30 години свободно литературно развитие

Една от най-характерните черти на трудовия български народ е неговата политичност. На какво се дължи тази особеност, трудно е да се каже. Може би причина за това е големият кръстопът, на който се намира тази малка, но чудна страна България? Може би за това е виновна трудната съдба на нашия народ, многовековното чуждестранно иго, жаждата за свободен живот, героичните борби за социално и национално освобождение? Нека точните причини определят историците и народопсихолозите. Но фактът си е факт: и тогава, когато страда под бремето на социално и национално робство, и тогава, когато е устремил поглед към бъдещето, уверен от завоеванията на днешния ден, българският народ проектира своята съдба на фона на големите исторически движения на времето, те изпълват със сми съл и съдържание неговото съществуване. Някога най-великият син на поробена България Христо Ботев поздра вява Парижката комуна и предрича, че с нейното дело е свързано бъдещето на човечеството. В малка, икономически изостанала България преди повече от осем десетилетия се създава марксическа партия, която през целия период от своето съществуване заема едно от челните места в световното комунистическо движение. Българската комунистическа партия е една от първите, които застават редом с партията на Ленин в редиците на Третия интернационал, цялостно, без колебания и сътресения. От своите редици тя излъчва секретарите на Коминтерна Георги Димитров и Васил Коларов, които прославят българската работническа класа, трудова България по всички краища на света! Ето този буден непокорен дух, тази политическа активност са залегнали и в основата на българската прогресивна литература, определят нейния граж дански патос, нейната партийност. Новата българска литература се ражда като вик, като зов за свобода на поробения български народ. Трепетният глас на Паисий, страданията на Софроний, песните на Славейков и Ботев, епосът на Каравелов, драмите на Друмев - това са нашите Илиада и Одисея, с които е закърмен българският народ. Литература и борба! Борба и литература! Това са две думи - синоним на историческото и духовното развитие на българския народ. Животът, борбата определят естетическото кредо на прогресивните български творци - литературата да бъде част от общонародното дело! Това единство на прогресивната българска литература с трудовия народ, с неговите борби и идеали продължава и се развива и в нашия век. Вазов, Яворов, Алеко Константинов, Пенчо Славейков, Дебелянов, Страшимиров, 3 Захари Стоянов и още много други писатели с

Никъде задължителната взаимна обусловеност между големите исторически събития, литературните форми и жанрове не е така очевидна, както при романа, който, взет в по-широк план, е бил и си остава художествена летопис за обществените събития и обществените нрави. Във всички големи и самобитни национални литератури се забелязва вътрешна връзка и взаимна обусловеност между съдбоносните събития в живота на народите и разви тието на романа. Когато изследователите трябва да обяснят появата, въз раждането и обновяването на романа, дори когато трябва да изследват ред стилистични тънкости, неговото вътрешно напрежение и структура, те естествено опират до новите идеи и новото самочувствие на човека след епичните времена, след духовния преврат на Ренесанса, след английската буржоазна революция, след Френската революция, след Великата октомврийска революция. Същата закономерна, макар и дълбоко своеобразна връзка откриваме между развитието на българския роман с Освобождението, с Първата световна война и Септемврийското въстание у нас, най-после между Девети септември и нашия съвременен роман. Интимната и дълбока връзка на романа с повратните исторически събития егенетическа и неизтребима. Другата страна на същата взаимообвързаност откриваме между развитостта на обществените отношения и романа: най-общо силата и развитието на националния роман е в сложна и опосредствена зависимост от развитието на обществените отношения в нея. Така например патриархалността по начало е чужда на духа на романа, в нея още не се е зародил самият проблем за буржоазната проза на живота и донкихотските условия за нейното преодоляване. Но самият сблъсък на патриархалността с настъпващата от всички пори по-късно буржоазна проза в живота е вече типично романова тема, която крие неподози ран драматизъм и колизии (с разкриването им руският класически роман зае ведущо място в световната литература още във втората половина на ХІХ в.). При това спецификата на романа като жанр налага да се имат винаги пред вид двете страни на тази взаимна обусловеност и връзка с големите исторически събития: от една страна, назряването на повратното събитие в живота на народа дава най-обилната и благодатна почва за развитието на жанра; от друга страна, романът във всичките му форми е от най-адекватните литературни средства за осмисляне на станалото, той е най-пригоден измежду литературните родове и видове за изразяване критическото съзнание на епохата, за анализ на обществените и повратното историческо събитие.

Обикновено поетите не за щастие идват на този свят. Тяхната участ един философ сравни с жертвите на сиракузкия тиранин Фаларида. Тоя жесток владетел обичал да слага обречените на смърт в утробата на едно медно чудовище. След това заповядвал в устата на чудовището да сложат арфа, а под него огън. По тоя начин нечовешките мъки на жертвата са се превръщали в приятна музика за околните. Те нищо не подозирали какво става в медната утроба. Всичко това е една тъжна алегория за съдбата на поетите, чиито дъл боки страдания често пъти не забелязваме. Малко или много ние, почитателите на поезията, неизбежно носим частица от студеното сърце на сиракузкия владетел. Защото невинаги си даваме сметка колко изхабена духовна енергия струва началото на един лиричен стих. Някога Есенин каза, че поетът идва на тоя свят много да даде, а малко да вземе. Душата на поетите е щедра. Тя събира в себе си лунните лъчи и трепета на полята, красотата на жената и „кораловите капчици“ на героите. Според един прочут естет и творец поетът „бавно катастрофирва“, хванал се на „бясното хоро на вакханките“. Всеки поет малко или много е един миниатюрен Орфей, който има способността да раздвижва камъните, но нерядко бива жестоко разкъсван от вакханките. Особено е печална участта на революционните поети. Малцина от тях умират на „меко ложе“. Техният живот се движи обикновено между печал ната амплитуда - Пушкин и Мицкевич, Петьофи и Ботев. Особено бъл гарските поети носят знака на обречеността. Често пъти те са умирали безумно млади или от собствената си ръка, или от чужда ръка. Но най-често са бивали покосявани от вражеска ръка. Неслучайно някои наричат България „страна на разстреляните поети". Цялата наша литературна история потвърждава подобен възглед. Като се започне от Ботев и се завърши с Вап царов, един жесток фатум преследва българските поети, които не са се примирили с тиранията. Най-големият български поет постави началото на една печална традиция. Първите да си отиват най-рано. Открай време Бъл гария е страна на насилствено убити поети. И тоя факт прави силно впечат-- ление на чужденците. B Но и поетите, които не са умирали насилствено, носят в кръвта си саможертва. Те служат предано на своя народ. Превръщат своето творчество камбана, която буди заспалите души. Вазов - патриархът на нашата лите-- ратура, макар че не умря с ботевска смърт, носи нимба на безсмъртието. Защото той е летописец Нестор на българските възторзи и беди.

За разлика от другите литературни жанрове, в които наченки и значителни постижения на социалистическия реализъм можем да открием още през 20-те и 30-те години, рождената дата на българската социалистическа драматургия съвпада с победата над фашизма на Девети септември. Единствено пиесата на Н. Вапцаров „Деветата вълна" е написана преди тази дата и е в същност пръв опит да се пресъздаде надигащото се революционно движение у нас през 30-те години. Но тя става известна на публиката едва десетина години след народната победа и по този начин не можа да изиграе роля на пионер в изграждането на новата социалистическа драма. В българския театър преди Девети съществува демократично направление - през фашистката цензура успяват да се промъкнат на сцената пиесите на Максим Горки, „Платон Кречет“ на Корнейчук, „Квадратурата на кръга" на В. Катаев и др., а през 30-те години съществува и Работнически театър на синеблузите, оглавяван от Боян Дановски с определен прогресивно-агитационен репертоар. За своя здрава основа драматурзите след Девети септември имат произведенията на критическите реалисти - пиесите на Вазов, Яворов, Петко Тодоров, Страшимиров, Стефан Костов, Йордан Йовков, Рачо Стоянов. Но предпоставките за истински разцвет, за по-цялостно и пълноценно разгръщане на възможностите на нацията в областта на драмата настъпват веднага след революционния прелом на Девети. Едно драматургично произведение придобива свое истинско значение и стойност само когато се появи на сцената, когато оттам съдействува не само за отразяване на действителността, но и за нейното активно прогресивно изменение. Революцията на Девети септември има значение на истински превратен момент в развитието на националната драма, представлява внезапен и необичаен скок напред, драматичен устрем към бъдещето, какъвто преди това не е бил възможен. За пръв път се отприщва истински стихията на народните таланти в този изоставащ жанр в българската литература. Създават се небивали досега условия и подбуди за разцвет на драматургията. Самият народ, опиянен от своята победа, иска с очите си да види на сцената как сам твори историята, как превъзмогва стария свят и уверено чертае контурите на светлото настояще и бъдеще. Девети септември пренася на сцената бурния патос на революцията, новото свето усещане на героите на деня, оптимизма на победилите комунистически идеи.

Разказът и повестта са ведущ жанр в нашата проза. Като изключим поезията, в тая област са най-големите постижения на националния ни дожествен гений. В разказите на Вазов, Алеко, Елин Пелин, Йовков, Све тослав Минков, Емилиян Станев... можем да търсим отразени същностни, трайни черти на балгарския характер и мироглед, особености на националната ни история и съдба. Ако вземем литературата като самосъзнание на един народ, като осмисляне на неговите история и живот, то поради по-слабата ни романи стична традиция именно в разказа и повестта ще открием онова, което в други литератури с по-голяма история и традиции откриваме обикновено в романа, а именно картина на обществените нрави и отношения, характери и герой на времето, типове, обществени идеали и разочарования, съдбата на младия човек, изгубените илюзии и т. н. Нашето неравномерно, скокообразно историческо развитие е една от причините за по-слабата изява на големите белетристични платна. Изби стреността, яснотата, „изживяването" на дадени обществени отношения форми създават необходимата дистанция и перспектива за раждането на романа. Ускорените темпове на нашето обществено развитие, честотата на социал ните катаклизми и преврати непрекъснато нарушават тая дистанция и пораждат непосредния отклик на поезията и разказа. Като къс от живия живот, със своята сгъстеност, ударност, острота, разказът пръв откликва на дадено обществено явление, фиксира обществената необходимост, разкрива съще ствени елементи на социалното и духовното развитие на нацията. Или, както остроумно се изразява писателят Илия Волен, той е „бързата помощ литературата. на Критическият реализъм като художествено мислене, като критически подход към действителността и буржоазното общество у нас се наложи именно чрез разказа и повестта. В края на 80-те години на миналия век две произ ведения блестящо приключиха един епичен етап от историята на литературата: „Записките“ и „Под игото". След тях настъпва епохата на разказа и повестта. графията, През 80-те години не само прозата, но и поезията, мемоаристиката, исторно- дори публицистиката носят печата на епичните времена. Цялата литература има амбицията и общественото задължение да отрази патоса и води ероизма към на освободителните борби. И тук развитието на разказа и повестта подготовката на голямото художествено платно, към националния увенчаха епос. В определено отношение „Записките“ и „Под игото“ бяха възможни и разявания усилията на едно цяло десетилетие поради самия характер на от на конфликтите, обект - неговата цялостност, монументалност, простота и яснота изживяност и пълна развитост на обществените отношения, 34 кристализираност на обществените форми и т. н. Всичко това от само себе си поражда една стройна и хармонична система на ценности, където всяко нещо е на мястото си. Мисленето на епичния писател е монистично; пред погледа му е една цялостна картина на света.

Когато се опитвам да си представя пътя на детската ни литература от Де вети септември до днес, преди всичко си спомням думите на Г. Димитров в писмото му до СБП от май 1945 г.: „... Милиони деца и юноши - писа тогава нашият безсмъртен вожд - се нуждаят от доброкачествена детска и юношеска литература." Това бе една недвусмислена оценка и същевременно една неотменна за дача. И литературата за деца като неразделна част от общата ни художествена литература се изправи пред нови исторически задачи, които победата на Де вети септември постави: възпитанието на подрастващите поколения в комуни стически дух стана нейно основно назначение - най-отговорното и най-бла городното назначение, каквото е могла да има от първите си стъпки досега. Разбира се, творческото осъществяване на тези задачи бе немислимо без опората в най-добрите демократични и реалистични традиции на литерату рата ни от миналото. В нова обстановка, при променени и коренно проме нящи се условия обаче традициите трябваше не просто да се следват, но и да се развиват и обогатяват. Върху основата на новите факти и явления в действителността, върху основата на новите насоки и тенденции на общественото развитие. А по своята същност тези нови факти и явления, насоки и тенденции качествено се отли чаваха от фактите и явленията, насоките и тенденциите в развитието на доде ветосептемврийското, т. е. на старото, капиталистическото общество. Ето защо по-нататъшният развой на литературата ни трябваше да се изрази основно идейно-художествено преустройство, свързано с дълбоките качест вени изменения в цялостния ни живот. B Девети септември не възстанови само правата на реализма в литературата ни, не освободи само перата на частните, демократично настроените, прогре сивните български писатели от ограниченията на миналото. Девети септември даде на литературата ни като единна национална литература нова основа на развитие, ново съдържание, въоръжи я с нов основен метод - метода на социалистическия реализъм, - разкри пред нея необикновен жизнен материал, какъвто литературата ни в миналото не познава, вдъхнови я нови идеали. Започна един сложен и в някои отношения мъчителен, изключително благотворен и плодотворен процес. който в своята съв купност бележи нов, по-висок етап в развитието на художественото ни слово. За да се тръгне напред и по-нагоре, естествено следваше да се отхвърлят C HO вредните наслоения от миналото, да се разчисти пътят от бурените.

Деветосептемврийската революция през 1944 г., откривайки нова страница Многовековната историческа летопис на българския народ - в неговото обществено-политическо и социално-икономическо развитие, създаде най благоприятни условия за всестранен подем и на националната ни наука, литература, култура. Българската комунистическа партия, призвана осъществи идеите и прозренията на най-светлите умове на човечеството, неотстъпно е утвърждавала и утвърждава истината, че изграждането на социалистическо общество не е възможно без всемерно развитие на духовно интелектуалната, художествено-творческата, общокултурната мисъл. Докато природните, математическите, техническите науки трябваше да съдействуват за изграждането на материалната база на създаващото се социалистическо общество, то хуманитарните следваше да поставят своите неизмерими можности, за да бъдат формирани ново съзнание и критерии за социалнонравствени и духовно-естетически ценности у хората, на които бе съдено осъществят всестранно и цялостно социалистическия идеал. И ако литера турата е един от най-действените, всеобхватно въздействуващи фактори за възпитание и превъзпитание на сбществото, то в това отношение не помалка е и ролята на науката, която се занимава с проблемите на литерату рата - литературознанието в различните му области и аспекти. То е една от Фундаменталните хуманитарни науки, която участвува най-пълно в цялост ното общокултурно и идеологическо развитие на обществото. въз да Задачите на обществените науки, в това число и на литературознанието, в нова социалистическа България бяха очертани още на Петия конгрес Българската комунистическа партия. Наред с другите области на знанието литературната наука следваше да се преустрои, да се въоръжи методологически да застане на марксистко-ленински позиции. Защото само от такива позиция тя можеше да осветлява характера, ролята и значението на литературата пра различните обществено-икономически формации, да разкрива закономерно стите на литературното развитие, да оценява и използува идейно-естетическите богатства на многовековното национално и общочовешко художествено на следство с оглед на съвременните потребности, да разработва проблемите на теорията и практиката на социалистическо-реалистическата литература, текущия литературен процес, да обосновава научната несъстоятелност на разните идеалистични формалистични теории, да вижда своевременно откло ненията от правилното историко-материалистическо мислене.