Радевски

На пръв поглед ясна, но трудно разбираема е съдбата на Христо Радевски и неговата поезия. Революционен поет по дух и израз, участта на Радевски не прилича на участта на българските революционни поети. Те обикновено си отиват преди животът да е започнал да прояснява или обезсмисля патетичната им символика, преди живота да е започнал да разгадава точния, реален смисъл на думите им. Издебнати на Околчица, повалени на военното стрелбище или застигнати от нелепа случайност, те са разпалвали въображението на следващите поколения с мъчителната и сладостна тема за мястото на техните огнени души в настъпилите по-други времена. Радевски е от малцината, които могат да видят пълното развихряне на силите, чиито прорицатели и заклинатели са били, да видят с радост и изненада новия свят, който е живял в техните мечти, и който те безстрашно и на висок глас са зовали. Някои са склонни да виждат в подобно стечение на жизнените обстоятелства безшумно отминаване на Фортуна. Защо? Нима срещата с дълготрайните истини на живота изисква по-малко кураж, мъ жество и сила, отколкото смъртта за тях?

Ако преди десетина години някой би пожелал смъртно да обиди един писател, той трябваше да му предложи да се погрижи за спомените си. Според тогавашните схващания спомени пише оня, който вече е приключил своя творчески и му предстои да приключи и жизнения си път, та затова трябва да се избърза, да се изпревари онази с косата... Cera нещата се промениха коренно. B тази мемоарна жега комай всичко живо пише спомени - и стари и млади, и тези, които имат за какво, а още повече другите, които нямат какво да кажат и оставят на потомците освен амбициите си. Неволно си спомних всичко това, когато прочетох спомените на Христо Радевски „Живи като живите“. която Издателството на БКП неотдавна предложи на читателите. И се зарадвах, защото в много отношения книгата е хубаво изключение. Преди да започне своя разказ, авторът е счел за потребно да направи една „необходима уговорка". Той държи да бъде наясно с читателите - ще говори за известни личности, за които и други преди него са говорили. В последна сметка в живота те не са познавали само него и той не е познавал единствено тях. На второ място Радевски точно формулира авторската си задача и цел: „Защо пиша за тях? Защото тяхното дело има широко обществено значение. То е и ще бъде - трябва да бъде! - вдъхновителен фактор във възпитанието на нашата младеж. И това, което съм забелязал и разправил за тия хора - прибавено към казано от други за тях, - ще помогне за по-правилното тълку ване и изучаване на делото и личностите им.

Измина повече от половин век от смъртта на Иван Вазов. В българската литература навлизаха и навлизат все нови поколения. При навършването на 125 години от рождението на народния поет редакцията на ЛМ се обърна към съ временни български писатели с молба да споделят с читателите на списанието своето днешно възприемане на творчеството на Вазов. Предложени бяха няколко ориентировъчни въпроса: 6 mo 1. Кои произведения и качества на творчеството на Иван Вазов цените днес, 1975 2. 2. Бихте ли посочили заглавия на книги от Вазов, които не са надживели свое време? 3. Как се възприемаше Вазов от Вашето поколение при навлизането Ви в литературата? 4. Каква е ролята на Вазовото творчество при формирането Ви като автор? 5. Как преценявате въздействието на Вазов върху бъдещите поколения - житейски и литературни?

Поканен от редакцията на „Литературна мисъл" да се изкажа за Ботйова, както разбирам и мога - трябва да призная, че се затруднявам. Защото за него - става дума за творчеството му - сякаш всичко е вече казано, изяснено... И защо все пак, като го препрочиташ, усещаш, че това е бездънно небе с много още неизведани тайни. Сякаш там някъде между редовете на неговото малко по количество творчество тлеят и се готвят да лумнат неизживени още пориви, кълнят ненаписани още върховни текстове. Там, в това дълбоко българско огледало се откроява - за оня, който може да види - драматичната история на един малък народ и в тая драматична история прозира историята на рода человечески. Защото не може човек с тесен национален кръгозор да изрече апокалиптичната присъда: ... .. когато робът извика на господаря си: кой си ти, що плачеш, мъж ли си, жена ли или хермафродит - звяр или риба? ... „И ще бъде ден - ден първий..." Ботйов е виждал трагедията на българския народ в трагедията на борещия се за бленувания ден първи измъчен човешки род. Усещал е той с всичките си сетива, че „Тъй върви светът! Лъжа и робство на тая пуста земя царува!" И затова както в поетичната си реч обединява всички живи български наречия и разрешава езикови въпроси, над които и днес някои си блъскат главите, така и в революционните си пориви сплита около националния български въпрос въпросите на общочовешкия прогрес. Няма в българската културна история друг поет, който така дълбоко да е засегнал в творчеството си най-острите общочовешки проблеми. Той не е имал способността, нито е бил принуждаван да говори завоалирано. И за чужди и свои е изрекъл присъди, от които и днес ни настръхват косите. Кой като него е имал сили да слезе до най-мрачните бездни на отчаянието и да се извиси до звездните простори на възторга и оптимизма? И кой като него в сблъсъка на крайностите в човешкото битие е успял да стане светкавица и гръм на бъдещето, а не безпомощен роб на конфликта? И, струва ми се, върху него е натрупан доста много христоматиен гланц" и че е нужно като старите фрески да се очиства от много наноси и тълкувания - за да можем в словото му като в ясен кладенец отново да прозираме националната си съдба. ДОРА ГАБЕ: Трудно е да се пише за Ботев, защото той не е само обект за проучване, а се е превърнал в наша същина. И времето ни отдалечава от неговото време, той е вече корен на нашето „Дърво на живота". От неговите сокове пие всяка наша епоха и растат децата ни смели и бодри с красни чела.

През тридесетте години Христо Радевски беше един от най-ревностните преводачи и пропагандатори на съветската поезия. В партийния вестник „РЛФ“ („Работнически литературен фронт"), чийто редактор беше той, се появиха в негов превод стихотворения на редица съветски поети: „Манифест на барон Врангеля от 1918 година“ от Демян Бедни, „Скитите“ от Ал. Блок; „Вий знайте ли?“, „Владимир Илич Улянов“, „Дете“, „Партбилет № 224 332“ от Ал. Безименски; „Аз спомням си девойка“, „В огъня“ от В. Александровски; „Хармонист“ от В. Казин; „Другарки“, из поемата „Хармоника“, „Ледоход“, „Майчина песен“, „Тъмница“ от Ал. Жаров; „Събитията в Червеното море“ от В. Инбер; „Гренада“ от М. Светлов; „Писмо до Републиката от моя приятел“ от В. Луговской; „На вагонните гробища" от М. Юрин. Преводите се посре щаха с голям интерес, както всичко, което идеше от необятната страна на съветите. От 1930 до 1934 г. бях сътрудник на „РЛФ" и често ходех в редакцията на вестника. Ставах неволен слушател на разговори, които Радевски водеше с млади поети (тогава ги наричахме „литкори“), донесли свои стихотворения за поместване в „РЛФ“. Той им казваше: - Ние ще се учим да творим поезия не само от Ботев и Смирненски, от Вазов и Яворов, но и от съветските поети. Това са поети, закърмени с идеите и вдъхновявани от победите на Вели ката октомврийска социалистическа революция, от успехите на първата социалистическа страна в света, затова са революционни поети, поети-новатори. Най-добре е да ги четем в оригинал, на руски, но и някои от преводите им са сполучливи. Трябва да се учим от другите, без да изпадаме в подражателство, разбира се, а също да работим упорито върху своите стихотворения. Пушкин признава, че познавал и вдъхновението, и труда. Това го е казал един Пушкин! В сти хотворението всеки образ, всеки израз, всяка дума трябва да е точно на мястото си. Да не може нищо да се махне, нито да се прибави. А това се постига и с труд, с преработки, с изглаждане. Маяковски твърди, че за всяко късче ценен метал трябва да се преработват цели тонове руда. Това означава, че от хиляди слова и обрати на речта следва да подберем най-подходящите за нашия, конкретния случай. А то е най-трудното. За него са необходими и вдъхновение, и труд. След като бе създаден Съюзът на трудово-борческите писатели в България, Радевски написа статия в „РЛФ“, в която изказваше мисли за основните позиции, върху които се изграждаше новата борческа писателска организация. „Ако в естетическите и идейните си възгледи отделните членове на Съюза имат различия - това няма да попречи на общата им работа..." - писа той. „В главните си политически позиции обаче всички членове трябва да бъдат единодушни. " Според него основната задача на Съюза трябваше да бъде защитата на Съветския съюз. По този принципен въпрос Радевски говореше: И - Главният критерий днес е отношението към Съветския съюз. Онзи, който зачита, цени брани политическите, икономическите и културните достижения на Великата октомврийска 106 социалистическа революция, е прогресивен човек и заслужава да бъде член на Съюза на трудовоборческите писатели. Онзи, който отрича, мрази и хули Съветската страна, е реакционер, ретроград и мястото му не е при нас.

Не са много поетите, които с такава нежност и интимна простота разкриват своето отношение към партията, така вътрешно съпричастни са към нейния извисен образ - като упование, като вяра и символ. Още когато се появяват неговите изповеди, те правят впечатление с оригиналната си звучност, с широкото обществено въздействие. Те носят и младежка поривност и чистота, и зряло комунистическо виждане и отношение към проблемите на живота епохата. В едно време, когато „въздух не достигаше“, Христо Радевски създаде блестяща политическа лирика, сгрята от всеотдайно чувство и съкровеност. В лирическия глас на поета се долавят метални нотки, перото му смело реагира на вътрешнополитическите събития и на международната обстановка, той изковава стоманената лира на пролетарскореволюционната поезия заедно с новото поколение творци, наследници на Смирненски и революционните завети на Ботев. Затова, когато човек разговаря с Радевски, неусетно навлиза в суровата атмосфера на 30-те и 40-те години, връща се към славните борби на партийната литература и нейното огнено слово. От нашите срещи в неговия дом на бул. „Руски“ разбирам колко дълбоко поетът е свър зан с утвърждаването на пролетарскореволюционната литература, с какво умение анализира факти и събития и с каква непримиримост и гражданска откровеност воюва срещу всичко, което е свързано с отрицателни прояви в нашия съвременен живот. Сатиричните нотки на неговата гражданска поезия са се запазили все така живи, остри, убедителни. Гласът му е по младежки бодър, силен, жестовете му са отривисти, енергични, сякаш Христо Радевски не е на седемдесет и пет години. Така трудно е да приемем тази възраст за негова. Респектира и това, че той живо се интересува от проблемите на нашето съвременно 43 литературно развитие, вълнува се от новото в него, безпокоят го слабите и безлични произ ведения. Възпитан и израсъл в години на борба и революционна преданост, поетът ме впечатлява със своя граждански темперамент, с гордата си осанка и с това „Привет!" накрая на всеки раз говор, след изказаните благопожелания.