80 години от рождението на Г. Караславов

Двата романа на Георги Караславов, създадени през 30-те години - Та тул" и особено „Снаха", - са отдавна признати за един от върховете на нашата литература след Освобождението. Те представляват нов етап както в развитието на жанра, така и в разнищването на една тема, която още от края на миналия век разглеждана в различни ракурси, неизменно си остава централна за българската белетристика и се свързва с най-високите и постижения: коренните социални промени, които настъпват в българския живот и свързаната с тях морална криза. Преустройването на отношенията между хората на буржоазна основа, установяването на себичността и отчуждението като закон на живота, взаимното противопоставяне на базата на собствеността се очертават в най-трагичната си форма, като унищожителни за всичко добро у човека, най-вече в произведенията на писатели, които черпят сюжетите си от живота на селото. Закономерно всички промени от такъв характер могат да разкрият многообразните си прояви и последици в най-всестранно развитата система от нравствени отношения, утвърдена чрез най-устойчивата традиция. Във всяка подробност тук разликите между старите и новите форми на отношения между хората се открояват отчетливо и красноречиво, като разкриват цялата дълбочина на своя смисъл, значението си за миналото и бъдещето на народния живот. Това, че такива писатели като Елин Пелин и Йовков например, които достигат до най-дълбоки откровения за човека и човешката душа, свързват цялото си творчество със селото, не е случаен факт, свър зан само с техния произход. също както не е случайно и това, че гражданите Михалаки Георгиев и Антон Страшимиров през 90-те години на миналия век започват да пишат за селото. То ги привлича, защото неговите проблеми в оня мо мент са най-остри и вълнуващи, защото то като цяло не само внезапно възниква като проблем в оня момент, но и този проблем се оказва централният и най-болният в тогавашното българско общество. Страшимиров от 90-те години със своя афинитет към конфликтните ситуации ясно долавя огромното социално напре жение, което избухва в селските вълнения от началото на века. Първите си открития за селото българската литература прави именно в областта на социалните отношения, за да ги разшири и уплътни по-нататък, обхващайки всички многостранни прояви на човешкото.

Още приживе той бе сочен като един от големите ни писатели, а редица от книгите му се изброяваха сред значителните явления на нашата литература. Годините след неговата смърт успокоиха много от личните пристрастия и оценки и тежкото и авторитетно определение, класик", което се дава на малцина, неизбежно започна да съпътствува името му. Защото Георги Караславов е наистина от редките творчески личности, чието присъствие в духовния живот на България е свързано с крупни художествени завоевания, с богата и многолетна писателска дейност, с обществено-партийна ангажираност. Времето все повече разкрива голямото му и трайно дело, което след Иван Вазов почти няма достойни съперници. Плодовитият и щедър талант на писателя го утвърди както в трудните, неспокойни години на борбата за нов свят, така и в периода след победата на социалистическата революция на Девети септември. Така той се оказа една от големите фигури, които органично свързват миналото и настоящето благодарение на идейно-естетическите си търсения, на сериозните си завоевания. В края на 20-те години, едва издал първия си сборник с разкази „Уличници“, Георги Караславов с книгата си „Кавальт плаче" става един от авторите на септемврийската литература, неговото младо и свежо перо получава първото си гражданско кръщение. Като комунист в своите бъдещи произведения той ярко претворява новия герой на епохата, изследва душевността на селянина, който под ударите на жестоките закони на капиталистическата действителност постепенно формира своя ясен социален мироглед, възприемайки повелите на партията и борбата. Така е в сборника на „На пост", така е и в повестта „Селкор". Образите на Мангафата и на Димо Казака носят редица черти, непознати при традиционната характеристика на селския човек. Влюбен във Вазовия възрожденски патос и в суровия рисунък на Елинпелиновата проза, младият Караславов дообогатя ва и идейно-художествено доосмисля редица проблеми от творчеството на свои те големи предходници и учители. Той свързва още по-тясно вълненията на свои те герои със значителните идеи на времето, с изострените социално-политически конфликти на заобикалящата го действителност.