Борис

Фьодор Михайлович Достоевски - изумителният майстор на словото, когото са нари чали болния гений", „мрачния гений", „ненадеждния гений" и който сам изповядва, че се вълнува от съдбата не на една десета", а на „девет десети" от човечеството, че търси цар ството на мисълта и светлината", вярвайки, че красотата ще спаси света - остава и до днес загадка, изпитание и предизвикателство към търсещия човешки дух... Едно представяне на писател от такъв ранг в ново издание не би могло да бъде обик новен библиографски факт. То е истинско прераждане на гениалния творец в нов културен контекст - и начало на друг диалог между него и хората на новото време. Новото двана десеттомно издание на събраните съчинения на Достоевски, подготвяно от издателство „Народна култура", бе добрият повод, от който тръгна разговорът с проф. Борис Иванович Бурсов (автор на встъпителната студия към изданието) - един крупен литературовед, чиято книга „Личността на Достоевски" претърпя две руски издания, предизвика оживени дискусии в съвет ския литературен печат, а сега се превежда и на български език. Не би могло да бъде иначе - диалогът с явлението Достоевски не може да започне без поглед към неговата личност. Защото тази личност е толкова сложна и многопластова, че мощното и излъчване прониква през всеки, който се докосне до необятните пространства на този творчески свят - мрачен като космоса и блестящ като мисълта на гения, онзи гений, който не намери общ език със своята епоха, но с когото всяка епоха ще търси общ език - нашата като че ли особено настойчиво... - Да, Достоевски сега е гений номер едно, що се отнася до интереса към него. Не искам да кажа, че той е над всички други гении, това въобще е трудно да се изме ри - характерът на неговото творчество е такъв, че в течение на почти цяло столетие към него има най-голям интерес - и у нас, и зад граница. Разбира се, бъл гарският читател ще получи в новото издание един по-цялостен, по-достоверен Достоевски, въпреки че да се преведе правилно Достоевски е много трудно - той е писател, трудно пре водим на който и да било език, но може би да се преведе на език, родствен с руския, е особено трудно. Много са сходните думи, но те невинаги означават едно и също, а и структурата на езика се отличава твърде съществено. Да кажем, „Записки из подполья" - това заглавие не може да се преведе достатъчно точно, на български то звучи като „За писки от подземието", което, разбира се, съвсем не е същото... То е психологическо, това заглавие, вече самото то говори за сложността на задачата, която си поставя Достоевски. Или друго съчинение - Подросток". Оказва се, че в българския език няма точно съответству ваща дума, романът се превежда като „Юноша". Това е твърде неточно. У Достоевски думата подросток" е многозначна и многосмислена - тя не само сочи възрастта на героя Аркадий Долгорукий, но насочва към неговия характер, към неговия ум, настроения, към неговото духовно и психологическо състояние. „Подросток" в руски език означава още неофор мил се човек, а юношата - това е вече оформен човек. „Юность" на Л. Толстой също се превежда като „Младост".

С „Полтава“ и „Борис Годунов" започва съвсем нова епоха в дейността на Пушкин като художник. Макар първата да излезе през 1829 г., а последната в 1831, това не пречи да ги смя таме почти за произведения-връстници, защото „Борис Годунов" бе написан много преди 1831 г. и прочутата сцена между Пимен и Самозванеца бе отпечатана в „Московский вестник" през 1828 г., кратката сцена между Курбски и Самозванеца в „Северные цветы" за 1828, излезли през 1827 г. По отношение на своята художественост „Полтава" се отнася към „Борис Годунов", както стремежът към постижението. Публиката прие „Полтава" по-хладно от пре дишните поеми на Пушкин; „Борис Годунов" бе приет съвсем хладно като доказателство пълния упадък на таланта, съвсем доскоро толкова голям, така много извършил, още така много обещаващ. И тогава, и сега „Борис Годунов" си имаше горещи поклонници; но както тогава, така и сега броят на тези поклонници бе твърде скромен, а броят на порицателите - грамаден. Кои от тях са прави, кои виновни? Едните и другите са еднакво прави и еднакво виновни, защото наистина в нито едно от дотогавашните си произведения Пушкин не бе достигал такава художествена висота и нито в едно не бе показал такива огромни недостатъци, както „Борис Годунов". Тази пиеса беше за него истинска битка за Ватерло, в която той разгъна цялата си широта и дълбочина своя гений и въпреки това претърпя истинско поражение. Трябва да отбележим B B преди всичко, че „Борис Годунов" на Пушкин съвсем не е драма, а по-скоро епична поема в разговорна форма. Действуващите лица, изобщо слабо очертани, говорят непрестанно и на места превъзходно; те обаче не живеят, не действуват. Чувате думи, често изпълнени с голяма поезия, но не виждате ни страсти, ни борба, ни действия. Това е един от първите и главни недостатъци на драмата на Пушкин; но за него поетът няма вина: причината се корени в руската история, от която поетът е заимствувал съдържанието на драмата си. Руската история до Петър Велики се отличава по това от историите на западноевропейските държави, че в нея преобладава чисто епичният, или по-точно квиетичният характер, докато в другите преобладава чисто драматичният характер. До Петър Велики в Русия се е развивало семейственото и родовото начало; но са отсъствували признаци за развитие на личното: а мо же ли да има драма без силно развитие на индивидуалностите и личностите? Какво е съдържа нието на Шекспировите драматични хроники? Борба на личности, които се стремят към власт и си я оспорват взаимно. Това се е срещало и у нас; целият феодален период не е друго, а оже сточена борба за великокняжески и феодални тронове; през периода на Московското царство виждаме редом трима претенденти от такъв характер; но все пак не можем да открием никакво драматично движение. През периода на феодализма един княз свалял друг и завладявал земи те му; сетне, победен от него, отново му отстъпвал владенията, след което повторно ги завладявал; самите владения обаче не претърпявали промени от това: менели се единствено лицата, а ходът и същността оставали непроменени, защото нито едно от новите лица не донасяло с идването си никаква нова идея, никакъв нов принцип. Оттук и обяснението защо народонасе лението на едно или друго княжество, на един или друг град, с еднакво усърдие се е сражавало иза стария княз против новия, и за новия против стария.