваха селото и селското за остарели. По-късно, написал много стихове - за своето родно село и въобще за българското село, за верността към земята и нуждата от ново отношение към нея, за мъчителната епоха на кооперирането, - той достигна до по-универсалните въпроси на нашето време и на човека изобщо. Една негова стихосбирка носи показателното заглавие „Ракетен век и в нея вече става дума не само за привързаността към селската, към народната нравственост, но и привързаността на съвременния човек към планетата земя в ерата на космическото. Удивително е как по пътя на своите селски спомени, осмисляйки моралните завети на тракийските си деди, Слав Хр. Караславов се домогна до такива общофилософски въпроси като личност и общество, човек и родина, земно светоусещане и космически предусещания. Един от талантливите изразители на жаждата на нашия съвременник за стабилни нравствени опори, поетът възпя заветите на нашите прадеди, в много крилати стихотворения заза кле сина си - и новото поколение! - да тачи спомена за миналото, да не се откъсва от родното в нашето време на бурна научно-техническа революция. Родоначалник на нова развойна линия в нашата поезия след Априлския пленум, ярък представител на априлското поколение, в това отношение Слав Хр. Караславов изпревари нашата проза. Както е известно, коренотърсачес ката" линия в нея се изяви с пълна сила в средата на 60-те години - дебютьт на Слав Хр. Караславов е през 1959 г., и при това доста едностранчиво, понякога с апология на героя на безвремието, без социален подход към миналото. За лириката на поета в края на 50-те и 60-те години беше характерна носталгията по родното село, по родния дом, по свидните разговори с баща и дядо, есенинската болка по един свят, който вече рухваше в пепелищата, за да отстъпи място на колективистичния начин на живот. Но поетът не спираше до тези носталгични нотки, а ставаше воин и на новото, воюваше против дотогавашното социално неравенство, разкриваше тежката драма на селянина при раздялата с парчето земя.

Раждането на една литературна творба е дело твърде лично, твърде интимно за твореца. Затова много от предварителната работа, от така наречния „скрит живот" на художественото произведение често си остава писателска тайна. За малко от нашите писатели е правен опит да се навлезе вв творческата им лаборатория, да се изяснят и очертаят някои особености на литературното им творчество. Препънките са много и не е нужно да ги изброяваме. Но е несъмне но, че е необходимо едно по-системно и задълбочено изучаване архивите на нашите най-значителни писатели. Така например в личния архив на Георги Караславов бяха намерени интересни неща за този предварителен етап от творческата дейност, който представлява несъмнен инте рес и за психологията на литературното творчество. Романът „Обикновени хора", както е известно на специалистите, е замислен като епо пея на 30-летието от 1914 до 1944 г. С оглед структурата на произведението е интересно, че в предварителния етап на писането то се е състояло от 9 части, които са били четени от Тодор Павлов. След прочитането им той предложил на Караславов вместо от 9 части романът да се състои от 6. В архива тези девет части, които е чел Тодор Павлов, не са запазени, но Караславов сам е отбелязал, че е направил тези шест части и ги предоставил за мнение на Тодор Павлов. Предисторията на романа, както пише и самият Караславов, е много сложна. „Първо бях решил да напиша повест за Атанас Пинтов още през 1922 г., който заедно със Станка е главен герой във втората част на романа, и нахвърлих повестта, но после се отказах. Първите наброски на романа съм чел на Атанас Пинтов още през 1922 г. Във връзка с тези четения той ми разказа много интересни факти около своя бурен, пълен с премеждия живот. Много от тези факти аз туширах, защото те звучаха неправдоподобно."

По реда на излизането от печат това с осемнадесетата книга на литературния кри тик и историк Стефан Коларов. Между изда дените досега изпъкват три: „Съвременни силуети" (1972), „Младен Исаев" (1977) и По Априлската магистрала на времето" (1983). Всичките издания са реализирани в един неголям интервал от време (1971- 1983). При това с твърде широк тематичен обхват - книги из историята на българската литература, монографии, очерци и портре ти, литературни анкети, худажествено-до кументална проза. Стефан Коларов е един от сравнително младите литературни критици, чиито изяви са многопосочни. Творчеството на Георги Караславов, както знаем, е привличало десетки критически пера: в миналото -Д. Б. Митов, Вл. Василев, Г. Бакалов, Г. Цанев, а след народната победа - Т. Павлов, П. Зарев, Л. Стоянов, П. Динеков, Р. Ликова, Б. Делчев, Е. Каранфилов, Г. Гочев и мн. др. В отделни моногра фични трудове литературното наследство на Караславов е представено от Георги Константинов и Е. Константинова, Ал. Спиридонов, Вс. Андреев (Ленинград), също и в тематични сборници. През 1978 г. в издателство „Български писател" излезе литератур ната анкета „Георги Карасловов", дело на Стефан Коларов. Тя се наложи като безспорно постижение на съвременното ни литературознание, въпреки някои фактологически неточности - плод както на времето, на паметта, така и на извънредно трудните условия, при които са ставали срещите и беседи те с именития наш писател. Анкетата с Геор ги Караславов бе изпълнена по изследователския план на Института за литература при БАН, многократно бе обсъждана. Тя съдър жа изчерпателни биографични сведения и автентични данни за живота на анкетирания писател, за потеклото на неговите произве дения, за прототиповете на стотици негови герои, за особеностите на творческия процес. В тоя смисъл читателите и литератур ната критика посрещнаха книгата като постижение на родното караславознание. Многобройните, винаги интересните спомени на нашия класик на социалистическореалистичната ни литература Георги Караславов за лица и събития, лични признания и отношения към писатели и творби, независимо от някои публикации в периодичния печат и сборници, просто налагат те отново да бъдат документирани. Книгата „Георги Караславов и неговият свят иде да продъл жи постигнатото в литературната анкета с писателя, издадена през 1978 г. И не само да продължи, но и да допълни редица моменти от идейния и творческия свят на писателя. За целта през последните две години от жи вота на Г. Караславов по предварително изготвен план Ст. Коларов възобновява сре щите си с писателя, извършва допълнителна и значителна по размери анкетьорска работа, в резултат на която имаме новата му книга. Става дума за едно ново обглеждане на първоизворите, главните етапи и големите постижения на писателя, реализирани в продължение на близо шестдесет години. При поставяне на въпросите обикновено се има предвид, че това творчество се ражда в противоположни и сложни тенденции, само очертава някои върхови постижения във водещи те жанрове на националната ни художестве на литература и в същото време държи сметка за постоянно променящите се динамични процеси на усвояване и използуване на натрупания опит - национален и международен -в областта на реализма и социалната проблематика.

За някои животът на едно литературно произведение започва от мига, когато ръката им разгръща страниците му, за да се потопят чрез словото в мислите на тво реца. За други - с появата му зад витрината на книжарницата. Но всъщност действи телното раждане става много преди това, много преди книгата да попадне в ръцете на читателя. Това е дълъг период, когато творбата съществува под формата на една идея като факт от действителността в съзнанието на писателя. Началото и започва оттук, по-късно идеята се обективира, преработва и „доизкусурява", докато придобие познатото си битие на добре оформено издание за нейните съдници, почитатели или отрицатели. В този „скрит живот" на книгата е заключена тайната на творческия процес и по-късната и съдба. И художествените творби, както и хората, се раждат и умират. Но ако раждането им е обща закономерност, то умирането е участ за слабите. С умирането на произве дението умира и авторът. Затова мечтата, спохождаща писателя за безсмъртие на сътвореното, носи сладостното изживяване и тръпка в творчеството, изпълва го със смисъл и съдържание. Този копнеж и стремеж към непреходност на създаденото прозира и в едно от чудесните Вазови стихотворения: „Моите песни":