повест

Повестите „Българи от старо време“, „Чичовци“ и „Гераците" са съхранили в себе си много от онова, което съставя колорита на нашия национален живот. Авторите възпроизвеждат не само човешките мисли и чувства, но и атмосфе рата на тогавашното време. Наситените с битови подробности повести имат своята историческа обусловеност. По силата на тази необходимост от плътно предаване на богатия външен свят и принципът на външната пластическа характеристика на героите играе определена доминираща роля. На преден план изпъква изображението на обстоятелствата, които влияят на жизнената съдба на хората. Характерът на изображението се определя от съдържанието на подбрания жизнен материал.

През 1969 г. се навършиха 500 години от събитието, което е дало повод да се създаде Рилската повест на Владислав Граматик. Тази своеобразна повест" е едно от малкото произведения на старата българска литература, които се отличават с трайна художествена значимост, валидна за читателите и в миналото, и днес. Написана близо преди 500 години, тя се чете, преписва, преработва и разпространява през вековете на турското робство. По-късно - от Възраждането до най-ново време - учените-специа листи у нас и в чужбина и посвещават множество статии и студии. За нея са водени дълги спорове и са изказани различни, понякога противоположни мнения, но тя е малко известна на широкия кръг български читатели. Главната причина е отсъствието на съвременна оценка, съответствуваща на историческата и художествената и значимост. Петстотната година от събитието, родило повестта, е хубав повод за такава Оценка.

Когато през 1948 г. ме изпращаше да разговарям с професор Димитър Михалчев, Вла димир Поптомов каза: „Знам, че много наши другари не го ценят - ремкеанството му ги дразни. Но човекът е голям учен, голям българин. А това е важно. Ние не събираме интервютата за сегашното време. Ние ги събираме за бъдещето. Нека тези хора разказват, нека кажат каквото знаят. Ето професор Михалчев като редактор на списание, като литератор знае много пътечки и пътеки, които ние тепърва налучкваме. Затова бъди много почтителен, много вни мателен и малко говори. Повече слушай и записвай. Неговата философия е неговото верую - нея не докосвай. Поговорете повече за Иван Хаджийски. Ние имаме нужда от социолози като него, да налучкаме техния път." Поптомов четеше с голям интерес стенограмите на разговорите с Михалчев. Два пъти ми повтори: „Разпитвай за метода на работа на Хаджийски, това е много важно. Очевидно без социология няма да може да се мине." Отидох у професор Михалчев пак след много време, една-две години преди смъртта му. Жена му, пъргава и здрава, с бодра памет, шеташе. Той бе грохнал, стар, изморен. Оплака ми се - крадели му книгите, щял да завещае цялата си библиотека на университета. Повиках Фотографа Михаил Ташев от вестник, Отечествен фронт" и той му направи цял филм със снимки. След време занесох на професора една от тях. Като я видя, отначало се усмихна, а след това се натъжи и рече: „Кога станах на осемдесет години... Кога остарях тъй бързо..." Заговорихме за Съветския съюз, за Христина Морфова и за Прокопова, които отишли там през 1935 година, когато Михалчев е бил пълномощен министър в Москва. Поместените тук фрагменти от разговорите, водени през 1948 година по поръка на Владимир Поптомов, засягат проблеми на творчеството, включват оценки и спомени на професор Михалчев за неколцина български писатели и предимно за Иван Хаджийски. - Аз и по-рано ви казвах, има една категория хора, които са някакво щастливо и рядко изключение. Те са гордост за рода си, за града или за селото си, зависи къде са се родили. Тези хора определят, така да се каже, характера на своя род, на своя град и народ. - Кои хора имате пред вид, другарю Михалчев? - Колоритните хора. Умните хора. Надарените хора. - Например? - Хаджи Димитър за Сливен. Не добри Чинтулов, не. Хаджи Димитър е характерният човек на хайдушкия Сливен. Априлов - на Габрово с неговата предприемчивост, търговия и жажда за просвета. Няма по-жадни за просвета българи от габровците. Това трябва да им се признае. Не пинтилька - габровците не са по-големи пинтии от ловчанлии или троянци. Не. 151 Жаждата за знания, тази жажда на габровци е напълно обяснима. Те, които няма какво да ядат, искат да ядат бели порязаници. И стават учители или попове. Само те са били нахранените хора в миналото и те са яли по-бял хляб, с по-чисти ръце. Онова качество на габровците да се шегуват със себе си, не е само тяхна привилегия. Не. Това е привилегия на всички успели хора въобще. Надебелете тези думи. На всички успели хора. Защото само преуспелият в живота може да си позволи да прави шеги със себе си. Ако габровци не бяха успели, ако бяха си останали голите и гладни габровци, щяха да бъдат само голи фудули, но не и веселяци. Да се шегуват с най-отвратителната си черта - скрънзълъка. Ако е за веселяци, аз намирам, че троянците са най-големите веселяци. Казанлъчани не падат по-долу от тях. Макар че ги дели един Балкан. Веселбата, както ви казах завчера, е ти пично качество на българина. Българинът по начало е весел. Той е духовит, шеговит, но, казах ви, шегува се само този, който преуспее, който има нещо зад гърба си, който може да почерпи, да покани гости, да разкаже весели спомени. Иван Хаджийски беше много духовит човек. Но тънко духовит, не язвителен. Той е типичният представител на Троян и Троянския край, както Хаджи Димитър на Сливенския край или Априлов на Габровския. За съжаление през време на Възраждането троянските абаджии и терзии не са могли да създадат герой. Не че не е имало - не е имало условия да се проявят.

Разказът и повестта са ведущ жанр в нашата проза. Като изключим поезията, в тая област са най-големите постижения на националния ни дожествен гений. В разказите на Вазов, Алеко, Елин Пелин, Йовков, Све тослав Минков, Емилиян Станев... можем да търсим отразени същностни, трайни черти на балгарския характер и мироглед, особености на националната ни история и съдба. Ако вземем литературата като самосъзнание на един народ, като осмисляне на неговите история и живот, то поради по-слабата ни романи стична традиция именно в разказа и повестта ще открием онова, което в други литератури с по-голяма история и традиции откриваме обикновено в романа, а именно картина на обществените нрави и отношения, характери и герой на времето, типове, обществени идеали и разочарования, съдбата на младия човек, изгубените илюзии и т. н. Нашето неравномерно, скокообразно историческо развитие е една от причините за по-слабата изява на големите белетристични платна. Изби стреността, яснотата, „изживяването" на дадени обществени отношения форми създават необходимата дистанция и перспектива за раждането на романа. Ускорените темпове на нашето обществено развитие, честотата на социал ните катаклизми и преврати непрекъснато нарушават тая дистанция и пораждат непосредния отклик на поезията и разказа. Като къс от живия живот, със своята сгъстеност, ударност, острота, разказът пръв откликва на дадено обществено явление, фиксира обществената необходимост, разкрива съще ствени елементи на социалното и духовното развитие на нацията. Или, както остроумно се изразява писателят Илия Волен, той е „бързата помощ литературата. на Критическият реализъм като художествено мислене, като критически подход към действителността и буржоазното общество у нас се наложи именно чрез разказа и повестта. В края на 80-те години на миналия век две произ ведения блестящо приключиха един епичен етап от историята на литературата: „Записките“ и „Под игото". След тях настъпва епохата на разказа и повестта. графията, През 80-те години не само прозата, но и поезията, мемоаристиката, исторно- дори публицистиката носят печата на епичните времена. Цялата литература има амбицията и общественото задължение да отрази патоса и води ероизма към на освободителните борби. И тук развитието на разказа и повестта подготовката на голямото художествено платно, към националния увенчаха епос. В определено отношение „Записките“ и „Под игото“ бяха възможни и разявания усилията на едно цяло десетилетие поради самия характер на от на конфликтите, обект - неговата цялостност, монументалност, простота и яснота изживяност и пълна развитост на обществените отношения, 34 кристализираност на обществените форми и т. н. Всичко това от само себе си поражда една стройна и хармонична система на ценности, където всяко нещо е на мястото си. Мисленето на епичния писател е монистично; пред погледа му е една цялостна картина на света.

В историята на Българското възраждане доктор Васил Караконовски е известен като деен участник в борбата за самостойна черква. В книгата си „Възраждане на българския народ" проф. Петър Ников често се позовава на достоверните свидетелства на Караконовски за хода на тази борба и ролята, която са играли в нея турското правителство, цариградската патриаршия, европейската дипломация. Отбелязвани са заслугите на Караконовски като дългогодишен лекар и пропагандатор на медицинска просвета. Но още не са привличали вниманието неговите преводи и повестта му „Пещера Стояна". Тази повест, написана на руски, не е била публикувана, и е останала в архива на историка Спиридон Палаузов". Литературният принос на Караконовски е скромен, но заслужава да бъде проучен внимателно, защото в него се проявяват характерни особености в развитието на оригиналната и преводната българска възрожденска белетристика. Биографията на Караконовски още не е написана. Сведения за него (някои неточни), намираме в книгата на Михаил Неделчев „Ловеч и Ловчанско"3. Извори за живота и дейността на Караконовски не липсват. Почти не са използувани писмата му до Найден Геров, Спиридон Палаузов, Тодор Стоянов-Бурмов, Марин Дринов, Тодор Икономов, Драган Цанков и др. Не е оползотворен и богатият материал, който се съдържа в писмата на Караконовски до редица руски учени и общественици : Михаил Петрович Погодин, Нил Александрович Попов, Платон Лвович Ваксел, Михаил Александрович Хитрово. Но тъй като разглеждаме тук литературната дейност на Караконовски, спирам се само на някои основни моменти от неговата биография. Васил Костов Караконовски е роден в Ловеч през 1840 г. Основно образование получава в родния си град. После заминава за Белград, където през 1854-1858 г. е ученик в гимназията. В сръбската столица Караконовски е имал по всяка вероятност познати сред служителите в руското консулство. Те са му давали книги и списания, сигурно те са насърчили и желанието на младия българин да следва медицина в Русия.

Епохата поиска от титаните на Българското национално възраждане ренесансова енциклопедичност, и те пишеха стихове, разкази или драми, заемаха учителски длъж ности, оглавяваха народните движения, включваха се с всички сили и средства във възродителния и революционния процес, отдаваха мисли и дела и на борбата за черковна независимост като елемент от освободителните цели и идеали на народа. После строителството на новата държава изискваше тясно специализиране на инте ресите и едни се отдадоха на литература (П. Р. Славейков, Иван Вазов), други на политика (Захари Стоянов, Стефан Стамболов), трети на наука (Марин Дринов, Найден Геров), четвърти на църковна уредба (екзарх Йосиф, митрополит Климент) и т. н. Различни са възгледите за начините, по които ще се извоюва свободата, различни са разбиранията за пътищата към общата цел. Но общото, същностното, обединяващото е ренесансовият хуманизъм на нашите възрожденски дейци, обръщане погледа и на науката, и на литературата към човека и неговите въжделения. Поради специфичните условия на робството тези идеи у нас се сблъскваха и с допълнителните страдания на обикновения човек, причинени от изгубването на националната и верската независимост и лишаването от елементарни човешки политически права. В областта на изкуството Европейският ренесанс означаваше отказ от средновековната догматика и възвръщане на интереса към древните образци, към римската и гръцката класика. В българските условия ренесансовият дух изискваше преодоляване на църковно-религиозната каноника и обръщане поглед назад - към фолклора, към народно-метафоричното мислене, в центъра на което винаги е стоял човекът с неговите изживявания и проблеми. А като се насочва към него, литературата по необхо димост се сблъсква и с конкретната обществено-историческа обстановка, предизви кана от робската участ на българското население. Борбата за неговите човешки права вдъхновява и обществените движения, и отделните представители на науката, изкуството, просвещението и църквата. Като възрожденски писател Васил Друмев е привърженик на тенденциозната литература и в това отношение не се различава по възгледи от Г. С. Раковски, Л. Каравелов и Хр. Ботев. Неговата повест „Нещастна фамилия" има едно предназначение: да възбуди патриотични чувства на омраза и любов у читателя. Омраза към притеснителите и душманите на българския народ и любов към ония смели и мъжествени българи, които не се оставят да бъдат клани като божи агнета, а се противопоставят с оръжие в ръка на поробителите си. Естествено повестта ще събуди и чувства на жалост и умиление към страдащите, ще изтръгне и сълзи у простодушния читател. Но това ще бъдат светлите и чисти сълзи на духовния и нравствен катарзис, от които обикновено се раждат гневът и ответното действие.