смях

Името на този поет обикновено се свързва с така наречената „септем врийска поезия“ у нас, а представата за неговото творчество - с първата му стихосбирка „Жертвени клади". Той е известен и като автор на една поема - „Двойник“, и книга със стихове - Планински вечери“, които се възприемат като резултат от неговото откъсване от революционното движение на вре мето и затваряне в света на самотата и социалната индиферентност. Но това са, така да се каже, полюсните представи за А. Разцветников, христоматийни истини за неговия дълъг и труден път на развитие. Преди да се изяви като певец на жертвите на Септемврийското въстание през 1923 г., той участвува активно в борбите на работниците, преминава и през школата на партийния литературен печат. Роден и израснал на село (Драганово, Горнооряховско), Разцветников отрано вкусва от горчивия хляб на работника, отрано е принуден да се грижи сам за своето съществуване. През този период (от завършване на гимназията - 1916 г. до септември 1923 г.), който ние условно ще наречем „От „Червен смях" до „Нов път" - той прави и своите първи по-значителни опити в областта на поезията. Неговото осъществяване като поет, започнало преди участието му в сп. „Нов път“, не е добре проучено и обяснено. За сътрудни чеството му в „Червен смях" (1919—1923), литературната притурка на в. „Работнически вестник“ (1922-1923) и другите партийни издания обикновено само се споменава, без да се проследят мъчителните търсения на тво реца и бавното му откъсване от влиянието на Хр. Смирненски. А периодът до „Нов път“ е интересен, защото през тези години Разцветников постепенно се изгражда като комунист и автор със свой облик. Голяма роля в това отношение изиграват няколко важни събития в неговата жизнена и творческа биография: участието в Общата транспортна стачка (1919-1920), идването в София и сътрудничеството в литературните издания на партията. Те очер тават главните насоки на неговото бъдещо развитие, определят обхвата на гражданските му и творчески вълнения и търсения.

В областта на критическата литература върху проблеми на комедиографията не съм срещал заглавие, чието изложение да притежава шеговитостта, забавата, искрящото ост роумие на смеха. Смях от действителността или припален отново от искрата на естетиче ското сред житейските перипетии на едно сценично произведение, където сетивността на критика е спонтанна, одухотворена, пълна със също находчиви определения за комедийните противоречия в живота. Но тази първа сетивност на критика отпада много бързо, изчезва напълно при разкриване корените на смешното и при анализиране структурата на комедийно-сатиричната творба. Критическото обсъждане на безнравстве ното и грозното, на разнообразните „отклонения от нормите" и теоретическите изводи винаги придават задължителна строгост на изследванията върху комедиографията. В книгата „Смях и присъда" на Снежина Панова срещаме опит за изключение от правилото"... Тилилей и белите друми", „Шпионаж с коза, папагал и морал“, „Подобре Нерон, отколкото... бабичка!“, „Келепир, преведено на български" и пр., четем като подзаглавия в шестте раздела на кни гата. Не би могло да се каже, че това е уловка към читателя, стремеж за възбуждане на предварителен интерес към написаното. Това е преди всичко умонастроение на критика с влияние върху стила на критическото му изложение, изразено в остроумни, но точни диагностични оценки както за слабости, така и за находки в търсенията на авторите. Разбира се, след като се разлистят докрай страниците на „Смях и присъда", ще се разбере, че Снежина Панова също е подвластна на строгия, дори хладния научен анализ. Но все пак той е с огласата на добродушна насмешливост, на остроти при разглеждането на тази особена - и дълбоко сериозна, и небрежно лековата - материя, която включва нелепото и извънмерното в човешкото поведение. Приближаваме се към характера на Сне жина Панова като критик. Наистина, ако одухотворенотта и остроумието в стила е черта на нейната индивидуалност, то тя обвързана с друга такава - лекота на съжденията. Но веднага трябва да се отбележи, че тази лекота е обоснована и от широката и осведоменост в областта на теория на драмата. Това обстоятелство от своя страна е със силно влияние върху подхода, гледната точка към българската комедия след Девети септември. Снежина Панова спазва принципа на хронологията в стремежа си да разкрие и освети наличните тенденции в развитието у съвре менната българска комедия“. И можем да си обясним историко-литературното значение на „Смях и присъда": не би могло да се потвърди, че е изпуснато името на автор или на заглавие, докоснати от вдъхновението на Талия, дори и тези, които са били с много оскъдна и незначителна роля в общото развитие на коме диографията ни. Но в случая е нужно да се отбележи характерът на анализите на всяко отделно заглавие. Точна и компетентна оценка при използуването на прийоми и средства за комедийно изображение, на принципи за изграждане на комедийни ситуации и характери - един успешно проведен начин да се разглежда най-новата ни комедия в контекста на световния опит, на кристализиралите, но и непреходни правила". И тази насоченост е предпазена от една разумност - Сн. Панова не поучава и не назидава. Аргументацията и - позоваване на примери от световната комедиография - около „комедийните мъки и вълнения" в театъра е поднесена като че ли между другото, без нихилистични интонации, а в духа на един искрен критицизъм. В съжденията си Снежина Панова не остава единствено в света на отделно заглавие или на група комедийни творби, не анализира само върху терена на естетичните им особености. От една страна, тя проследява приемствеността между произведенията и авторите, от друга - търси връзка между тях и конкретните обществено исторически съ бития. И това не е временна нагласа на критика за отделни бележки към историческия фон, а принцип на изследване. По този начин не самомо обществените условия ни обясняват Възникването на едно или друго заглавие, но и развитието на другите литературни форми на комичното. Защото повечето от авторите, които са се изкачвали на сцената, са дошли от оперативния хумористичен печат, с опита на фейлетонисти и карикатуристи, на памфлетисти и публицисти. Опит, който винаги внася нещо ново в комедиографията, но и който се оказва в повечето случаи недостатъчен за пълното овладяване на спецификата на комедийната форма. Тази оценка за развитието на комедиографията е валидна преди всичко за особения и труден период за нейното развитие - от Девети септември до Априлския пленум на партията. Независимо от хронологическия принцип на изложение в книгата е налице постоянно внимание към проблемите, свързани с изграждането на комедийния тип. Наред с редките случаи на оригинално сътворени комедийни образи се посочват източниците на реминисценциите, на влиянията, на неуме нието те да се поставят в пълноценна комедийна ситуация или случаите за неправилно разчитане на анекдота - форма с епизодично значение, която често авторите превръщат В основа на цяла комедия.

Участието на Христо Смирненски в комунистическия печат през периода на 1920-1923 г., когато активно сътрудничи на „Работнически вестник“, „Народна армия“ (1921-1923), „Младеж" (1921-1923), „Работнически вестник. Седмична литературно-научна притурка" (1922- 1923), „Червен смях" (1919—1923) и др., намира отражение във всички монографии и изследвания, предмет на които е жизненият и творчески път на големия пролетарски поет. Независи мо от това литературната дейност и ролята на Христо Смирненски като сътрудник на сп. „Червен смях" не е обгледана и проучена цялостно. Настоящото изследване си поставя скромни цели - да систематизира някои помалко известни и същевременно важни моменти от публикуването на списанието, трудностите при неговото оформяне като единствено по рода си хумористично издание, орган на БКП (т. с.) и идейното и художествено израстване на сътрудника Смирненски като пролетарски поет. Списанието излиза в продължение на 1923 r. близо четири години - от ноем. 1919 до септ. То се явява пряк наследник на прогресивните традиции на тогавашния хумористичен печат, на нашата хумористично-сатирична литература, като я издига на по-високо идейно и художе ствено равнище, провежда и отстоява политиката на партията в литературата. Идеята за учредяване на подобно хумористично издание възниква най-напред у Георги Кирков. Основоположникът на научния социализъм и родоначалник на Българското марксическо литературознание Димитър Благоев разказва за това в статия, публикувана в сп. „Ново време" от 12 септ. 1919 г. „След тазгодишния партиен конгрес той (г. Кирков -б. м.) ми заговори за един свой стар план, а именно да почне издаването на едно хумористично художе ствено списание ..." За съжаление тежкото здравословно състояние и ранната смърт попреч ват на Георги Кирков да осъществи замисъла си. След конгреса на партията в 1919, когато се обръща сериозно внимание на пропагандната работа, партийното ръководство одобрява инициативата на Крум Кюлявков и Христо Ясенов да започнат издаването на комунистическо хумористично списание. В него те печатат материали с различни псевдоними: Хр. Ясенов - Ваня Петроградски, Трети интернационал, Червеногвардеец и др., Крум Кюлявков - Червен Кюляф, Пролетарско чедо, Червен смях, Прометей. Редом с тях най-активно сътрудничи Хр. Смирненски. В списанието са привлечени млади, надеждни творци, някои от които правят своите първи стъпки в литературата. Между най-активните се нареждат: Тома Измирлиев (Тома Неверни, Томич), Петър Хаджиделев (Пешо Босяка), Николай Хрелков (Дякон Червени), Чудомир (Оскар Бум), Асен Разцветников (Хенри Фей), Ангел Каралийчев (Множко Гладнев), Асен Захариев (Ася Захарчик), като изразяват открито комунистически идеи. Едва с появата на „Червен смях", страниците на което стават трибуна на българския политически плакат и карикатура, се обединяват всички прогресивни художници по онова време. На неговите страници получават своята закалка и творчески израстват Александър Жендов, Крум Кюлявков, Иван Милев, Страхил Титеринов, Владимир Мишайков, Стоян Венев (Пролетарче), Емил Ракаров (Бедуинов) и др. Главната заслуга на „Червен смях“ е разработването и утвърждаването на идейно-класова тематична платформа, на нови символи и ярка публицистична страст, която остава най-характерната черта на българското революционно изкуство и литература. Идейното и творческо развитие на пролетарските творци от този период е свързано с идеите на Октомври, с бурния революционен подем у нас. Българската комунистическа партия сплотява прогресивните сили, възглавява борбата за високо идейно творчество, окриля израсналите млади литературни творци и художници под заревото на Октомври, които стават изразители на револю ционната епоха.

This text is a short presentation to the next five articles, which were delivered during the interdisciplinary conference Enlightened Laughter. The conference was organized by Bulgarian society for 18th century studies and took place at University of Sofia at 3 and 4 April 2004. The participants were scholars from Bulgarian Academy of Sciences, lecturers from several Bulgarian universities and guests from Macedonia and Turkey. Organizers had tried to encourage their colleagues to deal with several topics: Laughter as social, psychological and cultural phenomenon; Laughter, comic and parody in literature, art and culture from the age of Enlightenment and their effects in other periods of Bulgarian, Balkan and European culture; Laughter in popular culture, etc. Some observations on the text are offered, and some conclusions too.

The paper is a critically informed commentary on Lady Elizabth Craven’s epistolary memoir A Journey Through the Crimea to Constantinople (1789), which is presented within a context defined by Thomas Hobbes’ pronouncements upon laughter, on the one hand, and key Enlightenment perceptions of ethnic and religious difference, on the other. Recent writing has tended to foreground Thomas Hobbes’ position as a political thinker while largely ignoring his contribution to moral philosophy. Hobbes, who is best seen as a major precursor of the Age of Enlightenment, strongly disapproves of the ‘passion of laughter’ on moral grounds and claims that the proper task of ‘great minds’ is ‘to help and free others from scorn’ while ‘compar[ing] themselves only with the most able’ (Leviathan, Chapter 6). In the context of the present paper, this is read as a plea for tolerance and acceptance of otherness. While Hobbes’ moral-philosophical legacy exercised considerable influence in the following century, there was also a fair amount of inconsistency and contradiction in the writings of his followers. Thus Voltaire emerges very much as his disciple in his Letters Concerning the English Nation and A Treatise Upon Toleration while his later correspondence with Catherine the Great reveals drastic non-acceptance of certain forms of otherness, most notably of the mores of Ottoman Turks. The paper attempts to shed further light on the apparent contradiction between Enlightenment strictures upon intolerance – especially when the latter is expressed through derisive laughter – and eighteenth-century practice as revealed in Elizabeth Craven’s memoir. The memoir tells of the writer’s 1785-6 journey across Europe, starting with France and Italy and ending with Constantinople, the Western Black Sea coast, and Wallachia. Craven’s tendency to privilege select ethno-geographical localities at the expense of others testifies to the emergence, in her time, of a conceptual model based on a gradation of intra-European ‘Orients’ and ‘Occidents’. The traveller identifies with some of the ‘Occidents’ (e. g. France and Austria) and respects the achievements of the Occidentalized aristocracy of Poland and Russia. However, she likewise projects a largely Orientalized image of Italy, has mostly contempt for the Islamic Orient as exemplified by the Crimean Tartars and Ottoman Turks, and indulges in derisive laughter at the expense of the Wallachian elite’s attempts at self-Occidentalization. Craven’s epistolary narrative thus embodies an attitude to certain forms of otherness that postcolonial criticism, inter alia, has taught us to regard as typical of the West. However, my argument differs from the arguments of most critics working within the postcolonial context in emphasizing Craven’s marked divergence from the prescribed Enlightenment attitude of tolerance and acceptance as typified by Hobbes’ strictures upon laughter and derision.

The kind of laughter that I call gothic is to be heard or produced primarily in literary works belonging to the British Gothic Revival (1764–1820). The peculiarities of such laughing are result of its paradoxical amalgamation with fear. Due to this mixed character it is akin to the dark romantic grotesque described by Wolfgang Kayser and Mikhail Bakhtin. Within the uncanny mixture of joy and grief, of laughing and crying, I differentiate a variety of roles played by the gothic laughter. We can observe the humour of the servants in Walpole’s and Radcliffe’s novels, the rebellious humour of the Freudian super-ego, the daemonic or Satanic laughter of Maturin’s Melmoth, the laughter caused by automated bodies, mechanical or ghost simulacra in M. G. Lewis’s The Monk and E. T. A. Hoffmann’s Der Sandman. In the analysis are applied concepts from theories of laughter by Baudelaire, Henry Bergson, Freud, and Helmuth Plessner. Self-reflective and eccentrically positioned, gothic laughter is a symptom of painful personal self-observation and self-knowledge, as well as of the insuperable cognitive, aesthetic and existential anxieties.

The paper is concerned with the striking abundance of nose images in the literature of the 18th century and their ambivalent relatedness to the carnavalesque imagery. Focused on Sterne’s Slawkenbergius’s Tale from The Life and Opinions of Tristram Shandy Gentleman and considering evidences such as Voltaire’s Candide and Zadig, it explores also the tradition of literary thematizing of noses in a wider historical perspective. The assumption suggested is that during the Enlightenment the literary interpretation of noses played a clearly expressed subversive role in relation to the official ideological bias and it was during the same 18th century that literary “nosology” took a specific turn that predetermined significant thematic developments in later European literature.