майсторството

Великият пролетарски поет обикновено живее в нашето съзнание с ослепителния блясък на поетичните си образи, с увличащата динамика и героика на масовите революционни сцени, с младежката си екзалтация. Смирненски беше съвременник на епохални, нечувани дотогава в историята събития. Замаян от тяхното величие, поетът ги виждаше във фантастични очертания. За него разбунените роби се превръщаха в титани, които въз правят грамадния си ръст наравно с планинските гребени, носят в себе си слънцето и бурята, а революцията беше гневно изригнал вулкан, бурно море, свирепа стихия на океанските вълни, настръхнал огнен колос. „Феерия от огнеструйни образи и картини" - така Георги Бакалов определи формата на революционната поезия на Смирненски. Но ако изчерпим само с тези черти творческия портрет на поета, той би бил много незавършен. Вдъхновеният пролетарски певец се оказа майстор не само в революционната поезия, но и в нежната, интимна лирика, в късия разказ, в очерка, във фейлетона и в сатиричната поезия. У Смирненски щастливо са се съчетали поетът, белетристът, жизнерадостният хуморист и безпощадният сатирик. И във всички жанрове той постига рядко разнообразие от стилни похвати, очерта се като неповторима творческа индивидуалност. Сякаш музите безумно са се влюбили в този огнен младеж и щедро са го отрупали с многостранни дарби. Наред с титаничните образи на Октомврийската революция, на разбунтуваните маси, пред нас се появяват като живи Йохан, Делеклюз, гладиаторът, малките гаврошчета, уличната жена, белязаната от „жълтата гостенка" тютюноработничка, каме нарчето, цветарката, слепият музикант, осъдените на гладна смърт руски селяни. Те всички са нарисувани в естествен ръст, без романтично уедряване. А в "Зимни вечери" с голяма простота и изразителност са нахвърляни картини от суровия делничен живот. Със същата простота са написани и много от разказите. В тях тонът не е така приповдигнат, няма тази титаничност на образите, както В голяма част от революционната поезия.

Да се даде преценка на едно преводно дело е начинание, обречено по начало на трудни решения. И то не защото историята и теорията на превода не предлагат достатъчно опорни точ ки за обоснован критически анализ, а поради друго, твърде специфично обстоятелство: каче ствата и недостатъците на един превод зависят в немалка степен от особеностите и значимостта на пресъздавания първообраз. И ако съмненията, които една автентична литературна творба буди, с годините сами се опровергават или доказват, то за нейния превод времето е винаги враг; колкото и да е съвършен за историческия етап на културно и езиково развитие, колкото и майсторски да претворява оригинала, един превод старее - редките изключения, например Луте ровият превод на Библията, идват сякаш да потвърдят това правило. Ето защо като временен посредник, като заменим медиум между духа на автора и една чуждоезикова читателска публика, преводачът се осъществява в своето творчество не толкова като писател, колкото като актьор-интерпретатор - неговото изкуство е това на превъплъщението. Затова определенията на Дидро за комедианта в прочутия му „Парадокс за актьора“ важат с пълна сила и за преводача: „Актьорът е също такъв майстор и творец, както и всички художници на словото, на звука, на четката. (...) Той е самостоятелен тълкувател на драмата, трагедията; в тях той привнася неща от себе си. На сцената той не е просто изпълнител, творец и оригинален създател. " ce Така че, от друга страна, сходството на преводаческия труд с този на писателя съвсем не изчерпва с еднаквостта на работния материал - словото. Художественият превод не е занаятско дело, а „произведение на духа" - така го окачествява конгресът на Международната феде рация на преводачите в Дубровник през 1963 г.3 - той представлява своеобразен „опит", критическо есе върху оригинала. Неслучайно латинското „interpretor" означава едновременно1. тълкувам, обяснявам - 2. превеждам - 3. оценявам, схващам, разбирам - 4. произнасям се. решавам. Та преводачът не възсъздава думи, словосъчетания и препинателни знаци (това може да извърши далеч по-ефективно всяка машина за превод!), а пресътворява цял един свят от идеи и образи, написва наново, с нови изразни средства една литературна творба, която носи всички белези на уникалност и неповторимост, понеже е резултат на житейския му и духовен опит, на неговата култура, интелигентност, чувствителност, умение, вкус - с една дума: на неговия талант. Тази е в същност причината, поради която на практика е невъзможно да възникнат два напълно еднакви превода на един и същ художествен текст. (Това проличава най-ясно при превода на поезия.) Нещо повече, колкото личността, индивидуалността, талантът на преводача са по-развити, по-многостранни, толкова и неговият превод ще бъде по-своеобразен, по-необик новен, по-изненадваш, но заедно с това художествено по-верен и по-значим, защото духът на първообраза ще бъде максимално разкрит, ще бъде освободен от духа на тълмача. В това Впрочем се заключава „парадоксът на преводача.…