Литературознание

Библиографски раздел

Новата История на българската възрожденска литература, том 2

Free access
Статия пдф
1348
  • Summary/Abstract
    Резюме
    От 1927 година, когато видният български литературовед Боян Пенев фактически завършва своята обемиста „История на новата българска литература" във вид на универ ситетски лекции, по-късно систематизирани ииздадени, до излизането на том втори от академичната история на българската литература изминаха четири десетилетия. И преди отпечатването на Б. Пеневата история бяха изследвани немалко въпроси на бъл гарската възрожденска литература, но тя бе първият най-пълен научен труд, който отрази цялостно литературното развитие на българския народ от появата на „История славяноболгарская" до вдъхновената поезия на Христо Ботев. Продължителният период след нейното издаване е изпълнен с редица нови изследвания, някои от които носят печата на оригинални, задълбочени научни проучвания. Те осветляват отделни страни на българското литературно възраждане, творчеството на писатели и книжовници с нееднакво значение, а така също и по-специални проблеми, свързани с развитието на периодичния печат, училищното дело, педа гогическата книжнина, фолклора или основните литературни жанрове, методи и направления. Още преди Девети септември 1944 г. се появиха и твърде значителни изследвания от по-общ характер, които доразвиха някои от установките на Димитър Благоев за характера на Българското възраждане, подложиха на основна критика отделни буржоазно-идеалистически възгледи и концепции, в съответствие с марксическата методология на своите автори разкриха в Нова светлина литературното и обществено дело на редица писатели.

Библиографски раздел

За националното и общочовешкото в българската възрожденска литература

Free access
Статия пдф
1434
  • Summary/Abstract
    Резюме
    През 1965 г. Съюзът на българските писатели проведе теоретична конфе ренция на тема „Националното своеобразие на съвременната българска ли тература". Основните доклади и много от изказванията на конференцията осветлиха важни аспекти на проблемата за националното своеобразие на всяка литература изобщо, посочиха несъмнени и добре забелязани черти на това своеобразие в българската литература през различни периоди от вековното и развитие. „В тази област - отбеляза тогава в своето изказване писателят Димитър Димов - спадат например въпросите за същността, произхода развитието на националното своеобразие в нашия народен епос и в историята на старата ни или съвременна литература, въпросът за относителната стабилност или относителната лабилност на това своеобразие спрямо развитието на световноисторическия процес, въпросът за съотношението между дости женията на нашия национален гений в културата и достиженията на други народи и най-сетне въпросът за съотношението между националното и интер националното в нашата съвременна социалистическа литература.

Библиографски раздел

Барокови черти на българската възрожденска историография

Free access
Статия пдф
1516
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Въпросът за проявите на барока в българската литература може да се разглежда единствено във връзка с проявите на литературния барок въобще в славянската православна област. Затова сравнително най-лесно е да се установи характерът на българската историография от края на 18 и началото на 19 век. Самата историография на православните славяни всъщност предлага достатъчно богат материал за сравнение с българската историография.

Библиографски раздел

Начало на мемоарната проза в българската възрожденска литература

Free access
Статия пдф
1842
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Генеалогията на мемоарната проза във възрожденската литература е тясно свърана с раздвижването на духовете в България, с ръста на личното и историческото самосъзнание на човека, със засилването на интереса не само към историята на миналото, но и към историята на съвременността като сред ство за уясняване задачите на настоящето. Възниква необходимост да се дадат лични разкрития върху смисъла на събитията, да се направят исторически разяснения по най-важните въпроси на духовното и политическото възраждане. В създаването на мемоарната литература и в развитието на нейните форми (автобиография, исторически спомени, дневници и пр.) участвуват личности, които стават типични изразители на общите стремежи и борби: Паисий, Софроний Врачански, Неофит Бозвели, Иван Селимински, Неофит Рилски, П. Р. Славейков, Л. Каравелов, Г. Пърличев, В. Вълков, Ив. Богоров, М. Балабанов. Първите значителни дейци от края на XVIII и началото на XIX в., с чиито произведения започва развитието на мемоарната проза в новата бъл гарска книжнина, получават манастирско образование, черпят вдъхновение от Библията и черковните отци, от популярните жития, летописи и дамаскини. Затова, макар и да налагат твърде субективен печат върху изповед, идеи, поуки, стил и език, тези автори са по-тясно свързани с формите, които е развила старата българска литература. Без да си поставяме за задача изчер пателно проучване на прехода от една категория книжнина към друга, ще засегнем ролята на летописа в старата литература, някои гледища за потеклото на автобиографията, отношението между автобиография и агиография. Летописът е най-примитивната мемоарна форма. Той предполага известно историческо съзнание, което не надмогва средновековното теологическо осмис ляне на световния ред. Този вид съответствува на старата литература, където стремежът към система, към вечни истини и форми нерядко е свързан и с желание за сближение с действителността, с тенденция към историзъм, към изобразяване политическите идеи на времето. Нашата стара литература задо волява интереса към произведения от този вид с преводите на византийските хроники на Малала, Амартол, Зонара, Манасий. Оригиналното творчество от този вид книжнина е слабо застъпено. Някои от хрониките за българското минало са унищожени. 1 Интересни летописни бележки има сред приписките 1Ivan Dujčev, Übersicht über die bulgarische Geschichtsschreibung: Antike und Mittelalter in Bulgarien, Berlin, 1960, 56—57. 62 и добавките към летописа на К. Манасий. Евтимий Търновски проявява силен интерес към значителни исторически събития и желание да поддържа чрез спомена за тях народностното самочувствие през време на големите превратности през XIV в. В житието на Иларион Мъгленски Евтимий описва слабостта на гръцкото царство и величае победите на Калоян. В житието на Иван Рилски той се спира на освобождението на България от гръцко робство и на славните дела на Асен, а в житието на св. Петка говори с възторг за победоносните походи на Иван Асен. В тези произведения, както и в творчеството на Гр. Цамблак, К. Костенечки, Й. Бдински, в анонимната хроника от началото на второто десетилетие на XV в., в приписката на монаха Исай от 1371 г. се създава оригинален летописен стил.

Библиографски раздел

Художествена мироструктура на българската възрожденска поезия

Free access
Статия пдф
2220
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Българската възрожденска поезия споделя най-характерната особеност на литературното ни развитие през тази епоха - неговата ускореност - и това определя в най-голяма степен спецификата на естетическото и съзряване. Започ нала в началото на века със стихотворенията на Димитър Попски, Никифор и Йеротей, Неофит Рилски и др., през 60-те и 70-те г. тя достига върхове на зрелостта си в творчеството на Ботев. Какъв път изминава през тези няколко десетилетия, какви процеси се извършват в нея, за да направи този невероятен скок? В общи линии закономерностите на нашето ускорено естетическо развитие са формулирани от науката: ускореността в икономическото и обществено-културното развитие, важната роля на вътрешната приемственост на литературните процеси, а също така и на външните влияния. Известно есъщо така, че творчеството на първите стихотворци (Партений Павлович, Димитър Попски, Никифор и Йеротей, Константин Огнянович, Иван Богоров, Георги Пешаков, Неофит Рилски, Неофит Бозвели, Христодул Костович и др.), ранните прояви на даскалската поезия, намерила трибуна на страниците на „Цариградски вестник“ и „Любословие" през 40-те и 50-те г., ранното творчество на Славейков имат определено просвещенски характер, който се определя в идейно отношение от кръга на основните мотиви на тази поезия: просвета, национално и гражданско осъзнаване, откриване и на рационалното, и на емоционалното богатство на личността, на правото и на пълноценно социално и духовно самоосъществяване. Закономерен резултат на характерните за просвещенската естетика рационализъм и естетичес ка нормативност, а също така и на литературното образование на първите ни поети в този ранен, просвещенски етап са и опитите за подражание на класицистични образци, и съзнателното отдалечаване от фолклорния тип художествено мислене, и познатата ни изкуственост, преднамерена патетичност и книжност на господствуващия в тази поезия стил. По-късно, с възникването и развитието на интереса към фолклора, с определеното насочване на творческия интерес не към видни дейци, а към живота на обикновения човек, с появата на силни романтични и сантименталистични струи в творчеството на поети като Раковски, Чинтулов, Н.Ге ров, П. Р. Славейков възрожденската поезия придобива все повече чертите на едно съвременно художествено мислене, направило възможна появата в края на 60-1 те и през 70-те г. на зрялата Славейкова и на Ботевата поезия. Интересно е при това, че връзката с просвещенския тип художествено мислене не се прекъсва окончателно. П

Библиографски раздел

„Българската възрожденска литература” от Иван Радев

Free access
Статия пдф
2964
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Втората книга на Иван Радев като че ли свидетелствува за известно преместване в интересите му на литературовед. След очерка за една от най-интересните фигури в литературната ни наука - Б. Пенев -той се насоч ва към възрожденската литература. Но пре местването е само привидно: първата книга е методологическо въведение" към втората и бъдещите му усилия. В подтекста на „Бъл гарска възрожденска литература" се чувствува желание за преодоляване и допълване на някои от постановките в капиталния труд на Б. Пенев, пък и на съвременното разглеждане на литературата ни от периода на Възраждането. Това е, струва ми се, силата, коя то обединява изследванията, поместени в „Българска възрожденска литература". Основен, най-често разглеждан и пряко свързан с националния ни характер и националната ни култура е въпросът „За забаве ността на ренесансовия процес у нас", с разглеждането му започва и Радев. Проблемът е поставен в широк исторически контекст (XV-XIX в.). Излизайки от един здрав и оправдан в случая консерватизъм, авторът оспорва крайностите на тезата за ренесансо вия характер на българската култура преди XVIII в., без да отрича новото в нея, което обаче не надхвърля етапа на „зародиша". Търсейки причините за забавеното развитие, Радев не отхвърля тезата на Е. Геор гиев за прекъсването на ренесансовия процес у нас поради преместването на центровете на европейската търговия към Атлантика и Балтика, но насочва поглед към историята ни. Робството, посочвано като причина за неща стията на българския народ още от Паисий, тук е разгледано аналитично, с комплекс следствия, определящи забавеността на развитието ни.

Чуждестранната наука за българската култура

За патетичното и елегичното звучене в българската възрожденска лирика

Free access
Статия пдф
3024
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В продължение на двете последни десетилетия между българските изследователи се водят оживени спорове, съществувал ли е изобщо романтизъм през епохата на Възраждането, какви са неговите хронологически рамки, етапи на развитие и съотношение с другите направления през дадения период. По тези въпроси сред българските литературоведи съществуват различни мнения. Така например Кр. Генова счита романтизма за основно направление в литературата на Българското Възраждане и вижда неговата естетика и художествено-изобразителна структура в произведенията на почти всички български писатели през този период. Правейки периодизация на литературното развитие през епохата, Генов набелязва два етапа. Първият етап, както счита авторът, обхващащ вре мето от 1762 до 1853-1856 г. - от „История славянобългарска" до Кримската война, - може да се охарактеризира по негово мнение като романтизъм на национално-будителския и патриотично-революционния патос. Вторият етап, продължаващ от Кримската война до Освобождението през 1878 г., е охарактеризиран от него като романтизъм на националноосвободителния и социалнореволюционния патос. По този начин съгласно с периодизацията на Генов романтизмът в България възниква по-рано, отколкото в другите европейски страни, което не съответствува на действителността. „Романтизирането" на целия литературен процес през епохата на Възраждането неизбежно довежда автора до недооценяване на значението на другите направления и в частност на реализма за развитието на литературата от онова време. THE of on Други учени отреждат на романтизма по-тесни хронологически рамки. Сериозни възражения против периодизацията, дадена от Генов, изказва Ем. Георгиев. Той смята, че в сравнение с Европейското Възраждане през XIV-XVI в. Българското Възраждане има свое съдържание, което се определя в значителна степен от новите етапи в европейското развитие. Като обхваща XVIII-XIX в. - епохата на Просвещението и романтизма, - то се свързва идеологически с тях и в неговата обществено-културна сфера могат да се разграничават два пе риода: ренесансово-просветителски и период на романтизма. Първият период поставя задачи пред Възраждането, а вторият започва да ги осъществява. Романтизмът по мнението на Георгиев господствува напълно в българската литература през 40-те - 50-те години на XIX в.

Библиографски раздел

П.Р. Славейков и някои жанрооформящи процеси в българската възрожденска белетристика

Free access
Статия пдф
3169
  • Summary/Abstract
    Резюме

    П. Р. Славейков е останал в историята на новата ни литература като забележителен поет, публицист и обществен деец. Но ред негови произведения имат отношение и към оформящата се белетристика. Той е един от активните преводачи на разкази, повести, романи. В литературнокритическата си статия Що е роман" той обосновава нуждата от този жанр у нас и дори определя насоката, по която би желал да се развива той, но сам не създава нито едно голямо епическо произведение. „Не се развива като белетрист. Неговите пости жения са в друга насока - в областта на мемоарната проза. 1 М. Арнаудов обя снява това със слабо епическо въображение... в същност тук се касае за един органически недостатък на таланта му, за бедна инвенция при по-сложни рактеристики и интриги"2. Или, формулирано по друг начин, Славейков е лирик по натура. Б. Пенев смята, че това личи в поемите му, които въпреки меренията на автора „съдържат повече лирически елементи, отколкото епически"3. такъв случай трябва да се приеме, че преводите не изискват епически лант, а ранното „Житие светаго Тодора Тирона" е възможно само благодаре сюжет B ние на предварително съществуващия сюжет, въпреки че и в светската белетристика. ханатаможе да се заеме Възможен е и друг подход, който да потърси обяснението в условията. Б. Пенев вижда в усилените темпове за работата и в обществените ангажи менти неподходящи условия за творческо разгръщане. Но има и нещо друго: всички възрожденски белетристи са чужди възпитаници и правят първите си опи ти в чужда среда, дори Каравелов, В. Попович, Жинзифов ги посвещават на руския читател. Изключения има и тук - Ил. Блъсков, който обаче прави първия си опит под силното въздействие и опеката на Войников, получил образованието си в Бебек, където, макар и опосредствувано, се е докоснал до европейската култура и естетическо съзнание. Ето как сам Блъсков представя творческия си процес при първата си повест: „Залових се за работа: аз писвах, Войников поправя.


Библиографски раздел

Чуждото „звучене” и неговото преодоляване в българската възрожденска литературна басня

Free access
Статия пдф
3344
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Въпросът за оригиналността и за чуждото влияние в басненото творчество свързан с някои нерешени проблеми на неговата специфика и на неговото развитие. Ранната жанрова определеност на баснята е причина тя да бъде възприе та едва ли не като „законсервирано" литературно явление. А. С. Виготски пръв се опита да разчупи общоприетите гледища и заговори за успоредното съще ствуване на прозаичната и поетичната басня, които според него са два различни по произход и по художествените си функции литературни жанра. С усет за ис торико-литературните процеси М. Л. Гаспаров констатира развитие на баснята и посочи нейния долитературен и литературен вариант. Но тези разбирания стоят все още настрана от утвърдените литературно-теоретически позиции. B Като приемаме становището за еволюцията на жанра, без да навлизаме неговата същност, считаме, че понятието „литературна басня" най-добре отразява онзи скок, при който от лоното на житейското си, фолклорно и полуфолклорно съществуване баснята прекрачва прага на литературното творчество, за да се подчини на неговите естетически и художествени задачи и за да приеме строга лично-творческа характеристика. Във връзка с това названието „бъл гарска възрожденска литературна басня" служи за означаване не само на конкретните литературно-исторически особености на баснята, но и на нейната национална самобитност - въпрос, който предизвиква най-много спорове. И Българската литературна басня се ражда 17 столетия по-късно от европей ската - през 40-те 50-те години на XIX в. Това е времето, когато руската европейските литератури имат своите най-значителни образци, оказали изключително влияние върху творчеството на нашите възрожденци. Силата на това влияние, както и разработката на отдавна познати баснени сюжети са причина да се отрича съществуването на оригинална българска басня. За единствен неин представител в предосвобожденската ни литература се сочи П. Р. Славейков, но и върху неговото творчество е сложен знакът на подражанието или в най- добрия случай - на преводачеството. А в нашата възрожденска книжнина са записани имената на близо 40 издатели на басни, 20-тина от които са имали смелостта да покажат своите собствени търсения в причудливия „Езопов" свят!


Преглед

Библиографски раздел

Българска възрожденска критика от Георги Марков

Free access
Статия пдф
3418
  • Summary/Abstract
    Резюме

    За национална култура, която цени своите корени, необходимостта от издаването на ли тературното и наследство произтича естестве но от самата й същност, защото без връзката с традицията тя не би могла да се изгражда успешно. Ето защо искам да приветствувам инициативата на издателство „Наука и изкуство" да издаде в няколко тома най-доброто от българската литературна критика от зараждането и до 9. ІХ. 1944 г., представено от проф. Георги Марков. В ръцете на читателите е вече първият том, който обхваща литературнокритическото наследство от периода на Възраждането. Наред с извънредно полезната поредица „Българска възрожденска книжнина" на издателство „Български писател", с ценната антология на П. Динеков Възрожденски страници", с „Българската драматургия до Освобождението" на П. Пенев томът „Българска възрожденска критика" се нарежда сред най-сериозните усилия по-ново време за по-цялостно текстово представяне на възрожденската ни литература. B Изхождайки от вярното становище, че ,, не е възможно да се разкрие задълбочено и обективно една национална художествена литература, ако не се познава и нейната критика", Г. Марков си поставя задача да представи (както в този том, така и в следващите) бъл гарската литературна критика не в избрани страници, а с всичко онова, което има място в историческото и развитие, играло еопределена роля, изявило е определени идейно-естетически тенденции, утвърдило е една личност. Тази нелека задача налага на съставителя редица условия, формулирани от самия него като принципи на цялостното издание: включ ване на критически статии не само от първостепенните писатели, но и от онези, които са играли в своето време активна роля в литературния живот и са оставили неща с трайна литературна стойност; включване и на критически материали, изразяващи различни идейни и естетически позиции и очертаващи по този начин автентична картина на литературния живот; критическа преценка на предста вената литература във встъпителните студии към отделните томове, както и подробен научен коментар към всеки включен в изда нието материал. По този начин поредицата 156 придобива не само антологичен, но и доку ментален, научноизследователски характер. Спецификата на възрожденския литературен процес - с неговата ускореност, с аномалиите в изграждането на художественото съзнание, със синкретичността на някои жанрове, с известната стихийност на осъще ствяването на чуждите влияния и т. н. е наложила и някои отклонения от формулираните в първия том общи принципи на цялото издание. Основната трудност произтича оче видно от често срещащата се неизбистреност на самата форма на литературната критика, от невъзможността понякога да се отдели тя от публицистиката. Изхождайки от верния критерий, че изборът трябва да падне върху онова, което има отношение към литературата като художествено явление, като специфичен дял от книжнината", Г. Марков прибягва до два начина за представяне на възрожденската литературна критика: включване в основния блок от литературнокритически текстове и използуване в повече или по-малко пълен вид в бележките. В основния блок освен цялостни литературнокритически статии в точния смисъл на думата са включени и завършени откъси от книги (т. нар. ръководства по словесност). В бележките, имаши често характер на задълбочен научен коментар, са поместени както по-дребни отзиви, така и пасажи от статии с по-общ характер. Съобразяването със спецификата на възрож денския литературен процесе наложило включ ването в тома не само на чистите" представители на литературнокритическия жанр (библиографска бележка, отзив, рецензия, проблемна теоретическа статия и др.), но и на фейлетони, изпълняващи през тази епоха съвсем определено ролята на литературна критика, а също така и на някои стихотворения (в бе лежките), даващи известна представа за литературнокритическите разбирания на авторите им. От трите възможни начина за подреждане на материала - по автори, по изда ния и по време на излизане - Г. Марков основателно е предпочел третия, хронологическия, тъй като той дава възможност за проследяването на цялостния процес на възникване и развитие на възрожденската литературна критика. Така изданието придобива в голяма степен характер и на летопис на един литературен жанр.


Статии

Библиографски раздел

За развитието на автобиографичния жанр в нашата възрожденска книжнина

Free access
Статия пдф
3511
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Средновековният мироглед, който в Средна и Западна Европа отстъпва под напора на Ренесанса, Хуманизма и Просвещението, продължава да гос подствува - по обективни и общоизвестни причини - със закъснение над европейския Югоизток. Тази постановка не визира изолирани културни явления на Балканите, като далматинския Ренесанс или светската (вкл. и книжовна) дейност на българите-католици през XVII в., понеже не тия явления очертават типологията на балканското духовно развитие от средновековието към Новото време. Възземането на светската мисъл навсякъде из Европа съдържа една съ ществена черта: интереса към човека и към неговия вътрешен свят. Прочее, малко преди да обърнат поглед към обществената среда и обществените отноше ния, доста преди да си поставят задачата да ги променят, мислителите и творците - предвестници на Новото време - проявяват своето самоосъзнаване като личности. Това явление сякаш навсякъде (и конкретно - из поробените Балкани) предхожда процеса на формиране на съзнанието за национална принадлежност, а оттам - и националните революции. Особени затруднения неговото развитие среща върху балканска земя; потиснати под господството на една иноезична и иноверска империя, тукашните народи мъчително налучкват пътищата на вече възтържествувалата над останала Европа светска мисъл, принудени нерядко да преоткриват веднъж откритото, постигнатото. Част от този многостранен културен процес е и възникването на автобиографичния жанр в българската възрожденска книжнина. Ако потърсим наченките на автобиографията в нашата стара литература, бездруго ще опрем до средновековните приписки, където преводачи,съставители или преписвачи са държели да отбележат поне името си - съпроводено или не от най-бедни животописни сведения за личността им. Още тогава - в това най-ранно авторство - проличава вековечният човешки стремеж да оставиш спомен за себе си, да надживееш своята тленност, предавайки другиму известието, че си живял „Аз грешният Белослав, грешен и дързък на зло, а на добро ленив, чието отечество е гробът, а богатство - греховете, блудта - слава, написах за брата 41 си Йосиф страница от псалтира. Слава навеки, амин. " „Аз, грешният Георги, в стълп върху блюдо писах в Светите врачове на 30-ия ден от декември. Поменувайте ме, братя мои, защото ми мръзнат ръце те; тук пишех, тук ядях, тук лежах без огън.

Научни съобщения

Библиографски раздел

Из историята на българската възрожденска повест (Доктор Васил Караконовски и неговата повест Стоянова пещера).

Free access
Статия пдф
3747
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В историята на Българското възраждане доктор Васил Караконовски е известен като деен участник в борбата за самостойна черква. В книгата си „Възраждане на българския народ" проф. Петър Ников често се позовава на достоверните свидетелства на Караконовски за хода на тази борба и ролята, която са играли в нея турското правителство, цариградската патриаршия, европейската дипломация. Отбелязвани са заслугите на Караконовски като дългогодишен лекар и пропагандатор на медицинска просвета. Но още не са привличали вниманието неговите преводи и повестта му „Пещера Стояна". Тази повест, написана на руски, не е била публикувана, и е останала в архива на историка Спиридон Палаузов". Литературният принос на Караконовски е скромен, но заслужава да бъде проучен внимателно, защото в него се проявяват характерни особености в развитието на оригиналната и преводната българска възрожденска белетристика. Биографията на Караконовски още не е написана. Сведения за него (някои неточни), намираме в книгата на Михаил Неделчев „Ловеч и Ловчанско"3. Извори за живота и дейността на Караконовски не липсват. Почти не са използувани писмата му до Найден Геров, Спиридон Палаузов, Тодор Стоянов-Бурмов, Марин Дринов, Тодор Икономов, Драган Цанков и др. Не е оползотворен и богатият материал, който се съдържа в писмата на Караконовски до редица руски учени и общественици : Михаил Петрович Погодин, Нил Александрович Попов, Платон Лвович Ваксел, Михаил Александрович Хитрово. Но тъй като разглеждаме тук литературната дейност на Караконовски, спирам се само на някои основни моменти от неговата биография. Васил Костов Караконовски е роден в Ловеч през 1840 г. Основно образование получава в родния си град. После заминава за Белград, където през 1854-1858 г. е ученик в гимназията. В сръбската столица Караконовски е имал по всяка вероятност познати сред служителите в руското консулство. Те са му давали книги и списания, сигурно те са насърчили и желанието на младия българин да следва медицина в Русия.

Библиографски раздел

Из европейските изкушения на българската възрожденска литература ("Стоян и Рада", "Изворът на Белоногата", "Маминото детенце")

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    The present paper examines the dialogue between three Bulgarian literary texts from the National Revival period and the Russian 19th century literature. On this basis the paper tries to find new possibilities for bringing up-to-date the traditional understanding of the aims of literary reception as a research of a dialogue only with an identified "foreign" text. The part dedicated to the first Bulgarian poem "Stoyan i Rada" by N. Gerov shows through the functionality of the sentimental cliche how Gerov elaborates the conception of hero in the paradigm of European "sensitive hero". The semantic analysis of the "temptation" motif in P. Slaveykov's poem "Izvorat na belonogata" traces a comparative parallel with the emblematic Russian literary project of female "choice" and "responsibility". In the last part the comparative analysis proves that even though it is not a translation, Lyuben Karavelov's short novel "Maminoto detence" has its prime source in the Russian novel "Mammen'kin synok" by I. Panaev.