Submitted on
Библиографски раздел
Преглед

„Лев Толстой и българската литература” от Ангел Анчев

Free access
Статия пдф
2711
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Книгата на българския толстовед Ангел Анчев „Лев Толстой и българската литература" е сполучлив завършек на многогодишни усилия, насочени към изясняване на Толстоевото влияние върху българската литература от Вазов до наши дни. Обект на изслед ване тук са писатели с подчертан афинитет към епичното виждане и изобразяване на дей ствителността - Ив. Вазов, Й. Йовков, Д. Талев, Д. Димов, Г. Караславов и Ем. Станев. Както се вижда, една забележителна плеяда български писатели, въведена в орбитата на Толстоевата художествена мисъл и съизмерена с нея в сравнителноисторически и типологически план. В подбора на самите писатели няма нищо удивително. Това са родени пластици и като изключим в известен смисъл Д. Димов, чиято аналитична мисъл напомня по-скоро за традициите на Достоевски, то генеалогичната линия" на останалите писатели спокойно може да бъде изведена от Л. Н. Толстой, разбира се, без с това да се подценява националната ни литературна специфика. Смисълът и предназначението на настоящата книга е преди всичко в отговора на поставения въпрос: с какво и в каква степен нашите писатели се явяват достойни наследници и продължители на Толстоевите традиции и в резултат на това - какви са проявленията на толстоевското начало в българската литература. Първата глава на книгата е една равносметка в библиографски и културно-исторически план на Толстоевото проникване в България. Тя очертава една динамична картина в отношението на българската художе ствена мисъл към наследството на Л. Толстой. Трудна е задачата, която си поставя авторът в тази глава - да проучи българската критическа литература, отнасяща се до жи вота, учението и творчеството на Л. Толстой, намерила място в периодичния ни печат от последното столетие и похвални са усилията му да осмисли, класифицира и актуализира този огромен фактически материал, свързвайки го тясно с културно-историческия и даже с политическия живот в нашата страна. Задъл боченото познаване творчеството на Л. Толстой, както и картината на българската дей ствителност през този период предпазват автора от субективни увлечения и грешки при оценката на критическия материал: той търпеливо, обективно и с разбиране отделя прогресивното и рационалното от онова, което вече е осъдено от времето и историята; съживява мисли и оценки, правещи чест на нашата художествена и критическа мисъл. Сред дългия списък на писатели, критици и обществени дейци, които по един или друг повод са се докосвали до Толстоевото творчество и учение, голямо впечатление прави речта на П. П. Славейков за Толстой. Удивителната интуиция на нашия голям пост и мислител му помага да усети най-важните страни в творчеството на руския писател и да даде вярна постановка на въпроси, които едва съвременното толстоведение успя да разреши.
Submitted on
Библиографски раздел
Статии

„Дом” и „Път” в творчеството на Йордан Радичков

Free access
Статия пдф
2924
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Всеки художествен образ в по-голяма или по-малка степен е резултат от особено сцепление и съотношение на оценъчно подредени сетивно-конкретни реа лии, разположени в определен темпорален ред и заедно с това (по закона на съ относителността) - поставени в определени пространствени параметри. Изображението на реалното, обективното време, наречено още концептуално време, в случаите, когато то е обект на изкуството, е невъзможно. Затова основателно се въвежда понятието перцептуално време, в което в една или друга степен присьствува творческата субективност като особена гледна точка към обективната истина на битието. Опозицията минало - настояще в творчеството на Й. Радичков може да бъде разгледана от различни страни. В настоящите редове тя се осмисля в презумпцията за локализация на времето и духовност, антропоморфност на пространството. „Споменът за живота винаги ще тича по петите ни" - споделя писателят в една от своите новели и тази фраза се оказа ключовото слово към неговото творчество. Нека, игнорирайки хронологията, в началото да поставим „Спомени за коне". * Нещо съдбовно има в това, че преди да загине, едно малко селце ражда своя талантлив „хронист“, за да го извади от мрака на небитието, да затыгува от спомена за него, да му вдъхне повторен живот, та по този начин и в себе си да победи разрушението. Защото селцето ще остане на дъното на огромен язовир, а неговите 473-ма жители ще се пръснат по всички краища на света, откъснати от своя многовековен корен, понесли, както и разказвачът, в душите си тежкото бреме на спомена. И споменът за преживяното някога“, „там" ще стане най-истинският им живот, а настоящето - неразбираемо, чуждо, мистично. Като проследява неговата история във времето назад, писателят изгражда образа на българското село въобще и заедно с това - облика на българската нанация, като търси нейните корени в две толкова различни начала, пренесени и сьхранени до днес - кончето-люлка - удобство, удоволствие и развлечение" и кончето-пръчка - номадска страст, пренесена по неведоми пътища през сто41 тици и стотици години". Оттук тръгва повествователят, за да разгадае „ферментите", тайните знаци на своя спомен за коне и за живот". Повествованието е символно-ценностно осмислено в корелацията: човекът – конят.
Submitted on

Анализи

Библиографски раздел
Анализи

Бомбето от Йордан Радичков

Free access
Статия пдф
3080
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Тази загадъчна новела на писателя бе мълчаливо и незаслужено подмината от нашата литературна критика. И дори когато мимоходом ставаше обект на вни мание, то и тогава се забелязваше една снизходително-подценяваща тенденция по отношение на нейните художествени достойнства. Тук накратко ще се опитаме да покажем, че подобна позиция е неоправдана както от идейно-естетическа, така и от стратегическа гледна точка, що се отнася до някои колкото традиционни, толкова и дръзко новаторски тенденции в нашия и въобще в световния литературен процес. Макар на пръв поглед формално-тематично „Бомбето“ да стои встрани от цялостното творчество на писателя, в действителност тази новела се оказва в самото средоточие на Радичковия модел на света, в неговите исторически и надисторически, карнавални измерения. Вече е ставало дума за „амбивалентното начало" (Е. Мутафов), за смисъла на карнавално-протеистичното начало у Йордан Радичков (Кр. Куюмджиев), а между впрочем именно в „Бомбето“ тез кардинални форми на гротесковото мислене са достигнали своя апогей - факт, който недвусмислено поставя Радичковата творба в поредицата на световни литературни образци в тази област. Навярно, след като се запознае с достопочтената, трагикомична и твърде поучителна съдба на Радичковото бомбе, „Негово Величество Читателят ще си спомни за Гоголевия „Нос" - подобна асоциация е и естетически закономерна, и ценностно оправдана. На Гогол принадлежи първенството в откритието на темата за негативните взаимоотношения между човека и вещите. Гоголевата гротеска така силно шокирала съвременниците, че дори Пушкин, известен със своя дар да разбира и поощрява всяко новаторство, е бил принуден да се извинява в своя „Съвременник" пред читателите за твърде странния вид на тази творба. Днес „Нос" се смята за един от върховете на реалистичната гротеска, а странната метаморфоза на обикновения нос в статски съветник (с два чина по-високо от самия притежа тел - колежския асесор Ковальов) се е превърнала в емблема на цяла една парадоксална епоха от живота на Русия, когато човекът се е ценял не по ума, а по чина, или по-точно, когато съвсем не е ставало дума за човека. Статският съветник господин Нос е гротесков материален израз на честолюбивите жела ния на „, майор" Ковальов - пошъл двойник на тази тържествуваща пошлост, еманация на хипертрофилното социално начало у индивида, белег за пълно отсъствие на индивидуално-личностното, патологична мостра на обезличения и напълно изчезналия в чина човек.
    Ключови думи
    Бомбето, Йордан, Радичков
Submitted on
Библиографски раздел
Статии

Етико-философската основа на Майсторът и Маргарита от Михаил Булгаков

Free access
Статия пдф
3155
  • Summary/Abstract
    Резюме

    „Майсторът и Маргарита", това трябва да се каже без колебание, е едно гениално творение на руския дух, побрало в своите страници огромна част от културно-историческата, естетическата и философската памет на човечеството. Тук в странно смешение съжителствуват античната менипея със средновековната мистерия и модернистичната гротеска; християнският мит - с драматичната съвременност; демонологичната традиция, идеща от големи световни образци - с древната масонска легенда за великия „майстор". Тази творба поразява с небивалата до нея широта на емоционално-смисловия диапазон - от чистата комика и фарсова атрактивност, през жизнерадостното усещане на живота, до високолирическия отблясък и светла печал, с дълбоката трагика на отчаянието и екзистенциалния ужас. Композиционно романът на Михаил Булгаков е хомогенна сплав от три части: първата - историческа (роман за Йешуа и Пилат Понтийски), втората - социално-историческа (роман за съвременната действителност и мисията на Воланд) и третата - повествование за величествената и печална съдба на Майстора (автор на вмъкнатия роман в роман) и Маргарита - неговата любима. Само на пръв поглед те могат да се сторят на читателя от различно естество, защото етико-философското осмисляне на такива понятия като категоричен императив", злото в света, страха и достойнството, наказанието и милосърдието, истината и справедливостта, движението и покоя, органичното (континуално) време - пространство и есхатологичната идея за това, че не ще има повече време", са смисловите ориентири, около които се групират тези толкова различни плоскости на единния и многолик живот. Що се отнася до цялостния художествен модел на света, то трябва да се каже, че единният роман на Булгаков е безконечно и тотално „двоемирен“. Двоемирният свят намира своите аналози в два съвърше но противоположни образа на битието - земното, реалното и трансцедентното. Двата свята хвърлят един върху друг своите отблясъци - земното придава на трансцедентното яркост и нагледност, а ирационалното хвърля върху реалния живот своето почти мистично озарение. Впрочем причинно-следствената връзка между тях е очевидна: в историческата част на романа Йешуа Ха-Ноцри се явя ва вестител на нова философия за живота, а в съвременната част на творбата чрез образа на Сатаната се проверява доколко и в какъв вид тези начала същест вуват. Всичко това издава склонността на автора към дантевско етиологично и апокалиптично мислене. Пренасянето на нравствено-философската проблематика от сферата на идеалното в сферата на реалното е осъществено пълно и яр 87 ко. Мостът на дванадесетте хиляди луни, хвърлен между тях, доказва, че нрав ствените проблеми на човечеството са били винаги едни и същи и че няма нишо ново под слънцето. И това слънце е немият свидетел на две световни катастро фи от единната, почти космическа мистерия, чийто първи акт се разиграва в древния Йершалаим, а вторият - в нашия ХХ век.

Subscribe to Николай Звезданов