Доктор

Преди двадесет години през лятото на 1947 г. едно швейцарско издателство публикува романа на Томас Ман „Доктор Фаустус“. Сега вече не беше необходима преценката на онзи нещастен, болен евреин, критика Самуел Люблински. Около петдесет години преди това именно той беше направил една прогноза за „Буденброкови“, която времето напълно потвърди: с годините значението на тази книга ще расте и тя ще се чете от още много поколения. Авторът на „Доктор Фаустус“ беше вече всеизвестен писател, влязъл в литературната класика на ХХ в. - той не се нуждаеше от окуражителни слова, казани някога на младия и неизвестен автор на „Буденброкови“. Но тъкмо затова личната и писателската отговорност на Томас Ман ставаше много по-голяма - целият литературен свят щеше да се взре в романа на 72-годишния прославен писател. Може би „Доктор Фаустус“ щеше да остане неговия последен роман, равносметка на един дълъг и богат граждански и литературен живот. За такова внимание от страна на литературния свят имаше твърде много основания извън славата, извън литературната репутация на художника. „Доктор Фаустус" не беше нито замислен, нито осъществен като е д и н роман, като е дин от многото романи. Още преди недвусмислените признания на самия писател литературната публика предусети, че това е роман за епохата под формата на история на мъчителния и греховен живот на художника, че в него има много от умонастроенията на автора, че това е откровена авторска изповед. После дойдоха и признанията. „Доктор Фаустус“ е първото голямо творческо начинание на писателя, което му е било ясно до подробностите още от самото начало, чиито духовни и физически измерения той предварително е виждал не в магически кристал“, а ясно като на длан. И може би не толкова за това, че 68-годишният житейски и близо 50-годиш ният писателски опит даваха своите плодове - пълното покритие на творческия замисъл с творческия резултат - а по-скоро, защото, както сам признава, никой от своите измислени герои (може би само с изключение на Хано Буденброк) Томас Ман не е обичал така искрено, така дълбоко и така страдалчески, както е обичал своя доктор Фаустус, своя Адриан Леверкюн. Обичал го е така, както човек обича себе си и онези, в които вижда себе си. Като измисленият му биограф Серенус Цайтблом той го обгради със своята тревожна любов - от годините на надменното уче ничество до изпълнението на дяволското проклятие.

В историята на Българското възраждане доктор Васил Караконовски е известен като деен участник в борбата за самостойна черква. В книгата си „Възраждане на българския народ" проф. Петър Ников често се позовава на достоверните свидетелства на Караконовски за хода на тази борба и ролята, която са играли в нея турското правителство, цариградската патриаршия, европейската дипломация. Отбелязвани са заслугите на Караконовски като дългогодишен лекар и пропагандатор на медицинска просвета. Но още не са привличали вниманието неговите преводи и повестта му „Пещера Стояна". Тази повест, написана на руски, не е била публикувана, и е останала в архива на историка Спиридон Палаузов". Литературният принос на Караконовски е скромен, но заслужава да бъде проучен внимателно, защото в него се проявяват характерни особености в развитието на оригиналната и преводната българска възрожденска белетристика. Биографията на Караконовски още не е написана. Сведения за него (някои неточни), намираме в книгата на Михаил Неделчев „Ловеч и Ловчанско"3. Извори за живота и дейността на Караконовски не липсват. Почти не са използувани писмата му до Найден Геров, Спиридон Палаузов, Тодор Стоянов-Бурмов, Марин Дринов, Тодор Икономов, Драган Цанков и др. Не е оползотворен и богатият материал, който се съдържа в писмата на Караконовски до редица руски учени и общественици : Михаил Петрович Погодин, Нил Александрович Попов, Платон Лвович Ваксел, Михаил Александрович Хитрово. Но тъй като разглеждаме тук литературната дейност на Караконовски, спирам се само на някои основни моменти от неговата биография. Васил Костов Караконовски е роден в Ловеч през 1840 г. Основно образование получава в родния си град. После заминава за Белград, където през 1854-1858 г. е ученик в гимназията. В сръбската столица Караконовски е имал по всяка вероятност познати сред служителите в руското консулство. Те са му давали книги и списания, сигурно те са насърчили и желанието на младия българин да следва медицина в Русия.