Изворът

Въпросите около творчеството на един писател са многобройни и сложни, не се подчиняват на правила, относителни са и научните обяснения за художественото творчество. И все пак единственото, което може да се установи по-сигурно, е творческата история, поводът, който е предизвикал създаването на дадено произведение. По-мъчно, почти неосъществимо е проникването в самия творчески процес. Поради това е трудно, почти невъзможно да разкрием докрай смисъла и съдържанието на едно художествено произведение. Колкото то е по-талантливо, толкова е по-мъчно да проникнем в „точния" му смисъл, който е богат на нюанси и дава възможност за тълкувания, които всяко време може да осмисли по своему. Като не забравяме нито за момент мисълта, че, обективността в литературната наука е осъз ната субективност“, ние пристъпваме към едно изследване, основание за което ни дава само детайлното проучване (доколкото това е възможно от достигналите до нас документи) на фактите около живота и творчеството на поета, доколкото сме успели да проникнем в душевното състояние, чувствата и мислите, които са го вълнували по това паметно в живота му време. Осъзнавайки собствения си субективизъм, ние ще се опитаме да навлезем в душевния мир на поета, да почувствуваме и разберем смисъла на две от най-хубавите му произведения - „Жестокостта ми се сломи“ и „Изворът на Белоногата". Смъртта на Васил Левски е показателна за неговия живот. Залавянето и обесването на Апостола на свободата е един от най-вълнуващите моменти в българската история. Не само Ботев създаде своето безсмъртно стихотворение за него. Неговата смърт е вдъхновила и Петко Славейков да напише елегията „Жестокостта ми се сломи" и поемата си „Изворът на Белоногата". За съжаление ние често разглеждаме българските писатели откъсното един от друг, без да търсим връзки и зависимости, които понякога така явно се налагат. Между творчеството на Славейков и Ботев съществува дълбока и плодотворна връзка. Тя прави впечатление особено през този забележителен исторически момент, когато двамата писатели достигат върха на свои те творчески възможности. Импулсите въпреки различните схващания за начина на борбата са сходни, породени от една вяра и едно разочарование, от сходна изгнаническа съдба. Ето защо не се различава и начинът, по който двамата поети на България откликват на съдбоносните събития, свързани с борбата за освобождение, която есмисъл на целия им живот. „Старите“, представителите на новата едра българска буржоазия в Цариград, които не само не подкрепяли всяка смела стъпка на черковната борба, но били и против нея, успяват първи да се възползуват от плодовете на народната победа. Те вземат в свои ръце ръководството на новосъздадената българска черква.

Двадесет години разделят във времето появата на две от най-значителните произведения на литературната ни класика - поемите „Изворът на Белоногата" (1873) и „Ралица" (1893). Сравняването на тези творби е интересно от ня колко гледни точки: и на първо място, защото по възможно най-пряк начин свидетелствува за промените, настъпили през разделящия ги период в свето усещането и в мирогледното световъзприемане на българската интелигенция. И едновременно с това дава възможност да доловим отчетливо някои от найустойчивите, най-характерологичните доминанти в идейно-нравствената цен ностна система на нашите творци. Съпоставителният анализ на двете произве дения позволява да се надхвърлят рамките на тясно литературното изследване и да се направи крачка напред към свързването му с някои интересни проблеми от психологията на литературното творчество и от по-широката сфера на култу рологията. Кръвната връзка между авторите на поемите дава възможност пре делно директно да се проследят значението на традицията и влиянието на на стъпващите с новата епоха изменения в литературата ни от този период. Преди всичко се налага да фиксираме точно в литературноисторически аспект моментите, в които са създадени двете произведения. „Изворът на Бе лоногата" отразява особеностите от самия край на предосвобожденската епоха. Творбата съчетава в себе си два противоречиви момента: притеглянето индивидуалното поетическо съзнание от колективния фолклорен дух и едновре на менно с това центробежната сила към личностно творческо обособяване. Но двата елемента не се намират в открита борба - те, малко грубо, но най- образно казано, се преливат като скачени съдове до едно максимално ниво, отвъд което започват вече рушащите цялото противоречия. „Изворът на Белоногата" бележи онази граница в литературата ни, която е максимална за органичното отразяване на патриархалния начин на мислене и чувствуване. Противоречията в съзнанието на нейния автор са безспорни - те са и противоречия на обективния исторически момент, който малко преди Освобождението не е нито толкова наи вен, нито толкова патриархален, - но въпреки това творбата като цяло отразява един синтетичен, в най-дълбоката си същност хармоничен начин на светоусещане. През последното десетилетие на XIX в. в съзнанието на българската инте лигенция са настъпили дълбоки промени. Преди всичко се руши хармоничната монолитност на ренесансовото мислене.

The present paper examines the dialogue between three Bulgarian literary texts from the National Revival period and the Russian 19th century literature. On this basis the paper tries to find new possibilities for bringing up-to-date the traditional understanding of the aims of literary reception as a research of a dialogue only with an identified "foreign" text. The part dedicated to the first Bulgarian poem "Stoyan i Rada" by N. Gerov shows through the functionality of the sentimental cliche how Gerov elaborates the conception of hero in the paradigm of European "sensitive hero". The semantic analysis of the "temptation" motif in P. Slaveykov's poem "Izvorat na belonogata" traces a comparative parallel with the emblematic Russian literary project of female "choice" and "responsibility". In the last part the comparative analysis proves that even though it is not a translation, Lyuben Karavelov's short novel "Maminoto detence" has its prime source in the Russian novel "Mammen'kin synok" by I. Panaev.