сравнението

Двадесет години разделят във времето появата на две от най-значителните произведения на литературната ни класика - поемите „Изворът на Белоногата" (1873) и „Ралица" (1893). Сравняването на тези творби е интересно от ня колко гледни точки: и на първо място, защото по възможно най-пряк начин свидетелствува за промените, настъпили през разделящия ги период в свето усещането и в мирогледното световъзприемане на българската интелигенция. И едновременно с това дава възможност да доловим отчетливо някои от найустойчивите, най-характерологичните доминанти в идейно-нравствената цен ностна система на нашите творци. Съпоставителният анализ на двете произве дения позволява да се надхвърлят рамките на тясно литературното изследване и да се направи крачка напред към свързването му с някои интересни проблеми от психологията на литературното творчество и от по-широката сфера на култу рологията. Кръвната връзка между авторите на поемите дава възможност пре делно директно да се проследят значението на традицията и влиянието на на стъпващите с новата епоха изменения в литературата ни от този период. Преди всичко се налага да фиксираме точно в литературноисторически аспект моментите, в които са създадени двете произведения. „Изворът на Бе лоногата" отразява особеностите от самия край на предосвобожденската епоха. Творбата съчетава в себе си два противоречиви момента: притеглянето индивидуалното поетическо съзнание от колективния фолклорен дух и едновре на менно с това центробежната сила към личностно творческо обособяване. Но двата елемента не се намират в открита борба - те, малко грубо, но най- образно казано, се преливат като скачени съдове до едно максимално ниво, отвъд което започват вече рушащите цялото противоречия. „Изворът на Белоногата" бележи онази граница в литературата ни, която е максимална за органичното отразяване на патриархалния начин на мислене и чувствуване. Противоречията в съзнанието на нейния автор са безспорни - те са и противоречия на обективния исторически момент, който малко преди Освобождението не е нито толкова наи вен, нито толкова патриархален, - но въпреки това творбата като цяло отразява един синтетичен, в най-дълбоката си същност хармоничен начин на светоусещане. През последното десетилетие на XIX в. в съзнанието на българската инте лигенция са настъпили дълбоки промени. Преди всичко се руши хармоничната монолитност на ренесансовото мислене.

Литературите на Югоизточна Европа предлагат богат материал за срав нителните изследвания. Развити в зона на културни влияния, тези литератури усвояват ценности от Ориента и Запада, запазват до късно „народен характер", създават произведения, които се нареждат сред шедьоврите. Изследването на тези литератури би било улеснено от трудове, разглеждащи комплексно културата на региона. Но това, което придава очарованието на тези литератури - тяхното разнообразие, - представлява и затруднение по пътя на изследването, затруднение, което изисква от специалиста познаване най-малко на шест ези ка. Постигнатите досега частни резултати са значителни и разкриват аспекти, които заслужават да бъдат разглеждани в светлината на съвременните пости жения на сравнителното литературознание. Защото можем да се запитаме дали това, което преследваме чрез сравнителното изследване, е естественото включване на по-малко познати произведения в патримониума на световната култура", или по-скоро е разкриване на някои ценности, които поставят на преразглеждане основата, върху която се гради „литературен патримониум". Забележителен е фактът, че откакто сравнителното литературознание се вдъхновява от позитивизма и историзма, неговата сфера не се разпростира извън границите на територията, в която се намират художествените постиже ния от същия род. Тогава, когато прониква отвъд Западна Европа, компаративизмът избра от азиатските литератури произведения, които си приличаха с подобни от европейските литератури. Изследванията, които трупат дати и имат желание да представят световната литературна история в рамките на една неумолима хронология, която ни уверява, че произведението, появило се понапред, е предопределило появата на следващото, дават гражданственост на идеята, че литературите на Югоизточна Европа са млади" и че са извикани на живот само за да „попълнят" репертоара, съставен на основата на художестве ния опит на малобройна група „зрели" литератури. Но е забелязано, че „младостта" на писмената литература се компенсира от „зрелостта" на някои осо бености на устните произведения. Богатството на устните литератури от европейските югоизточни култури не може да бъде поверено само на анализа на фолклористите - те трябва да бъдат изследвани и от текстолози. Или ако приемем тази гледна точка, минаваме отвъд опозицията - до голяма степен изкуствено създадена - между „иманентност“ и „трансцеденталност" на текста, т. е. между вътрешно изследване и противопоставено му изследване, което анализира текста в неговия социален, интелектуален, политически контекст.