Нравствен

Едно от малко познатите и почти неизползувани досега в литературноисторическите анализи произведения на Софроний Врачански, т. нар. „Краткое нравопоучение" (поместено в неговия ръкописен сборник от 1805 г., познат по името „Изповедание православной веры"), дава възможност на основ ната Софрониева творба - Житие и страдания грешнаго Софрония - да се погледне от нов зрителен ъгъл. По същината на съдържанието си „Нравопоучението" е морален кодекс, докато „Житието" чрез вълнуващ и динамичен разказ документира една жизнена практика. Затова и изследването може да се насочи към съпоставка на двете произведения, за да се потърси отговор на въ проса, дали онова, което Софроний е давал като съвет и поука на своите предполагаеми читатели, а преди това и на слушателите си в църква и най-напред в Котел и после в Карнобатско и Врачанско, сам е спазвал. Още началото на „Краткое нравопоучение" предлага възможност за паралел. „Либезное чадо - настоява Софроний - прилепи се при бога и не отступай от него, но веруй его. Тогива и он хоче да тя помогни и да тя упази. "2 В целия си труден жизнен път Софроний е бил неизменно верен на това правило. Неведнъж в жизнеописанието си, без какъвто и да било стремеж за показ и себеизтъкване, той пише, че благодарение на искрената си вяра и честни постъпки (съобразени с християнските морални предписания) бог го сохранил". Така било например през 1768 г., когато, за да отиде на служба в една от котленските църкви, младият тогава - двадесет и шест годишен - котленски свещеник Стойко Владиславов бягал и се криел из странични улици на Котел. Инак не бил в състояние да се добере до храма: на всеки път и кръстопът разсвирепелите се турски войници и дезертьори поради победите на християнската руска войска можели да го убият. „Колико крати, спомня си с горчивина Софроний, фатиха з и биха мя и глава ми пробишя и хочяша да мя убият, ала бог мя сохрани. Бог „сохранил“ Софроний и когато въпреки грабежите и своеволията на кърджалийските банди той събирал владишкия данък в Плевенско.

Не са много поетите, които с такава нежност и интимна простота разкриват своето отношение към партията, така вътрешно съпричастни са към нейния извисен образ - като упование, като вяра и символ. Още когато се появяват неговите изповеди, те правят впечатление с оригиналната си звучност, с широкото обществено въздействие. Те носят и младежка поривност и чистота, и зряло комунистическо виждане и отношение към проблемите на живота епохата. В едно време, когато „въздух не достигаше“, Христо Радевски създаде блестяща политическа лирика, сгрята от всеотдайно чувство и съкровеност. В лирическия глас на поета се долавят метални нотки, перото му смело реагира на вътрешнополитическите събития и на международната обстановка, той изковава стоманената лира на пролетарскореволюционната поезия заедно с новото поколение творци, наследници на Смирненски и революционните завети на Ботев. Затова, когато човек разговаря с Радевски, неусетно навлиза в суровата атмосфера на 30-те и 40-те години, връща се към славните борби на партийната литература и нейното огнено слово. От нашите срещи в неговия дом на бул. „Руски“ разбирам колко дълбоко поетът е свър зан с утвърждаването на пролетарскореволюционната литература, с какво умение анализира факти и събития и с каква непримиримост и гражданска откровеност воюва срещу всичко, което е свързано с отрицателни прояви в нашия съвременен живот. Сатиричните нотки на неговата гражданска поезия са се запазили все така живи, остри, убедителни. Гласът му е по младежки бодър, силен, жестовете му са отривисти, енергични, сякаш Христо Радевски не е на седемдесет и пет години. Така трудно е да приемем тази възраст за негова. Респектира и това, че той живо се интересува от проблемите на нашето съвременно 43 литературно развитие, вълнува се от новото в него, безпокоят го слабите и безлични произ ведения. Възпитан и израсъл в години на борба и революционна преданост, поетът ме впечатлява със своя граждански темперамент, с гордата си осанка и с това „Привет!" накрая на всеки раз говор, след изказаните благопожелания.