партията

На пръв поглед ясна, но трудно разбираема е съдбата на Христо Радевски и неговата поезия. Революционен поет по дух и израз, участта на Радевски не прилича на участта на българските революционни поети. Те обикновено си отиват преди животът да е започнал да прояснява или обезсмисля патетичната им символика, преди живота да е започнал да разгадава точния, реален смисъл на думите им. Издебнати на Околчица, повалени на военното стрелбище или застигнати от нелепа случайност, те са разпалвали въображението на следващите поколения с мъчителната и сладостна тема за мястото на техните огнени души в настъпилите по-други времена. Радевски е от малцината, които могат да видят пълното развихряне на силите, чиито прорицатели и заклинатели са били, да видят с радост и изненада новия свят, който е живял в техните мечти, и който те безстрашно и на висок глас са зовали. Някои са склонни да виждат в подобно стечение на жизнените обстоятелства безшумно отминаване на Фортуна. Защо? Нима срещата с дълготрайните истини на живота изисква по-малко кураж, мъ жество и сила, отколкото смъртта за тях?

Една от най-характерните черти на трудовия български народ е неговата политичност. На какво се дължи тази особеност, трудно е да се каже. Може би причина за това е големият кръстопът, на който се намира тази малка, но чудна страна България? Може би за това е виновна трудната съдба на нашия народ, многовековното чуждестранно иго, жаждата за свободен живот, героичните борби за социално и национално освобождение? Нека точните причини определят историците и народопсихолозите. Но фактът си е факт: и тогава, когато страда под бремето на социално и национално робство, и тогава, когато е устремил поглед към бъдещето, уверен от завоеванията на днешния ден, българският народ проектира своята съдба на фона на големите исторически движения на времето, те изпълват със сми съл и съдържание неговото съществуване. Някога най-великият син на поробена България Христо Ботев поздра вява Парижката комуна и предрича, че с нейното дело е свързано бъдещето на човечеството. В малка, икономически изостанала България преди повече от осем десетилетия се създава марксическа партия, която през целия период от своето съществуване заема едно от челните места в световното комунистическо движение. Българската комунистическа партия е една от първите, които застават редом с партията на Ленин в редиците на Третия интернационал, цялостно, без колебания и сътресения. От своите редици тя излъчва секретарите на Коминтерна Георги Димитров и Васил Коларов, които прославят българската работническа класа, трудова България по всички краища на света! Ето този буден непокорен дух, тази политическа активност са залегнали и в основата на българската прогресивна литература, определят нейния граж дански патос, нейната партийност. Новата българска литература се ражда като вик, като зов за свобода на поробения български народ. Трепетният глас на Паисий, страданията на Софроний, песните на Славейков и Ботев, епосът на Каравелов, драмите на Друмев - това са нашите Илиада и Одисея, с които е закърмен българският народ. Литература и борба! Борба и литература! Това са две думи - синоним на историческото и духовното развитие на българския народ. Животът, борбата определят естетическото кредо на прогресивните български творци - литературата да бъде част от общонародното дело! Това единство на прогресивната българска литература с трудовия народ, с неговите борби и идеали продължава и се развива и в нашия век. Вазов, Яворов, Алеко Константинов, Пенчо Славейков, Дебелянов, Страшимиров, 3 Захари Стоянов и още много други писатели с

Когато преди 90 години през август 1891 г. на легендарния връх Бузлуджа се бяха събрали първите пионери на социалистическото движение, за да заложат организационните основи на партията на българския революционен пролетариат, Д. Благоев бе единодушно признат за неин ръководител. Със своята солидна марксическа подготовка и всестранна култура той мъдро и проникновено още там, на Бузлуджа, очертава непосредните и перспективни задачи на новата социалдемократическа партия - прераснала по-късно в комунистическа, - за да остане неин ръководител и идеолог до края на плодотворния си жизнен път. В продължение на повече от три десетилетия той обосновава обществено-политическите, философските, културно-историческите принципи на социалистиче ското движение, създава бележити трудове в различните области на обществознанието, сочи пътищата, по които ще се развива и съзрява социалистическата революция в нейната всеобхватност, в социално-икономическата и културнодуховната област. Пръв организатор и идеолог на българската работническа класа, той е тряб вало да разорава непокътнати целини, да преодолява много предубеждения, да разобличава и отблъсква противодействия от различни страни, за да подготви почвата и хвърли семето на социализма, на марксическото учение. Едно учение, което тепърва е трябвало да си пробива път, и то в страна, изостанала в своето обществено-икономическо развитие, в която младата буржоазия се е стремяла да утвърди своето господство във всички области на живота. Наред с другите форми на познание Д. Благоев твърде отрано е осъзнал и неизмеримо голямата роля на художественотворческата дейност, на литературата за формиране на ново мировъзрение, на хора с ново отношение към житейските проблеми. И се заема с рядка последователност и творчески размах, с научна вглъбеност и историческа далновидност да обосновава и утвърждава една нова литература и култура, насочени да революционизират съзнанието на обществото, да съдействуват за формиране на нови материалистически концепции относно социално-икономическите, философско-нравствените, художествените процеси и в национален, и в по-общ идеологически план. Затова Благоев днес живее в съзнанието на поколенията не само като практически организатор и ръководител на партията на българския революционен пролетариат, но и като проникновен автор на множество трудове по най-актуалните социално-икономически, обществено-политически, културно-исторически проблеми на времето.

Александър Обретенов е не само изтъкнат учен, член-кореспондент на БАН, автор на многобройни трудове в областта на изкуствознанието. Предан воин на партията, Ал. Обретенов винаги е бил и продължава да бъде на предната линия в борбата за осъществяване на комунистическите идеи в областта на културата. Още през 30-те и 40-те години заема отговорни партийни постове, работи в средите на демократично настроената прогресивна интелигенция, оттогава датират и първите му брошури и статии, с които той воюва за партийната правда, за социалистическо изкуство. След Девети септември Ал. Обретенов е сред най-близките съратници на Георги Димитров, през 1945 г. е избран за председател на Камарата на народната култура, допринася много за обединяването на прогресивната интелигенция около линията на партията. e Като първи главен редактор на вестник „Народна култура“, като директор на Института за изкуствознание, като общественик и учен Ал. Обретенов сред хората, които най-тясно са свързани с обновителния процес след 1956 г. В навечерието на тридесетгодишнината на Априлския пленум и XIII конгрес на БКП списание „Литературна мисъл“ се обърна към чл.-кор. Ал. Обретенов с молба да сподели свои мисли и спомени за промените, настъпили в обще ствения и културния живот, в политическото мислене по това време. Чл.-кор. Ал. Обретенов бе любезен да отговори на въпросите, поставени от представител на редакцията. e C - Аз искам да започна с една мисъл, която съм чул лично от Георги Димитров няколко пъти. Когато сочеше, че пред нас предстоят големи исторически задачи, много трудности, той обичаше да казва, че нашият път не гладък като паважа на площад „Девети септември". И действително освен успехи, с големи постижения нашият път е осеян с много трудности. Такива трудности настъпиха в нашата партия, в държавното ръководство, в културния живот наскоро след смъртта на Георги Димитров. Трябва веднага да подчер тая, че генералната линия си остана същата, не се явиха тенденции за измяна изобщо на курса, който беше установен от Димитров и приет на Петия конгрес. Но коренно се промениха методите, с които се боравеше, начините, по които се осъществяваше тази линия, отношението към хората, към творците, към самите проблеми.