хора

Епичното повествование в многотомната епопея на Георги Караславов „Обикновени хора" винаги ми е напомняло могъщото течение на широка и пълноводна река - спокойно и равно, но криещо в себе си не подозирани дълбочини, разливащо се в странични ръкави, които капризно криву личат и отново се съединяват в главната посока, обхващащо все по-големи и поголеми пространства, властно напиращо към крайната си цел

Достойнствата на новата книга на Борис Делчев - сборника с мемоарни очерци „Познавах тези хора откривам в три посоки: във вълнението, с което авторът общува с творците; в ерудицията на литератора критик; в добросъвестността на научния работник. И ако всички тези черти са изя вени и събрани чрез един толкова своеобразен жанр, какъвто е мемоарният очерк, то авторът би ни поднесъл - а в нашия слу чай е така - една интересна и ярка книга. Още повече, че тук понятието „мемоарен очерк е употребено твърде условно и не бива да се разбира в тесния смисъл. Предмет на -изображение не са случайни общувания или срещи, нито битови подробности, свързани с личността на разглежданите творци: по един пъстър начин в очерците на Борис Делчев съжителствува мемоарът с активно изя вената съвременна позиция; литературнокритически оценки се преплитат с художествена публицистика. Авторът не търси измеренията на моралните и литературни качества на свои те герои чрез конкретността на ситуациите. Неговата етична мярка е много по-обемна и многопланова, конкретната ситуация умело е вплетена като детайл от цялостен рисунък. С всеки фрагмент все по-ярко се откроява творчески профил върху съответен обществе но-исторически фон.

Когато през 1926 г. се забеляза името на Георги Караславов, беше трудно да се гадае как ще просветне младият талант. Той се насочваше към потъналото в мъка и гневно мълчание село след априлските дни на 1925 година. Писа и за живота на деца от покрайнините на столицата, които с гибелта на много човешки достойнства напомнят гаврошовците от „Зимни вечери" на Смирненски. Разказа и за моралната устойчивост на борците из строителния пролетариат в околностите на Прага, ръководен от съзнателен политически авангард („Спор жилов"). Създаде немалко образи и на градски интелигенти - народни учи тели, мечтатели и реалисти, загинали на кладата на революционната борба. Главната лична тема на Караславов обаче постепенно се изясни и тя си остана докрай селото. Селото с неговите прозрачно ведри природни картини, пролетни и зимни настроения, селото с жестоките собственически честолюбия, с драматизма на изострените класови борби. То, това следвоенно, вече променено село, различно от Елин Пелиновото и Йовковото, зазвуча като една постоянна мелодия - сдържана, но силна и благородна. В него бушуват две страшни сили: силата на собствеността, която постепенно, механично унищожава човешкото; силата на нейното отрицание, вдъхновена от умилено прегърналата света на дежда за освобождение.

Съвременната ни литература предлага все по-често интересни произведения за изследване, нови „загадки" за критическия анализ, богатство от теми и образи. Лите ратурното развитие все повече крие изне нади, предизвиква критическото внимание, дава възможност да се види характерното в него, това, което е основно и закономерно. В тая връзка именно откриваме и стремежа на редица критици да откликнат навреме на новите творчески търсения и открития, да бъде дадена навреме истинската оценка на ярки творби. Едно определено възходящо развитие показа през последните години литературно-критическият очерк. Нараства инте ресът към авторовата личност, към съкро вения мир на твореца. Показателно е това, че бяха създадени вълнуващи портрети на писатели от миналото и съвременната ни литература, в които всестранно и за дълбочено се анализира техният път на развитие, разкриват се истинските черти, отразени в творческото им дело. Все още малко са обаче изследванията, посветени само на едно произведение, което има изключително място както за отделния автор, така също и в националното ни литературно развитие. Наистина за изследователя е доста трудно да отдели само една творба, върху нея да изгради предста вите за художествената самобитност, да разкаже с пълнота и верен литературнокритически анализ биографията" на кни га, която е заела достойно място. Но примери и в това отношение могат да се посо чат и те са доста убедителни. Тук имам пред вид изследването на проф. Ефрем Каранфилов „Най-българското време", посветено на прославените „Записки по българските въстания" от Захари Стоянов, книгата на Милена Цанева „По страниците на „Под игото“, проникната от вдъхновена обич и преклонение. Литературният критик Александър Спи ридонов е поел риска да напише монографично изследване за съвременно произве дение, като се е насочил към романа-епопея в шест части „Обикновени хора" от Георги Караславов - една творба, която още с публикуването на отделните книги постепенно ставаше голямо литературно събитие, чиято епическа мащабност не можеше да не предизвиква пиетет и въл нение. Един от най-големите майстори на българската проза, всеизвестният автор на „Татул“ и „Снаха“, на „Ленко“, „Орлов камък“, „Селкор“ и „Танго" потърси голямото платно на романа-епопея, за да изо брази един от най-ярките исторически периоди на националната ни история. Повече от три десетилетия на народния живот са отразени в поредицата романи, свързани не само от бързотека на събитията, но и от образите на отделните герои. В книгата на Ал. Спиридонов „Образи и идеи в „Обикновени хора" се проследява развитието на тази „епопея на три десети летия", внимателно се навлиза в нейния неспокоен свят, анализират се герои и проблеми, направен е опит да се разкрие най-характерното и яркото в нея. Наистина произведението на Г. Караславов дава прекрасна възможност за анализи и кри тически обобщения, за интересни съпоставки и тълкуване на образи и събития. Тя гъмжи от страсти и вълнения, в нея е отразена острата динамика на общественополитическия развой, заграбени са и раздвижени дълбоки пластове от националния бит, от неговата неповторима същност. Още в самото начало на своята монография за произведението Ал. Спиридо нов е доловил нещо много вярно, което е определило и неговия подход при понататъшната му работа, дало е насоките на неговите критически наблюдения. Той пише: „Обикновени хора", епична поредица от романи, трябва да се оценява, като се държи сметка за това, всяка част да се разглежда сама за себе си, защото всички те са относително завършени и самостоя телно звучащи, но и в рамките на цялата поредица." Става ясно, че преливането между тези шест части композиционно, в рамките на цялата творба, е усложнено, трябва да се търсят тънките свързващи детайли, да се определи точното авторово виждане и намерение при писането на ця лата книга.

Раждането на една литературна творба е дело твърде лично, твърде интимно за твореца. Затова много от предварителната работа, от така наречния „скрит живот" на художественото произведение често си остава писателска тайна. За малко от нашите писатели е правен опит да се навлезе вв творческата им лаборатория, да се изяснят и очертаят някои особености на литературното им творчество. Препънките са много и не е нужно да ги изброяваме. Но е несъмне но, че е необходимо едно по-системно и задълбочено изучаване архивите на нашите най-значителни писатели. Така например в личния архив на Георги Караславов бяха намерени интересни неща за този предварителен етап от творческата дейност, който представлява несъмнен инте рес и за психологията на литературното творчество. Романът „Обикновени хора", както е известно на специалистите, е замислен като епо пея на 30-летието от 1914 до 1944 г. С оглед структурата на произведението е интересно, че в предварителния етап на писането то се е състояло от 9 части, които са били четени от Тодор Павлов. След прочитането им той предложил на Караславов вместо от 9 части романът да се състои от 6. В архива тези девет части, които е чел Тодор Павлов, не са запазени, но Караславов сам е отбелязал, че е направил тези шест части и ги предоставил за мнение на Тодор Павлов. Предисторията на романа, както пише и самият Караславов, е много сложна. „Първо бях решил да напиша повест за Атанас Пинтов още през 1922 г., който заедно със Станка е главен герой във втората част на романа, и нахвърлих повестта, но после се отказах. Първите наброски на романа съм чел на Атанас Пинтов още през 1922 г. Във връзка с тези четения той ми разказа много интересни факти около своя бурен, пълен с премеждия живот. Много от тези факти аз туширах, защото те звучаха неправдоподобно."