Submitted on
Библиографски раздел
70 години от рождението на Христо Смирненски

Някои черти от майсторството на Смирненски

Free access
Статия пдф
1465
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Великият пролетарски поет обикновено живее в нашето съзнание с ослепителния блясък на поетичните си образи, с увличащата динамика и героика на масовите революционни сцени, с младежката си екзалтация. Смирненски беше съвременник на епохални, нечувани дотогава в историята събития. Замаян от тяхното величие, поетът ги виждаше във фантастични очертания. За него разбунените роби се превръщаха в титани, които въз правят грамадния си ръст наравно с планинските гребени, носят в себе си слънцето и бурята, а революцията беше гневно изригнал вулкан, бурно море, свирепа стихия на океанските вълни, настръхнал огнен колос. „Феерия от огнеструйни образи и картини" - така Георги Бакалов определи формата на революционната поезия на Смирненски. Но ако изчерпим само с тези черти творческия портрет на поета, той би бил много незавършен. Вдъхновеният пролетарски певец се оказа майстор не само в революционната поезия, но и в нежната, интимна лирика, в късия разказ, в очерка, във фейлетона и в сатиричната поезия. У Смирненски щастливо са се съчетали поетът, белетристът, жизнерадостният хуморист и безпощадният сатирик. И във всички жанрове той постига рядко разнообразие от стилни похвати, очерта се като неповторима творческа индивидуалност. Сякаш музите безумно са се влюбили в този огнен младеж и щедро са го отрупали с многостранни дарби. Наред с титаничните образи на Октомврийската революция, на разбунтуваните маси, пред нас се появяват като живи Йохан, Делеклюз, гладиаторът, малките гаврошчета, уличната жена, белязаната от „жълтата гостенка" тютюноработничка, каме нарчето, цветарката, слепият музикант, осъдените на гладна смърт руски селяни. Те всички са нарисувани в естествен ръст, без романтично уедряване. А в "Зимни вечери" с голяма простота и изразителност са нахвърляни картини от суровия делничен живот. Със същата простота са написани и много от разказите. В тях тонът не е така приповдигнат, няма тази титаничност на образите, както В голяма част от революционната поезия.
Submitted on

Разговор за старобългарската литература

Библиографски раздел
Разговор за старобългарската литература

За някои общи черти в развитието на старославянските литератури

Free access
Статия пдф
1512
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Няма никакъв спор - старите литератури на българи, сърби и руси показват някои общи черти в съдържание, тенденции, развитие, стил, жанрове, писатели и пр. Тъкмо това дава основание в историята на общоевропейското литературно развитие те да се разглеждат като група литератури, да се дирят и сочат черти, представляващи нещо ново в това развитие. На тази тяхна безспорна общност до известна степен се дължи и последната публикация на добре познатия и у нас виден съветски учен медиевист Дмитрий Сергеевич Лихачов - „Старославянските литератури като система". По-точно казано, изнесените тук мисли доразвиват и детайлират негови съждения, изказани няколко години порано. Последната му публикация, всъщност разширен и преработен доклад, изнесен в Прага през 1968 г. на VI славистичен конгрес, засяга няколко много важни проблеми из историята на старите славянски литератури: 1. Явления на литературна трансплантация; 2. Старославянската литература-посредница и славянската рецензия (редакция) на византийската култура; 3. Жанрове и видове на старославянските литератури; 4. Старославянските литератури и фолклорът 5. Старославянските литератури и изобразителните изкуства; 6. Старославянските литератури и действителността.
Submitted on
Библиографски раздел
Статии

Барокови черти на българската възрожденска историография

Free access
Статия пдф
1516
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Въпросът за проявите на барока в българската литература може да се разглежда единствено във връзка с проявите на литературния барок въобще в славянската православна област. Затова сравнително най-лесно е да се установи характерът на българската историография от края на 18 и началото на 19 век. Самата историография на православните славяни всъщност предлага достатъчно богат материал за сравнение с българската историография.
Submitted on
Библиографски раздел
Статии

Богомил Райнов. Черти от творческия му портрет

Free access
Статия пдф
1654
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Не крия, че в известен смисъл „феноменът" Богомил Райнов ми е по-инте ресен, отколкото чистият литературен текст. С това ни най-малко не искам да подценя създаденото от него в областта на поезията, прозата, изкуствознанието, криминалната фабулистика. Обаче не е моя работа да разглеждам всичките му прояви в областта на стиха и разказа, теоретическото есе и художествената критика. Това е предмет на специално изследване, което ще има претенцията да обгърне неговите всестранни духовни интереси и литературни дарби. Някой друг по-точно ще определи къде е най-силен, в какво точно се състои неговият принос в българската литература. Предварително знам, че подобно изявление за занимание с чистия феномен“ ще раздразни ония, които са свикнали да четат само текста, а по-малко да се интересуват от авторовата личност. Но когато се сблъскаш с личност като Богомил Райнов - характерна и ярка в продължение на три десетилетия, - не можеш да се абстрахираш от обстоя телството, че той е раснал между две войни, че при него химията на интелекта" представлява една твърде сложна и противоречива смес, че при последна сметка е син на стария професор Николай Райнов, чиито приказки са влезли в детските ни сънища.
Submitted on
Библиографски раздел
100 години от рождението на Антон Страшимиров

Характерологични черти на националната ни психика в драмата на Страшимиров „Вампир”

Free access
Статия пдф
1825
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Често пъти неща, останали загадка за аналитичния ум на учения, се явя ват откровение за художника. С голямата си наблюдателност и впечатлителност, с повишената си чувствителност, с интуитивното си мислене писателят не само надминава понякога учения в разкриване тайните на битието, но се домогва и до неуловимото, осветявайки тайните на човешката душа. Опи тите на А. Страшимиров да проникне в бездните на човешката душа, в сферата на ирационалното, да разкрие подобно на големите писатели-психолози като Толстой и Достоевски загадките на психическото раздвоение не дадоха богати плодове, но в замяна на това неговите проникновения относно националната ни характерология могат да се мерят може би само с тия на Иван Хаджийски. Жизненият път на Страшимиров - зигзаг от бурни, разнопосочни, бързо сменящи се увлечения, от контрастни политически убеждения, от разминаващи се идейни и художествени търсения - разкрива един човек неуравновесен, с буен темперамент, фантаст и ентусиаст, когото не можем да си представим с една постоянна страст. Но ето че у него интересът към народния бит и ха рактер се оказва траен, неизменен. От юношеските трескави пътешествия на длъж и шир - из Мизия и Черноморието, из Странджа, Родопите и Пирин - до реалистичните му художествени творби и народоведски изследвания - всичко е подчинено на този жив интерес към бита и душевността на народа. Повишеният интерес на Страшимиров към националната психология началото на ХХ в. слага характерен отпечатък и върху неговата драматургия Националната физиономичност е отразена най-ярко и сполучливо в драмите B „Вампир" (1901) и „Свекърва" (1906). Драмата „Вампир“ е оценявана от мнозина литературоведи и театроведи като най-хубава в нашата драматургия. И действително тя има високи достойн ства: остри конфликти между противоречиви и силни характери, шеметна бързина и единство на действието, ярки, наситени с пределен драматизъм сцени, класически стройна и проста композиция. Това е драма на характери - цялостни и непоколебими натури, носещи заедно със своята праволинейност и своята „трагична вина". Но едно от най-големите и достойнства е, че„Вампир е народна драма, в която са отразени изконните черти на българския характер. Етнически героите са съзнателно подбрани. Неслучайно Малама е колибарка чалните (балканджийка). Според Страшимиров планинците най-добре запазват
Submitted on
Библиографски раздел
Статии

Черти на творческия процес у Вапцаров

Free access
Статия пдф
2128
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Как е писал Никола Вапцаров стиховете си, които са обикновени като природата и непостижими като нея? Живец от сърцето си ли е вплел поетът в песенната им тъкан, та ни тревожат и вълнуват така силно и неотразимо? Защо възприемаме обаятелната му личност винаги в неразривно единство с неговото творчество? И как Вапцаров извърши онова превъплътяване в бъдещето, което го прави изразител на днешни и бъдни стремления? Въпросите могат да продължат дълго, защото се отнасят до една обширна и недостатъчно разработена тема. Точните и аргументирани отговори безспорно биха допринесли за изясняването на много страни от творчеството на Вапцаров, между които не на последно място е „Творческият процес у поета". В последните години литературната наука и критика бележат сериозни постижения в изследването на своеобразната идейно-художествена система на Вапцаровата поезия. Налице са стотици статии, очерци и доклади, научни съоб щения и монографии. В тези т. нар. професионални изследвания е събран и обобщен огромен фактически материал, на основата на който са направени ценни разработки по отношение на идейността и художествеността като концепция у Вапцаров. Проследен е, макар и недостатъчно пълно, творческият път на поета, анализирани са неговият творчески метод, стил и език. В тези разработки обаче не се разглежда художественото мислене на Вапцаров като отделна проблема и не се разкриват своеобразните елементи и закономерности на творческия му процес. Да се раздипли цялостният творчески процес и открият тайните на художе ственото майсторство на Вапцаров това е несъмнено трудна и не докрай осъще ствима задача. Тя предполага разкриването не само на характерностите и закономерностите на Вапцаровата поезия, задача сама по себе си огромна, но и обяс нението на нейната специфика - действително прозрение в процеса на изграждане на поетическата му система. Естествено е художествените постижения на Вапцаров да се разглеждат не само като индивидуална блестяща проява, но и да се свързват със закономерните изисквания и достижения на българската пролетарска поезия, а така също с достиженията на световната пролетарска поезия. Сравнително-историческият метод дава възможност да се отсени самобитността на твореца и неговият свят върху фона на традицията и художествените достижения на писателите съвременници. Разбира се, адекватно научно-теоретично обяснение на природата на литературното изкуство и сложността на творческия процес са възможни само въз основа на диалектическия методологически принцип на марксистко-ленинската естетика, изходно начало в която еопределението на предмета и ролята на литературата като сложен процес на отразяване и творческо моделиране на действителността.
Submitted on
Библиографски раздел
Статии

Черти от натюрела на литературния историк

Free access
Статия пдф
2577
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Професор Георги Димов, познат като изследовател на развоя на литературната ни наука и критика, на редица явления от възрожденския ни и следосвобожденския литературен живот, като дългогодишен член на колектива на Института за литература към БАН, като уважаван преподавател във Великотърновския университет, навършва 60 години. По своята нагласа и предразположение като познавач на литературата проф. Г. Димов се налага преди всичко с качествата си на литературен историк. Отделните му прояви в областта на оперативната критика, усилията му да засяга и осветлява теоретико-естетически проблеми са или продължение, или подчинени на литературноисториографския му натюрел. Ако трябва да се уточни, и в наше време Г. Димов е един от малцината учени от традиционен академически тип. Понеже академизмът неоправдано, но по обясними причини се превърна в негативна характеристика, то и самите академици подириха начини да не бъдат заподозрени в грях към него - прибягват към емоционално-есеистични интерпретации, към смяна на аспектите на оценъчност и т. н. Но проф. Г. Димов не се бои от подобни класификации. Сам той се счита за ученик на М. Арнаудов, особено ревностно и плодотворно изследва Ив. Д. Шишманов... Това е оставило следи в проблематиката, с която се занимава, върху начина на нейната трактовка, оставило е отпечатък върху цялостното му досегашно дело. Основната насока в проучванията на проф. Г. Димов се определя от интереса му към историята на родната литературна наука. Тук усилията и резултатите, до които е стигнал, имат не само системен, но до известна степен и пионерски характер на фона на литературоведческия процес. Стана така, че представителите на марксисткото и немарксисткото литературознание по стечение на обстоятелствата (пък и в очите на Ал. Балан - Ив. Д. Шишманов, Б. Пенев, Г. Бакалов, М. Арнаудов, твърде млада бе литературната ни наука) не се опитаха да изяснят същността и пътищата, които изминава литературоведческото мислене у нас, не потърсиха характеристиката на онова формиращо се критическо съзнание, което съпътствува художественото и го допълва при включването му в духовния живот на българина. Вярно е, че Б. Пенев още в 1910 г. предписва: „За литературното развитие ние можем да съдим и от друг един източник, все тъй важен, както и посочените - думата ми е за литературната критика..." Но цялото това многообразие на литературоведческия процес и на историческите му етапи остана встрани от изследователската практика на Ив. Шишманов, Г. Бакалов, М. Арнаудов, на самия Боян Пенев.
Submitted on
Библиографски раздел
Статии

КЪМ ПОРТРЕТА НА ИЛИНДЕНСКИЯ ЛЕТОПИСЕЦ

Free access
Статия пдф
2632
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В началото на 50-те години, наситени с революционен устрем и движение, светлината на „Железният светилник" проникна неусетно в ускорените ни делници. Тя дойде - търсена и необходима - заедно с порива към хармония и задушевност, с жаждата за стабилни духовни ориентири и упования, с нуждата от историческа перспектива и осъзната приемственост в историческия процес. Дойде, за да припомни съкровената ни обвързаност с понятията „род“, „родина", „роден край“, „дом“ и „потекло". Опорни моменти на българското възрожденско национално съзнание, тези понятия отново подсещаха както за своята историч ност, така и за правото си на съвременно художествено битие. С просветителски патос и синовна влюбеност един писател ни връщаше към патриотичното въодушевление и безкористната саможертва на ранните радетели на Българския ренесанс. Един заслушан в старинното народно сладкодумие летописец изписваше родословното дърво на Глаушевци и декора на Преспа. Повеждаше ни към огъня на Султаниното огнище, към образа на любовта и жизнелюбието, оживял върху дървения иконостас на Рафе Клинче, потопяваше ни в атмосфера на патриархална идиличност и стародавен консерватизъм, приобщаваше ни към възрожденската окриленост на духа и кръстните земни мъки на разкрепостяващата се ренесансова личност. „Железният светилник" възстанови интимната ни връзка с миналото. Напомни за необходимостта да му принадлежим, да се вглеждаме в него, за да уловим и осмислим реалната идейно-етична съизмеримост на протичащото и исторически изживяното време, на нетленното в спомена, в историческата памет и духовното съдържание на настъпващите дни. В литературния живот тази книга бе симптоматично събитие: акт на творческата независимост, тя бе сред първите и най-талантливи предизвикателства спрямо скрижалите на догматичното художествено мислене. За Димитър Талев „Железният светилник“ се превърна в съдбоносна легитимация за зряло епическо дарование, овладян и мъдър патриотизъм, за завидна пластико-изобразителна вещина. В гражданско-творческата му биография тя бележеше върхов момент на духовна концентрация, отразяваше неистово усилие за самоизява и самоутвърждаване със средствата на художе ственото слово, за утвърждаване на идеи, теми и образи, десетилетия носени като скъпо лично достояние, изстрадани в обществена изолация и артистично самозабвение. „Железният светилник“ потвърди известната истина, че шедьоври в литературата се създават мъчително, че нерядко носят белезите на драматично единоборство с жизнените обстоятелства, на дългоочакван катарзис.
    Ключови думи
    черти, профила, Димитър, Талев
Submitted on

70 години от рождението на Никола Вапцаров

Библиографски раздел
70 години от рождението на Никола Вапцаров

Вапцаров - черти от поетиката му

Free access
Статия пдф
2762
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Поезията на Вапцаров, надхвърлила конкретните поетически граници на своето време, продължаваща да учудва и днес като рядък естетически феномен, може да бъде разгледана само на фона на своето време, на неговите исторически особености. Има епохи, в които поетът може по-спокойно да размишлява върху своя поетичен обект - човека; епохата на Вапцаров налагаше сама проблемите; гигантски исторически прелом, решителни събития, разтърсили света - тя внасяше сериозни промени в човешката личност, ускоряваше вътрешните процеси, динамизираше съзнанието, тласкаше към развитие не само личността, но и народа, променяше колективното съзнание, изправяше пред решителен избор. В тая епоха се променяше естетическото съзнание, търсеше се по нов начин опората в действителността, в народния живот. Писателят отново застана, както през септемврийските дни, с лице към своя народ, към своята съвременност, като част от съдбата на народа. Неговият поетически диалог със себе си стана диалог с конкретните исторически условия, с живота и времето. Тоя диалог намери най-висок художествен израз, най-пълна своя изява в поезията на Вапцаров. Потърсим ли особености, същественото в неговата поезия, ще стигнем неминуемо до диалога - не само като форма, а преди всичко като същност, като съдържание, като диалог със света, като диалогична позиция към света. В тая диалогична позиция художественото „аз" на поета, неговото биографично „аз" и героят на неговата поезия се сляха в едно цяло. Единството на живот и поезия, нееднократно подчертавано от нашата критика, налагащо се със своята изключителна яркост и сила, при Вапцаров има свое изключително значение. Основното в поезията на Вапцаров е неговото работническо революционно светоусещане, скъсената дистанция между поета и света, между героя на тая поезия - работника и неговата среда, навлизането на фабриката, завода, машината за пръв път в нашата поезия така естествено, като че ли са съществували всякога в пряк досег с човека, с живо, конкретно взаимоотношение с него, като момент от неговата жизнена съдба, като момент от неговата човешка, социална, работническа адекватност, като белези на едно ново съзнание. Появило се е ново човешко и художествено съзнание, на нов тип творец - не просто революционер, не само поет-революционер, но и поетработник, който се слива със своя герой и от своята и неговата гледна точка скъсява разстоянието между себе си и света, установява отношения с живота и действителността, създава нова художествена температура в стиховете, нова поетична структура на образи и стих, нова поетична тоналност по простата причина, че поетът-герой на собствената поезия, субектът и обектът на тая поезия са се слели в едно лице и водят своя диалог със света от нова позиция.
    Ключови думи
    Вапцаров, черти, поетиката
Submitted on

Пред 100-годишнината от рождението на Йордан Йовков

Библиографски раздел
100 години от рождението на Йордан Йовков

Някои черти в творчеството на Йовков и Толстой

Free access
Статия пдф
2893
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Бедният, свит добруджански учител и потомъкът на знатни графове и князе израстват като творци и личности при противоположни условия. Различна е действителността, която ги заобикаля, различна е и епохата, в която живеят. Но между Йовков и Толстой откриваме една здрава спойка. Еднаква е същността на техния хуманизъм, на техния идеал за човека. Нашият класик подобно на руския гений възприема като най-съвършена християнската етика. И за него найвеликата сила срещу злото е любовта. Толстой още в ранната си младост тре вожно търси отговор на въпросите, които цял живот ще го измъчват. В чия душа е непоколебима тази мярка за добро и зло, за да може той да мери с нея текущите забъркани факти?" - се запитва начеващият писател в разказа „Люцерн“. И Пиер Безухов търси критериите за добро и зло, и Левин, и Нехлюдов изживя ват тежки нравствени кризи, измъчват се от своите съмнения, но стигат до душевно равновесие, когато откриват, че смисълът на човешкото съществование е да се живее според Христовото учение. В почти автобиографичния разказ „Утрото на помешчика" писателят анализира душевното състояние на Нехлюдов след злополучния му опит да помогне на селяните. И той, както любимите ге рои на Йовков, стига до извода, че истинското щастие се постига само чрез извършване на благородни дела. И така, аз трябва да върша добро, за да бъда щастлив, мислеше той." До същото откровение стига и Оленин в „Казаци". Близките на Йовков особено подчертават в спомените си неговата нравстве на извисеност въпреки някои неприятни черти в характера му. Много проникновен портрет на писателя е нарисувал Николай Лилиев: „Присъствието на Йовков в живота не отбеляза нито един шумен факт. Йовков не посегна с ръка срещу никого, не наказа с думи своите хулници", не попречи на никого да прояви своето съществуване. Отиде си от нас така смирено, както живя"1 Без да бъде последовател на нравствено-религиозното учение на Толстой, той беше живо въплъщение на неговия главен декрет: „Бъди кротък и смирен по сърце
Submitted on
Библиографски раздел
Статии

Драматургия на Артур Шницлер - характерни черти и етапи

Free access
Статия пдф
3413
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Периодът от 1848 до 1868 г. отбелязва за Австрия време на стагнация в политическо и културно отношение. Реформите, проведени в началото на управле нието на Франц Йосиф, ограничаващи абсолютизма и проправили път на капи талистическите отношения, не отслабват, а, напротив, усилват гнета над зависи мите от Австрия народи, както и властта на монархично-бюрократичната система на управление. Рязко изострящите се след 1849 г. национални и социални противоречия предизвикват известно раздвижване в австрийското общество. Въпреки настъпилата реакция революционните борби на дребната буржоазия и на пролетариата, на потиснатите народи от мултинационалната „Дунавска монархия", отзвукът от демократичните идеи от Германия, Италия, Франция не може да не внесат промени в съзнанието на тогавашните хора. На тази сложна обстановка изкуството реагира с постепенно изживяване на романтическия мироглед, изминавайки продължителен период на идейна криза, завършила с постепенното утвърждаване на реалистичните тенденции. Най-чувст вителна към настъпващите обществени промени се оказва литературата, подготвяща закономерно реалистичния прелом и в театъра. Във всеки случай движе нието на драмата (и в частност - на театъра) към реализма бива затруднено от ред обстоятелства през IV период от нейното развитие и затова романтическите традиции в нея се запазват сравнително до късно в различна степен и проявления. (Сходен процес може да се проследи и в сценичната практика.) Театралната политика на управляващите кръгове довежда до пълно институционализиране на театралния живот. Затормозеното разгръщане на реалистичните насоки в театъра отговаря напълно на техните интереси от възпрепятствуване проникването опозиционен или свободолюбив дух на сцената и затова те полагат нарочни уси лия да подчинят всяка театрална проява на официалната „охранническа" идео- логия. на В спъването на социално-критичните тенденции от цензурата трябва да търсим основната причина за разцвета на жанровете на буржоазната мелодрама, на историческата пиеса и на битовата комедия. Така австрийската национална драматургия бива отхвърлена с десетилетия назад във времето, вместо да продъл жи прогресивно-демократичните настроения от драмите на Раймунд, Нестрой и Грилпарцер. При тези условия на пълна откъснатост на театралната култура от съвременния живот обновлението на театъра се превръща в обективна необходимост. Неговото реформиране в края на IV период се осъществява в три направления: в областта на репертоара, в плана на актьорската психотехника и сценичната 92 практика и в сферата на националната драматургия. Х. Лаубе успява да наложи на управата на Бургтеатер Шекспир, Лесинг, Гьоте, Корней, но също и буржоаз- ните („добре скроени") пиеси на Сарду, Скриб и Дюма-син. Навлизането на све товната драматургична класика в репертоара на виенските театри и особено на „крепостта на консервативния вкус - Бургтеатер - допринася за израства- нето на цяла плеяда бележити актьори, които полагат основите на по-сетнешната прочута реалистична актьорска школа на Бургтеатер. Обогатяването на съвре менната драматургична техника с опита на Ибсен, Хауптман, Тургенев и Тол- стой, чиито пиеси също така проникват на негова сцена, изиграват съществена роля в развитието на австрийската драма от критическия реализъм и романтизма през натурализма по пътя към психологическия реализъм. Значителен принос при извършването на този преход има писателят и дра матургът Артур Шницлер.

Submitted on

Статии

Библиографски раздел
Статии

Черти от гротесковия свят на романа Хоро

Free access
Статия пдф
3635
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Един от най-тягостните романи в нашата литература започва със сцена, в която двама пияни обущари - баща и син - се препират с някакъв клисар, че са трезви; ако пийването е грях - разсъждават те, - съгласни са да ги „млатят пак" (вече са били млатени за нещо - направили ги на пихтия"). Те присъствуват на някаква венчавка в някаква черква, „проточили шии" от пангаря (мястото, където се продават свещи) към сватбарите и изричат странни, непонятни слова - да се намери гробът на Сашка Карабельов, от кожата му хората са си направили вече кесии. Това са първите редове на романа. Читателят не само стремително е навлязъл in medias res в средата на повествованието, но и вече е успял да излезе от,in medias" на нормалното и очакваното, от стереотипите на своя познат свят, загубил ечитателския си „уют“, способността си да владее и прогнозира нещата, - защото се е озовал в един гротесков свят. Според определението на западногерманския литературовед В. Кайзер гротеската въвежда в отчуждената територия на нощното и пропастното“, където се съчетават несъвместими неща, изкривяват се нормалните размери и пропорции, загубва се идентичността на нещата, „разрушава се личността, разпада се историческият ред. При това -нещо съществено -гротесковият свят не е изконно чужд, за разлика от фантастичния свят той е „нашият" свят, който престава да бъде наш, защото става неразбираем, несигурен, абсурден, той ни плаши и озадачава и ни кара да чувствуваме, че почвата под краката ни се проваля". Той е враждебен и последната степен в тази враждебност се изразява в съзнанието, че не сме в състояние да живеем в този променен свят", във внушения „страх не от смъртта, а от живота"
Submitted on

Статии

Библиографски раздел
Статии

Черти от поетиката на романа Пепелища от Стефан Жеромски

Free access
Статия пдф
3697
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Колкото и да са освободени от рационалната придирчивост на литературния критик и изпълнени с чистотата и непосредствеността на сърдечното възприятие, тези думи на една от най-големите полски романистки, казани за Пепелища" на Жеромски, не би трябвало да се разглеждат само като спонтанна, мигновена реакция от впечатлението и при прочита на този роман. С чувствителните сетива на големия творец и с огромния си опит на художникреалист Ожешкова долавя дълбоко новаторската същност на епопеята, която, без да скъсва с традиционната реалистична романова белетристика, натрупва непознати дотогава елементи, разчупва конструкциите на обичайната сюжетно-композиционна и образна структура, въвежда нови принципи на повествование, създава нов за полската литература езиков ритъм и поставя основите на Модерния роман - лирическа епопея на народа и човечеството и приключе ние на духа. Написването на епопеята на един род, едно съсловие, една нация, една епоха изисква богата родова и национална памет, фамилни книги с делата на найдалечни прадеди, летописи на възхода и упадъка, постоянство към някаква водеща мисъл на рода, съсловието, епохата, рафинирана култура на преданието. А да се обхване в художествена структура със строги пропорции съдбата на един народ в разреза на социалното и духовното му битие, освен това (нека ни бъде простена баналната метафора) е необходим и погледът на орела, който обхва ща широтата на ландшафта, без да изпуска най-дребните, наглед най-незначи телни подробности. Малкото, което оглежда огромното, като му придава ре лефна осезаемост, и огромното, което поглъща малкото, като го надарява с ефимерност, с измамна несетивност - търсят съответно епическата пластика на подробностите и поетическата забуленост на смътното, на онова, което думата означава и не означава.
Submitted on

Статии

Библиографски раздел
Статии

Някои специфични черти в поетиката на Николай Райнов

Free access
Статия пдф
3728
  • Summary/Abstract
    Резюме
    През ХІХ-ХХ век отношението на литературата към митологията представлява опит на съзнателно, съвършено неформално, нетрадиционно изпол зуване на мита (не неговата форма, а неговия дух"), понякога придобиващо характер на самостоятелно поетическо митотворчество". Митологическото мислене, макар да е характерно за човека от дълбоката древност и за архаичните култури, в качеството си на ниво или фрагмент" може да присъствува в найразлични култури и особено в литературата и изкуството, които са генетически задължени на мита и имат с него редица общи черти. Възкресяването на мита, стремителният процес на ремитологизация не носи характер на апологетика, на признаване на мита като вечно живо начало, което не е изгубило своята практическа функция и в съвременното общество. Според редица изследователи на мита и на съвременните митологични елементи в литературното творчество, активното обръщане към митологията започва от десетте години на двадесе тия век. a B Николай Райнов се оказва в началото на този процес. Той улавя тенденциите към възраждане на мита, към предаване чрез него на сложните многовалентни обществени процеси, разбира възможността митът да се използува като средство за разобличаване на социални явления и за обхващане на общочовешки извънвременни нравствени категории. Ранното му запознаване с древните култури, неговите теософски възгледи, влиянието на символистичната естетика, която митът и митотворчеството представляват съдържателен светогледен компонент, провокират интереса му към митологичната структура за изобразя ване на действителността и за изразяване на схващанията му за ценностите, които са в основата на световната еволюция. Една от позициите на съвременните митолози е, че всяко съждение, възникващо независимо от опита и несъвпадащо с резултатите от научната проверка, може да се третира като „мит“. Според Николай Райнов самата наука признава, че още не е опознала всичко, но надява да го опознае след време. За всеки наблюдател е ясно, че в природата има някакво разумно начало, че природните закони са установени строго логично и са неизменни, че има всеобщ планомерен развой на живота и формите му. Додето човек не опознае научно това разумно начало в света, никой няма право да му забранява да има към него отношение, каквото му диктува сърцето "
Submitted on

Статии

Библиографски раздел
Статии

Дико Фучеджиев – черти към незавършен портрет

Free access
Статия пдф
3824
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Писателят дебютира през 1961 г. с повестта „Вълчи сънища" и времето до излизането на първия му роман „Реката" е белязано с още шест сборника повести и разкази. Няма да сбъркаме, ако насочим вниманието си към творбите „Небето на Велека“, „Гневно пътуване“, „Въздушните мостове", дали имената на съответните книги. През 1978 г. те заедно с „Дървото на греха“, „Зодията на рака“, „Животът - тази кратка илюзия“ и „Синият тютюнев дим" вля зоха в Избраните произведения на Д. Фучеджиев, което сочи тяхната роля в развитието му. Но само верността към хронологията ли кара писателя неизменно да поставя в началото на сборниците си „Небето на Велека" (1963)? Авторът тръгва към втората книга с плюсовете и минусите на „Вълчи съ нища". И ако дебютът му показва неизживяно увлечение по лансираната в дог матичния период литературна тема за диверсанта, за разлика от предшестве ниците си той прави крачка напред в реалистичното изграждане на характе рите и психологическото им уплътняване. Тук са заложени и кълновете на дву пластовия сюжетен подход - достигнал зряла форма в романите му; още тук енамерено мястото на природата като одухотворен участник в действието - в съзвучие или в контраст с поведението и изживяванията на героите. Белетрис тът въвежда в повествованието река Велека, която едновременно с превръщане то на региона в национален феномен ще стане нещо като символ на човешкото битие.
Subscribe to черти