Снежина

В областта на критическата литература върху проблеми на комедиографията не съм срещал заглавие, чието изложение да притежава шеговитостта, забавата, искрящото ост роумие на смеха. Смях от действителността или припален отново от искрата на естетиче ското сред житейските перипетии на едно сценично произведение, където сетивността на критика е спонтанна, одухотворена, пълна със също находчиви определения за комедийните противоречия в живота. Но тази първа сетивност на критика отпада много бързо, изчезва напълно при разкриване корените на смешното и при анализиране структурата на комедийно-сатиричната творба. Критическото обсъждане на безнравстве ното и грозното, на разнообразните „отклонения от нормите" и теоретическите изводи винаги придават задължителна строгост на изследванията върху комедиографията. В книгата „Смях и присъда" на Снежина Панова срещаме опит за изключение от правилото"... Тилилей и белите друми", „Шпионаж с коза, папагал и морал“, „Подобре Нерон, отколкото... бабичка!“, „Келепир, преведено на български" и пр., четем като подзаглавия в шестте раздела на кни гата. Не би могло да се каже, че това е уловка към читателя, стремеж за възбуждане на предварителен интерес към написаното. Това е преди всичко умонастроение на критика с влияние върху стила на критическото му изложение, изразено в остроумни, но точни диагностични оценки както за слабости, така и за находки в търсенията на авторите. Разбира се, след като се разлистят докрай страниците на „Смях и присъда", ще се разбере, че Снежина Панова също е подвластна на строгия, дори хладния научен анализ. Но все пак той е с огласата на добродушна насмешливост, на остроти при разглеждането на тази особена - и дълбоко сериозна, и небрежно лековата - материя, която включва нелепото и извънмерното в човешкото поведение. Приближаваме се към характера на Сне жина Панова като критик. Наистина, ако одухотворенотта и остроумието в стила е черта на нейната индивидуалност, то тя обвързана с друга такава - лекота на съжденията. Но веднага трябва да се отбележи, че тази лекота е обоснована и от широката и осведоменост в областта на теория на драмата. Това обстоятелство от своя страна е със силно влияние върху подхода, гледната точка към българската комедия след Девети септември. Снежина Панова спазва принципа на хронологията в стремежа си да разкрие и освети наличните тенденции в развитието у съвре менната българска комедия“. И можем да си обясним историко-литературното значение на „Смях и присъда": не би могло да се потвърди, че е изпуснато името на автор или на заглавие, докоснати от вдъхновението на Талия, дори и тези, които са били с много оскъдна и незначителна роля в общото развитие на коме диографията ни. Но в случая е нужно да се отбележи характерът на анализите на всяко отделно заглавие. Точна и компетентна оценка при използуването на прийоми и средства за комедийно изображение, на принципи за изграждане на комедийни ситуации и характери - един успешно проведен начин да се разглежда най-новата ни комедия в контекста на световния опит, на кристализиралите, но и непреходни правила". И тази насоченост е предпазена от една разумност - Сн. Панова не поучава и не назидава. Аргументацията и - позоваване на примери от световната комедиография - около „комедийните мъки и вълнения" в театъра е поднесена като че ли между другото, без нихилистични интонации, а в духа на един искрен критицизъм. В съжденията си Снежина Панова не остава единствено в света на отделно заглавие или на група комедийни творби, не анализира само върху терена на естетичните им особености. От една страна, тя проследява приемствеността между произведенията и авторите, от друга - търси връзка между тях и конкретните обществено исторически съ бития. И това не е временна нагласа на критика за отделни бележки към историческия фон, а принцип на изследване. По този начин не самомо обществените условия ни обясняват Възникването на едно или друго заглавие, но и развитието на другите литературни форми на комичното. Защото повечето от авторите, които са се изкачвали на сцената, са дошли от оперативния хумористичен печат, с опита на фейлетонисти и карикатуристи, на памфлетисти и публицисти. Опит, който винаги внася нещо ново в комедиографията, но и който се оказва в повечето случаи недостатъчен за пълното овладяване на спецификата на комедийната форма. Тази оценка за развитието на комедиографията е валидна преди всичко за особения и труден период за нейното развитие - от Девети септември до Априлския пленум на партията. Независимо от хронологическия принцип на изложение в книгата е налице постоянно внимание към проблемите, свързани с изграждането на комедийния тип. Наред с редките случаи на оригинално сътворени комедийни образи се посочват източниците на реминисценциите, на влиянията, на неуме нието те да се поставят в пълноценна комедийна ситуация или случаите за неправилно разчитане на анекдота - форма с епизодично значение, която често авторите превръщат В основа на цяла комедия.

Последната книга на Снежина Панова „Стъпала на комедията. (Развитие на коме дийния жанр у нас от 1856 до 1944 г.)" продъл жава и задълбочава многобройните и изследвания върху българската драма. Авторката проследява детайлно многопосочните художествени търсения на нашите комедиографи в продължение на почти един век, стремежа им да въплътят в комедийна форма възгле дите си за нравствените ценности на българ ското общество, разкрива дългата и сложна еволюция на комедийния жанр в контекста на цялостния обществен и културен живот в България през последното столетие. Книгата е изградена върху внимателното проучване и използуване на един наистина огромен фактологически материал и е написана с жив, увлекателен и същевременно научно задълбочен стил. В изследването са анализи рани не само драматичните творби на такива всепризнати майстори на комедията като Иван Вазов, Антон Страшимиров и Ст. Л. Костов, но и произведенията на редица второстепенни автори, което създава цялостния, панорамен поглед на авторката към развитието на българската комедиография от зората на нейното създаване до Девети септември, от диалога и фарса до комедията на характерите. Първата глава „Фарс и дидактика" анализира еволюцията на българската комедия от първите й стъпки през 40-те и 50-те години на XIX в. до Освобождението на страната през 1878 г. Като разглежда генезиса на коме дийния жанр у нас, С. Панова справедливо посочва, че българският възрожденски теа тър и драма се зараждат от конкретните нужди на нашето предосвобожденско общество, от пробуждането на патриотичното чувство и националното самосъзнание у бъл гарския народ. Комедията се оказва най-под ходящият драматичен вид за тогавашните исторически условия поради откритата си актуалност и злободневност, силната дидак тична струя и стремежа да се отрече всичко, което пречи на народния напредък. В тази връзка критичката посочва, че българската предосвобожденска комедия съществува в три потока: диалози, побългарявания и оригиотделя в изследването си голямо място на диалога като първа стъпка към драматичното изкуство у нас, изтъквайки неговата ярка патриотична насоченост и открития му морализаторски патос. Същевременно изследователката подчертава, че в зората на своето разви тие българската комедия „не черпи сокове от един извор" (с. 19), а се влияе и от диалозите, и от преводните драматични творби, като в основата й лежи фарсово-анекдотичното начало, което още не е изгубило връзка с фолклора" (с. 19). Именно това фарсово-анекдотично начало, съчетано с наивната декларативност и неизбежната дидактичност, С. Панова с право счита за отличителна черта на цялата ни възрожденска комедия. Разглеждайки детайлно на основата на конкретни примери („Михал Мишкоед" от Сава Доброплодни, „Ловчанският владика, или Бела на Ловчанския сахатчия" от Теодосий Икономов, „Малаков" от П. Р. Славейков, „Криворазбраната цивилизация" от Добри Войников и други творби) развитието на комедийния жанр у нас преди Освобождението, изследователката утвърждава тезата, че по силата на редица причини българската възрожденска комедия стои най-близо до фарса и народното творчество и затова получава силна национална окраска. Но зародил се едва през XIX в., когато западноевропейският театър отдавна е усвоил и развил този жанр, българският възрожденски фарс не може да остане вече само при анекдота, а се изпълва с просветителска тематика и специфичен национален дух. В този смисъл според С. Панова „бъл гарският възрожденски фарс се стреми да изпълни важни идеологически задачи" (с. 50) - т. е. не само да изобличи човешките пороци, но и да изобрази разрушаването на старите форми на бита и идването на новото, което много често се схваща не откъм най-добрата му страна, а само като мода, да разкрие проникването на европейската цивилизация у нас, да покаже „, как ще стане присаждането и на българска почва“ (с. 54). Затова като основен конфликт в нашата предосвобожденска комедия изследователката определя конфликта между увлечението по външното, по криворазбраната цивилизация, и вековната народна култура, отразена в народния бит, обичаи и взаимоотношения.