„Дом” и „Път” в творчеството на Йордан Радичков

Всеки художествен образ в по-голяма или по-малка степен е резултат от особено сцепление и съотношение на оценъчно подредени сетивно-конкретни реа лии, разположени в определен темпорален ред и заедно с това (по закона на съ относителността) - поставени в определени пространствени параметри. Изображението на реалното, обективното време, наречено още концептуално време, в случаите, когато то е обект на изкуството, е невъзможно. Затова основателно се въвежда понятието перцептуално време, в което в една или друга степен присьствува творческата субективност като особена гледна точка към обективната истина на битието. Опозицията минало - настояще в творчеството на Й. Радичков може да бъде разгледана от различни страни. В настоящите редове тя се осмисля в презумпцията за локализация на времето и духовност, антропоморфност на пространството. „Споменът за живота винаги ще тича по петите ни" - споделя писателят в една от своите новели и тази фраза се оказа ключовото слово към неговото творчество. Нека, игнорирайки хронологията, в началото да поставим „Спомени за коне". * Нещо съдбовно има в това, че преди да загине, едно малко селце ражда своя талантлив „хронист“, за да го извади от мрака на небитието, да затыгува от спомена за него, да му вдъхне повторен живот, та по този начин и в себе си да победи разрушението. Защото селцето ще остане на дъното на огромен язовир, а неговите 473-ма жители ще се пръснат по всички краища на света, откъснати от своя многовековен корен, понесли, както и разказвачът, в душите си тежкото бреме на спомена. И споменът за преживяното някога“, „там" ще стане най-истинският им живот, а настоящето - неразбираемо, чуждо, мистично. Като проследява неговата история във времето назад, писателят изгражда образа на българското село въобще и заедно с това - облика на българската нанация, като търси нейните корени в две толкова различни начала, пренесени и сьхранени до днес - кончето-люлка - удобство, удоволствие и развлечение" и кончето-пръчка - номадска страст, пренесена по неведоми пътища през сто41 тици и стотици години". Оттук тръгва повествователят, за да разгадае „ферментите", тайните знаци на своя спомен за коне и за живот". Повествованието е символно-ценностно осмислено в корелацията: човекът – конят.