Йордан

Цялостно проучване върху критическото наследство на Маринополски не правено. Единствен Ив. Богданов в „Спътници на първенците“ насочва вни манието на днешната литературна история към тоя забравен автор. Анализът на неговото наследство може да изясни достойнствата и слабостите в програ мата и методологията на критика, да открие изворите на познатите ни резки нападки и спорни твърдения в критическата му практика. Изводите за причините, свързани с гневните му атаки срещу П. Славейков и д-р Кръстев, ще ни отве дат в епохата, чиято емблема е сякаш търсенето на нови естетически ценности, на нови пътища за развитието на литературата, на нови хоризонти за културното ни възмогване. Демократичните позиции на учителя-народник, близостта му до естетическите възгледи на руските революционни демократи категорично го разграничават от някои специфични прояви на индивидуализма у нас. Той воюва срещу тях безкомпромисно още във времето на първите им проявления. „Критици“ (1910), „Прояснени небосклони" (1922-1924), десетки статии, отзиви и бележки представят Маринополски преди всичко като полемист, борец за изкуство, което да задоволява назрели социални нужди. За него верният път към догонване завоеванията на европейските литератури ще бъде намерен само ако литературата запази социалния си характер и улавя движе нието на обществените идеи. За Маринополски литературата трябва да моде лира националното ни самосъзнание.

Така поставена, темата обединява три понятия, с които боравят три филологически дис циплини. Ето защо на преден план изпъква проблемът за подхода, който трябва да държи смет ка за функцията на антропонимите в художественото цяло от гледна точка и на стилистиката, и на ономастиката, и на литературната теория. Това е комплексен подход, продиктуван от приро дата на езиковите единици, които в своята речева реализация могат да получават особена сти листична натовареност и да участвуват активно в структурно-семантичната организация на ху дожествения текст. За необходимостта от такъв подход говори 3. Хованска: „Но само като преминем към разглеждане на по-големи отрязъци от речта, а още повече и на цялостната струк тура на художественото произведение, на нас ни е необходимо да комбинираме лингвистичните и естетическите аспекти на анализа. "1 Подобно е схващането и на А. И. Ефимов, според когото, ако литературоведът, решавайки свои задачи, се обръща към езика на писателя и анализира речевите средства, то той е длъжен да бъде и компетентен езиковед-стилист, Но често в изследванията, посветени на въпроса за антропонимите в литературата, надде лява или чисто лингвистичният подход, или пък явлението се откроява само на равнището на ху дожествената реч (например публикацията на И. В. Ляхова „Имя собственное личное в худо жественном тексте и функция характеризации" в „Сборник научных трудов", изд. Московского государственного педагогического института иностранного языка имени Мориса Торесса.

„Понякога ми се струва, че Йовков като тема за изследване е изчерпан, критиците са казали всичко. Какво ново би могло да се прибави?" Съмнението, изразено от акад. П. Динеков в статията му за единството на Йовковия свят, вероятно не ще да е било само негово. За Йовков наистина е писано твърде много. Всеки опит да се върнем към делото и личността му носи риска да повторим общоизвестни вече истини. Толкова по-знаменателно е, че йовковската тема продължава да привлича и днес не само българските, но и чуждестранните изследователи. Стогодишнината от рожде нието на писателя е активизирала усилията на десетки литературни историци, езиковеди, библиографи. Издаденият във връзка с нея юбилеен сборник е пръв по рода си колективен опит да се продължат насо ките на досегашните Йовкови проучвания. Същевременно той набелязва ред нови проб леми в светлината на извършената през 60-те години методологическа преоценка на националната ни културно-художествена традиция. Така видян, сборникът „Йордан Йовков. 1880-1980. Нови изследвания" с труд навременен и необходим не само като израз на трайния пиетет към Йовковото наследство, но и като свидетелство за постиженията и перспективите на съвременното ни литературно-историческо мислене. Основно достойнство на труда е приемствеността му с предхождащата изследователска традиция. Тя е изразена в поместените на уводно място статии на акад. Г. Цанев и акад. П. Динеков. Освен че са били непосредни свидетели и последователни тълкуватели на Йовковата творческа еволюция, двамата старейшини на днешното ни литературознание познават отблизо и личността му. Като обобщават основните белези на Йовковия свят - хуманизма (Г. Цанев) и концептуално-художествената му цялостност (П. Динеков), те ни откри ват и някои интересни моменти от характера и поведението на човека Йовков. Ето защо техните разработки имат едновременно и литературоведска, и историко-документална стойност. С оглед тази втора документално-биографична линия с тях са свързани съобще нията на Е. Йовкова „Последните писма на Йордан Йовков" и на Ст. Чирпанлиев „Йовков и Жеравна". Литературоведски-обобщаващата насока пък е доразвита от Т. Жечев в кратката му съдържателна статия „Необ ходими полюси". Авторът съпоставя Йовков с Елин Печн, за да ги определи като художници коренно различни, в известен смисъл антиподни". Единият умее като никой друг да скъси дистанцията между жи вот и литература, да те постави като че ли в непосредствен допир със самата действителност, със самите ъгловати явления във всичкото им многообразие и жизнена пълнота". Другият - странен изгнаник в своето време - се стреми „романтично да ги извиси до една висока нравствена истина, да извлече непомръкващия смисъл, да открие трайното и вечното, заложено в сюжета и героя. По този начин той се разкрива пред нас, съвременниците, като „другия полюс на литературния и културния живот в определен исторически момент". Върху Йовковата тяга към общочовешка значимост се спира И. Холевич в статията „Добруджа в творчеството на Йордан Йовков". Тя изтъква преобразуването на подроб ностите от историческата съдба на Добру джа и особено на фолклорната традиция, целещо да се улови „нещо по-съществено и трайно - народната философия". Конкретният анализ разкрива влиянието не на Же равна или на Добруджа; не пъстрата смесица на демографски групи, а това, което ги обе динява в единната сплав на народното мислене". С други думи, „у Йовков се чувствува присъствието не на отделен вид песни, а на народната песен като цяло, която за него, както за народа, е летопис и история" и жизнена философия". Но да се върнем към приемствеността в подхода на Йовковите идейно-художествени виждания.

Не е тайна за нашето литературознание, че акад. Георги Цанев е не само съвременник и приятел, но е и сред малцината литературни критици, който още от 1927 г. следи с нрав ствено удовлетворение творческото извися ване на Йордан Йовков като един от първомайсторите на краткия разказ в българската литература. Още приживе на разказвача той утвърждава в кратки рецензии художестве ното му своеобразие, неговия оригинален талант, романтико-реалистичния му поглед към жизнените събития и ярките му творчески превъплъщения, когато пресъздава хайдушките, бранните и мирните дни на нашия народ.. И равносметката е ясна и категорична: в продължение на повече от половин столетие Г. Цанев търси и открива възможност да сподели с читателя своите истини за творческия растеж, за поетиката, светогледа и художествените предпочитания на белетриста. В го дините, когато към художественото творчество, особено към драмите на Йовков, се гледа с известно пренебрежение, съзнателно се подценява цялото му творчество като на региона лен писател, обявява се за битоописател на довоенна Добруджа или се канонизира в рамките на социологичната критика, Г. Цанев остава последователен на себе си и пише своите утвърдителни рецензии, кратки етюди или по-разгърнати статии и студии за художествената специфика, за неповторимото и самобитно дело на Йордан Йовков. Събрани в наше време в отделна книга, литературнокритическите фрагменти на Г. Ца нев, получили нов аранжимент, очертават границите на едно истинско монографично произведение, макар в този си вид да не зася га цялата проблематика и да не изчерпва поредицата от въпроси, свързани с творческата еволюция и противоречивата съдба на прозорливия белетрист. По-частични са и докосванията до „Чифликът край границата", „Песента на колелетата“, „Милионерът", „Боряна" и др. Но тези бели петна" никак не са попречили на критика да сключи вярно художествените координати и да разкрие духовния портрет и интелектуалното влечение на Йовков към общочовешките теми, към старопланинската и добруджанската действителност, към фолклорните традиции или към историче 158 ската съдба на народа ни, дълго търсил свое битие и труден брод към бъдещето... Ако хронологично подредим работите, включени в книгата, ще установим, че още на времето е дадена правдива оценка и точно са анализирани „Старопланинските легенди" - 1917; Жетварят" - 1930; „Вечери в Антимовския хан" - 1932; „Женско сърце" - 1935; „Ако можеха да говорят" - 1937, и то още когато Йовков е жив... А след неговата смърт Г. Цанев публикува по-обобща ващите си наблюдения - „Йовков ще живее в своето голямо художествено дело" - 1937; „Творчеството е мъка" - 1938; „Последното творение на Йовков" - 1938; „Добруджа в творенията на Йовков" - 1940; „Майстор на разказа" - 1955; „Из моите срещи и разго вори с Йовков" - 1970; „Нравственият патос в творчеството на Йовков" - 1977 и накрая - „Хуманизмът на Йордан Йовков" – 1979…