Стъпала

Последната книга на Снежина Панова „Стъпала на комедията. (Развитие на коме дийния жанр у нас от 1856 до 1944 г.)" продъл жава и задълбочава многобройните и изследвания върху българската драма. Авторката проследява детайлно многопосочните художествени търсения на нашите комедиографи в продължение на почти един век, стремежа им да въплътят в комедийна форма възгле дите си за нравствените ценности на българ ското общество, разкрива дългата и сложна еволюция на комедийния жанр в контекста на цялостния обществен и културен живот в България през последното столетие. Книгата е изградена върху внимателното проучване и използуване на един наистина огромен фактологически материал и е написана с жив, увлекателен и същевременно научно задълбочен стил. В изследването са анализи рани не само драматичните творби на такива всепризнати майстори на комедията като Иван Вазов, Антон Страшимиров и Ст. Л. Костов, но и произведенията на редица второстепенни автори, което създава цялостния, панорамен поглед на авторката към развитието на българската комедиография от зората на нейното създаване до Девети септември, от диалога и фарса до комедията на характерите. Първата глава „Фарс и дидактика" анализира еволюцията на българската комедия от първите й стъпки през 40-те и 50-те години на XIX в. до Освобождението на страната през 1878 г. Като разглежда генезиса на коме дийния жанр у нас, С. Панова справедливо посочва, че българският възрожденски теа тър и драма се зараждат от конкретните нужди на нашето предосвобожденско общество, от пробуждането на патриотичното чувство и националното самосъзнание у бъл гарския народ. Комедията се оказва най-под ходящият драматичен вид за тогавашните исторически условия поради откритата си актуалност и злободневност, силната дидак тична струя и стремежа да се отрече всичко, което пречи на народния напредък. В тази връзка критичката посочва, че българската предосвобожденска комедия съществува в три потока: диалози, побългарявания и оригиотделя в изследването си голямо място на диалога като първа стъпка към драматичното изкуство у нас, изтъквайки неговата ярка патриотична насоченост и открития му морализаторски патос. Същевременно изследователката подчертава, че в зората на своето разви тие българската комедия „не черпи сокове от един извор" (с. 19), а се влияе и от диалозите, и от преводните драматични творби, като в основата й лежи фарсово-анекдотичното начало, което още не е изгубило връзка с фолклора" (с. 19). Именно това фарсово-анекдотично начало, съчетано с наивната декларативност и неизбежната дидактичност, С. Панова с право счита за отличителна черта на цялата ни възрожденска комедия. Разглеждайки детайлно на основата на конкретни примери („Михал Мишкоед" от Сава Доброплодни, „Ловчанският владика, или Бела на Ловчанския сахатчия" от Теодосий Икономов, „Малаков" от П. Р. Славейков, „Криворазбраната цивилизация" от Добри Войников и други творби) развитието на комедийния жанр у нас преди Освобождението, изследователката утвърждава тезата, че по силата на редица причини българската възрожденска комедия стои най-близо до фарса и народното творчество и затова получава силна национална окраска. Но зародил се едва през XIX в., когато западноевропейският театър отдавна е усвоил и развил този жанр, българският възрожденски фарс не може да остане вече само при анекдота, а се изпълва с просветителска тематика и специфичен национален дух. В този смисъл според С. Панова „бъл гарският възрожденски фарс се стреми да изпълни важни идеологически задачи" (с. 50) - т. е. не само да изобличи човешките пороци, но и да изобрази разрушаването на старите форми на бита и идването на новото, което много често се схваща не откъм най-добрата му страна, а само като мода, да разкрие проникването на европейската цивилизация у нас, да покаже „, как ще стане присаждането и на българска почва“ (с. 54). Затова като основен конфликт в нашата предосвобожденска комедия изследователката определя конфликта между увлечението по външното, по криворазбраната цивилизация, и вековната народна култура, отразена в народния бит, обичаи и взаимоотношения.

Литературите на Югоизточна Европа предлагат богат материал за срав нителните изследвания. Развити в зона на културни влияния, тези литератури усвояват ценности от Ориента и Запада, запазват до късно „народен характер", създават произведения, които се нареждат сред шедьоврите. Изследването на тези литератури би било улеснено от трудове, разглеждащи комплексно културата на региона. Но това, което придава очарованието на тези литератури - тяхното разнообразие, - представлява и затруднение по пътя на изследването, затруднение, което изисква от специалиста познаване най-малко на шест ези ка. Постигнатите досега частни резултати са значителни и разкриват аспекти, които заслужават да бъдат разглеждани в светлината на съвременните пости жения на сравнителното литературознание. Защото можем да се запитаме дали това, което преследваме чрез сравнителното изследване, е естественото включване на по-малко познати произведения в патримониума на световната култура", или по-скоро е разкриване на някои ценности, които поставят на преразглеждане основата, върху която се гради „литературен патримониум". Забележителен е фактът, че откакто сравнителното литературознание се вдъхновява от позитивизма и историзма, неговата сфера не се разпростира извън границите на територията, в която се намират художествените постиже ния от същия род. Тогава, когато прониква отвъд Западна Европа, компаративизмът избра от азиатските литератури произведения, които си приличаха с подобни от европейските литератури. Изследванията, които трупат дати и имат желание да представят световната литературна история в рамките на една неумолима хронология, която ни уверява, че произведението, появило се понапред, е предопределило появата на следващото, дават гражданственост на идеята, че литературите на Югоизточна Европа са млади" и че са извикани на живот само за да „попълнят" репертоара, съставен на основата на художестве ния опит на малобройна група „зрели" литератури. Но е забелязано, че „младостта" на писмената литература се компенсира от „зрелостта" на някои осо бености на устните произведения. Богатството на устните литератури от европейските югоизточни култури не може да бъде поверено само на анализа на фолклористите - те трябва да бъдат изследвани и от текстолози. Или ако приемем тази гледна точка, минаваме отвъд опозицията - до голяма степен изкуствено създадена - между „иманентност“ и „трансцеденталност" на текста, т. е. между вътрешно изследване и противопоставено му изследване, което анализира текста в неговия социален, интелектуален, политически контекст.