критиката

В статията си „Христо Ботев в руската критика и в преводи на руски език“ („Литерат. мисъл“, бр. 1, 1960 г.) Л. Ерихонов, като прави бегъл преглед на моите работи, 126 посветен и на Христо Ботев, спира вниман сто на читателя само на едно обстоятел ство. А именно - Л. Воробьов, който в работите си от 1950-1953 г. толкова ярост но се бори против стремежа да се представи Ботев като прудонист и бакунист, през 1957-59 г. без всякакви видими причини изменя становището си и сега представя великия революционер-демократ като последовател на анархизма. От това следва изводът за печалната еволюция във възгледите на изследователя", т. е. за безпринципната смяна на неговите позиции. Ако Леонид Ерихонов беше изходил от обективните данни или ако не беше проявил недоглеждане, от тази бележка не би имало нужда. Но, за съжаление, Ерихонов изопачава фактите.

Литературната критика в своето многовековно развитие често пъти е страдала от предвзети теории и тенденциозно многословие. Ние говорим твърде много срещу догматизма и схематизма, които по времето на култа към личността нанесоха тежки вреди върху творческото мислене на критика и писателя. Но тези два недъга на разклатеното творческо здраве не са нито монопол, нито изключително характерни явления тъкмо за нас, които се стремим да открием колкото се може по-широко дверите към бъдещето, да кажем истината за живота и историята, да раздвижим духовните и физически сили на хората. Догматизмът и схематизмът са триста пъти по-характерни за западната упадъчна философия и естетика. Там, където се губят историческите хоризонти, които тъмнеят в сянката на възправящи ръст свръхчовеци и в кървави залези, определени като гибелен край на европейската култура, - все по-широко пущат своите корени песимизмът и скептицизмът. И тъкмо тази философия на духовния мрак обуславя предпоставени теории, които убиват творческата и критическата мисъл, потапя чистите истини в убийствен брътвеж, спекулира с вечните понятия, абсолютизира определени биологически черти или човешки слабости и ги възвежда във вечни и непоправими свойства на човешката природа.

Синдикатът на литературните критици във Франция публикувал един том от материалите на Първия международен разговор на литературните критици, съ стоял се в Париж от 4 до 8 юни 1962 г. Синдикатът на литературните критици е сдружение, основано през 1948 г. от покойния виден литературен критик Роберт Кемп, който бе до смъртта си в 1959 г. негов председател. На този синдикат принадлежи инициативата за първата международна среща на литературните критици, при участието на представители от шестнадесет страни, вклюичително СССР и САЩ. На срещата са присъствували и представители от социалистическите страни: Чехословакия, Полша и Унгария. Срещата е била открита на 4 юни с приветствено слово от главния директор на отдела за литература и изкуство при министерството на културата Гаетан Пикон, сам изве стен литературен критик и есеист, автор на редица трудове като „Панорама на новата френска литература“, „Панорама на съвременните идеи“, „Увод в една естетика на литературата" и др. В приветственото си слово Гаетан Пикон е развил и някои мисли около ролята и мисията на литературната критика, като е заявил между другото: „Човек е поразен от проницанието и глъбината на съвременната критика. Нашите добри учители от миналия век биха се учудили, ако прочетат някои от днешните критици. Рембо не би изпи тал никаква изненада пред Рьоне Шар, нито Бодлер - пред Анри Мишо, но Жюл Льометр, разбира се, или твърде прозорливият Сент-Бьов биха изпитали известна изненада пред етодите на Жорж Пуле, на Морис Бланшо, на Ролан Барт, идори - въпреки бистротата на изра за - пред писанията на един Курциус или на един Марсел Ремон.

Определени хора, съзнаващи цялата отговорност на своята работа, са се залавяли да проникнат в същността на литературните явления, като търпеливо са преминавали по цялата неравномерна повърхност на лите ратурата ни, изследвали са я и продължават да я изследват при пълна публичност. Лично аз дълбоко уважавам заниманията на тия литературни критици и те покриват понятията ми за литературна критика. Вярно е, че са малцина, но мигар тая трудна работа, която изисква извънредно силно нажежаване на мисълта, би могла да се върши от всекиго. Непонятни са ми желанията на някои наши издания да се говори все повече за литературната критика, та даже сме и свидетели как огромни пространства на тия издания се завземат в спорове има ли тя място или няма, гледа ли си добре работата или произнася само благи думи, в състояние ли еда изпълнява задачите си и т.н. и т. н.; сякаш някой и еотнел правата или пък не иска да и признае заслуги. Несимпатично е - тъй мисля - когато някой е особено настойчив нещо да му се признае. Най-малко тая работа е несериозно занимание за сериозни хора. Съществува естествено неприязън, и раздразнителност по определени забележки в творчеството на ване тоя на или оня писател, натрупали са се лични съображения и отчужда оценката на писатели и книги. Струва ми се, никакви усилия не ще бъдат в състояние да обърнат лице срещу лице хора, които отдавна са И си И станали чужди. Една прослойка от литературната критика се оплаква също тъй, че не била обичана от писателите. Има прости закони на човешка взаимност и най-хубаво е, ако не се оплакваме. Трудът на писателя и тру дът на литературния критик е чисто мъжка работа и не разбирам какво обяснение в любов трябва да съществува там, където кипи мъжка пот! Понеже се говори за литературна критика, не мога да не спомена и за една друга група, която лично аз смятам, че няма нищо общо с литературната критика, а по-скоро се е присламчила към нея и се най-много оплаква иска признания. За съжаление тази прашна група спори повече за прахуляка, който сама си е вдигнала. Забелязвам в нея момчета, с които заедно почнаха да ни растат скулуфите, после те учиха на държавни стипендии тук или в чужбина и натрупаха много познания, но проявите им са лишени от избухливост на мисълта; те твърде рано почнаха да търсят защитата на тоя или онзи широк гръб, на това или онова значително лице, станаха доброволни оръженосци, без да си дават достатъчно ясна сметка, че мечът на съдбата се носи от простите хора. Неприятно е да се гледа лекомисленото размахване на тия оръженосци, забравяйки, че ние живеем при пълна публичност. Неприятно е и да се съветва, но бих казал: нека преди да бръснем чужди бради да се научим да бръснем собствените си скулуфи. Не бих споменал тая група, ако не ми правеше впечатление, че тя все повече и повече се разлива, все повече печели територия, за да запълнела, според някои, една съпътствуваща празнина. Ако някъде има дупка, нека си остане дупка, вместо да Я пълним с вата.

Ние вървим с един мой приятел критик по улицата и говорим за театъра. Той е голям естет, убеден комунист и обича талантливите произведения на изкуството. Срещу нас иде една жена. Внезапно той млъква, заглежда се в нея внимателно и когато тя ни отмина, той възкликна: - Каква красива жена! - Носът й беше малко голям - възразявам аз, - пък и... челото като че ли беше ниско... - Няма значение - възразява той. - Общо взето тя прави впечатление на красива жена. - Погледни - казва той, като се обръща след нея - каква изящна глава, стройна фигура, красиви крака... Потре сающа красавица!.. Жена с атмосфера! Естетическа.. 7 Аз не можех по-нататък да възразявам, защото той разбираше от жени. Млъкнах. И внезапно някакво негодувание трепна в сърцето ми. - А защо вие, критиците, когато правите идейно-художествена оценка на дадено произведение на изкуството, не го оценявате именно така, от неговото цялостно, спонтанно въздействие върху читателя или зрителя И чак след това да отбележите неговите слаби страни? Моя приятел беше много находчив, хаплив и отвърна с тънка ирония: - Зависи от автора.

Книгата на Иван Мешеков, без да има претенциите да представи всичко, заслу жаващо внимание в литературно-критичното дело на този интересен наш критик, наистина запълва една празнина в нашия културен живот“, представя на вниманието на по-широки кръгове „името и делото на един даровит, но недостатъчно познат и недостатъчно оценен литературен кри- тик, който в продължение на дълги години несправедливо беше подминаван с пренебрежително мълчание" (според по- слеслова на Б. Делчев).

Усетът на критика към поетическата стойност на словото се проявява еднакво при оценка на разнородни художествени произведения. Почти е невъзможно да разделим критиците на два основни типа: критици, които пишат за поетите, и други, които предпочитат само изкуството на прозаиците, Въпреки че в практиката се срещат тези два вида професионализирани критици. В книгата на Стоян Илиев „Спор за поезията и критиката“ се срещаме с един друг вид изкуство на критика, с цялата негова интелектуално критическа чувствителност към проблемите на поезията, които се съсредоточават в проблемите на критиката. Доколкото поезията е изкуство на идеите", тя си остава най-близка до критическото мислене като изкуство, което непрекъснато проверява истините на поезията, дошли от особеното единство и противоречие между личността на твореца и действителността, реализирана в творчеството му, като резултат от една постоянно действуваща емоционална изява на идеите. Затова за разлика от прозаиците поетите ни се струват по-близо до критиците, защото и те като тях участвуват активно в живота на идеите, в една предлагана действителност на емоциите, която постоянно се допълва и осмисля от логиката на мисълта, от идеите!

Тончо Жечев принадлежи към най-талантливите от онова поколение литературни работници, които - родени към края на 20-те и през първата половина на 30-те години - сега са в най-хубавата си творческа възраст и вземат активно участие в нашия литературен живот. Получили изцяло своята научна и литературна подготовка след 9 септември 1944 г., при условията на изграждащото се социалистическо общество, те са имали възможност да изучават системно и да усвоят добре научната методология и литературна теория на марксизма-ленинизма. Някои от тях през първите години след социалистическата революция са били ангажирани като дейци и в обществения, и в литературния живот. Колкото се отнася до Тончо Жечев, неговата дейност през първите години, след като завършва образованието си, е била изцяло обществена. Преди да пристъпя към неговото литературно-критическо дело, бих искал да изтъкна значението на тази обществена дейност за него като литератор. Сам той, като говори на едно място за своето поколение, пише: „В маята на това поколение животът сам беше вложил литература, идеализъм и мечтателност. То има... необходим жизнен запас от размисли и наблюдения, свои изстрадани истини“ („Критически погледи", стр. 221). През време на своята десетгодишна обществена работа в комсомола и партията Тончо Жечев придобива богати впечатления от обществения живот и от всестранното развитие на страната, натрупва опит в боравенето с обществени и общокултурни въпроси. Има и своите „изстрадани истини“. Всичко това се отразява благоприятно после в литературно-критическите му работи, в които личи склонност да свързва пробле мите на литературата не само с общественото развитие (общозадължителен марксически принцип), но и със съдбата на народа в историята, както и с културните проблеми в миналото и съвременността. Неговият поглед се разши рява. Като литературен работник той не се ограничава само в рамките на художественото творчество, а се стреми да проникне във всички области на живота, дето се проявява творческият дух на човека и народа, търси да разкрие философския смисъл на нещата и явленията. Неговите „изстрадани истини“ му помагат да си изработи верен и висок критерий за преценка на изображението на съ временния човек в литературата. Освен изкуството на словото интересуват го още историята, философията, фолклорът, съдбата на нацията, светогледът и битът на българина. Напоследък интересите му са насочени особено интензивно към нашето Възраждане - по-специално към борбата за църковна независимост и свързаните с нея обществени и културни въпроси. Първото най-общо впечатление, което правят трудовете на Тончо Жечев, богатата ерудираност на автора. Чужд на всякакъв фактологизъм, той борави винаги с изобилие от факти и явления, познава много добре не само историята e 85 на българската, но и на руската класическа и съветска литература, както и ос новните явления от западноевропейската литература. Той се подкрепя с цитати от авторитетни автори -наши и чужди, с аргументи от разнообразни области, прави сравнения с явления от различни литератури. Но особено важно е, че преди всичко той работи винаги с изворите. Това, за което говори, той епроучил лично, до решението на проблемите достига сам по свой път. Изводите се опират на убедителен доказателствен материал. Една жива мисъл, облечена твърде често в образи, почерпени от живота, от народната реч, от художествени творби, ни предлага все нови и нови формулировки. Понякога тия формулировки са доста разточителни, повтарят по нов начин вече казаното веднъж, но повторението се изкупва от образния стил. Не може да не се признае, че работите на Тончо Жечев - написани есеистично, с белетристични похвати, с образна поетична реч - се четат с удоволствие. Понякога мисълта му придобива афористичен характер.

На някои може би е дотегнало да се пише за критиката. Такива възмутени читатели ще кажат: „Стига тая критика! Аман!“ Може би са прави, понеже предчувствуват дълги пунически войни сред критиците. И все пак разговорите за критиката се налагат с някакво упорито постоянство. Просто литературното развитие повелява често да се вглеждаме в лицето й. Една от често цитираните мисли на Анатол Франс е, че по литературната критика съдим за една литературна епоха, за нейната интелектуална физиономия. Тая мисъл под една или друга форма варира в много статии за критиката. В някои постари литератури критиката може да е знак за александрийска изчерпаност, безплодно, макар и тънко занимание на духа, но за нашата литература критиката все още има голямо значение. Тя между другото е огледало и на националното ни мислене. Кр. Куюмджиев в своята последна книга „Критически делници“ също така разглежда нейната дейност като интелектуален израз на дадена културна епоха, самосъзнанието на дадена култура". Литературният критик Й. Василев се е заел в своята статия, посветена на критическата дейност на Кр. Куюмджиев, да обясни „феномена“ на един критик и изтеклото критическо де сетилетие. Той гледа на нещата успокоено, далеч от полетата на боя и малко снизходително към пропиляното време в остри полемики. Явно за него „сокът на нервите“, за който говореше Д. И. Писарев, няма значение. Той иска да преценява нещата спокойно, безстрастно или, както сам обещава, без гняв пристрастие". Тая роля на хладнокръвен летописец, на някакъв нов отец Пимен ми изглежда неподходяща за един критик в нашето време на битки И и незатихнали полусражения. Аз прочетох внимателно статията на Й. Василев и все пак не можах да разбера неговата позиция в случая. Стои ли той за националното своеобразие в нашата литература, държи ли в критиката да има по-голямо присъствие авторовата личност, противник ли е на нейната отвратителна роля на рекламен посредник, въобще какво отношение има към неща, за които се говори не от вчера. Или всичко това са излишни приказки, изречени от критиката през последните 10-15 години. Ако това е така, няма смисъл повече да разговаряме. Просто трябва да приключим разговора. Но не мога да допусна, не И. Василев, който не от вчера се занимава с литературна критика, макар че има твърде малко публикации, не знае тия азбучни истини за нашата кри тика. Към края на своята рецензия за книгата на Кр. Куюмджиев „Критически делници" той пише: „Куюмджиев все пак прояви психическа издържливост и устойчива воля, не се поддаде на нашепванията на нихилизма, който винаги се таи в един полемичен талант." Такава една трактовка за полемиката и по131 лемичния талант като проява на своеобразен нихилизъм ми изглежда твърде странна в наши дни. Борбата за мнение е едно от основните начала на всяко литературно развитие. Цялото развитие на българската критика в миналото и сега е стълкновение. Противоположно на естетиката на сп. „Мисъл" се съз даде друга естетика. Полемиките, които станаха на времето между главния редактор на сп. „Златорог" и Т. Павлов, не бяха напразни. Те отразяваха сблъсъка между два мирогледа, два подхода в разбирането на изкуството.

В изказването си, както всички, които говориха досега, ще трябва да взема отношение към три въпроса: как оценяваме поведението на „Литературен фронт“, какво представляват разказите на Николай Хайтов и накрая - какви трябва да бъдат методите и методологията на нашето литературознание, особено сега, когато на всяка обществена наука у нас се поставят важни и отговорни задачи, свързани със строителството на развито социалистическо общество и с борбата срещу буржоазните идеологии от всякакъв цвят и под всякаква форма. I Във връзка с първия въпрос предпочитам да мълча, защото светкавичното приключване на полемики, чието продължение не е изгодно за някои от участниците в тях, не е новост в тази област. Мога да посоча само един още по-бле стящ пример: „разговора“ за структурализма, който беше подхванат от сп. „Септември" в 11 кн., 1969 г., и се ограничи в рамките на една единствена, идео логически погрешна статия — първата и последна в „разговора“, — напи сана от Стефана Димитрова, и любезното обещание на редакцията - да публикува и други мнения. Редакцията имаше какво да публикува, за да бъде продължен „разговорът", но, изглежда, реномето на Стефана Димитрова и беше поскъпо, отколкото изясняването на истината и дискусията спря, преди да тръгне. В периода 1962—1965 г. у нас главно благодарение на усърдна дейност от страна на доста шумен литературен публицист се оформи лишената от почва теория за трите крила в нашата критика: на единия фланг стояла „артистич ната“, или „есеистична", критика (Здравко Петров, Т. Жечев, Кр. Куюмджиев и др.), на другия фланг - комплексната механизация“ (т. е. „структуралистите“), а в средата, т. е. в блатото, били ортодоксалните марксисти. Тази теория принизяваше най-изтъкнатите представители на нашата марксистко-ленинска критика, тъй като вместо ролята на авангард (която произтича от хегемонното положение на марксизма-ленинизма в нашия идеоло гически живот) им отреди роля на блато, чиято главна функция е не да ръководят методическото и теоретическото обогатяваче, развитието, прогреса в 19 литературознанието и неговата практика - критиката, а да съхраняват за стоя и традицията независимо от степента на мухлясване, до която тази традиция е стигнала. Но по начало тази „теория“ куцаше в един немаловажен пункт - тя включваше в критиката хора, които не са литературно-художе ствени критици и дори не са и литературоведи, хора, които работеха в друга обществоведска област. Тази „теория“ изключваше възможността в мнимото „структуралистично“ крило да има и марксисти-ленинци.

Не мисля, че определението на това, „що е литература“, е по-лесно от това „що е критика", и все пак историята показва, че вторият въпрос е задаван много по-често от първия. Работи като известното есе на Жан-Пол Сартър „Що е литература" не само не опровергават, но и доказват това. Защото те са написани с едно критическо съзнание, което по-скоро иска да покаже, че проблематичността на литературата е не по-малка от тази на критиката, отколкото да ни увери в това, че литературата е по-необходима от критиката. И наистина, колкото и да се поставя въпросът, „що е литература", той все пак изхожда от съществуването на литературата като една необходима и като че извечна духовна даденост на човека. Докато почти всеки разговор за критиката започва с това, нужна ли е въобще критиката, и ако е нужна, какво в същност е тя, какви са нейните функции и граници, какви са целта и задачите й, какви са средствата и възможностите й. И дали нейните функции и задачи, нейните средства и възможности са по-различни от тези на литературата? С други думи, е ли е тя нещо духовно автономно, различно от литературата, или е само досаден придатък, неизбежен, но не бог знай колко необходим спътник на литературата. И странното е, че тези антикритически настроения най-често са идвали от страна на онези, които най-много би трябвало да са поласкани от съществуването на критиката, тъй като тя в същност се занимава с делото им - идвали са от страна на писателите. Известното възклицание на Гьоте „Убийте това куче, той ерецензент" съвсем не се отнася до някакво лошо отклонение от критиката, но по-скоро съдържа един доста чест за писателите скептицизъм по отношение на критиката. И странното е, че това възклицание се е отронило от устата на писател, който при цялата органичност на творческия си талант, при цялата спонтанна сила на своето вдъхновение не е сляпа „пееща птичка", а творец с ясно интелектуално съзнание за същността и функциите на литературата, със способност за логическо обосноваване на изкуството, с други думи - с критически способности, един от онези творчески духове, у които художническо-творческото и критическо (а дори и научно познавателно) начало са в щастливо съжителство и равновесие. Малцина са наистина писателите, които и открито признаваха голямото и равноправно присъствие на критиката в литературата, като Томас Ман, макар и да не са малко онези писатели, които в еднаква степен бяха ярки и като критически, и като творчески духове - в нашата национална традиция такива са Ботев и Пенчо Славейков, Гео Милев, дори дядо Вазов, когото сме склонни да считаме по-скоро за напълно органичен, отколкото за интелектуално-рефлексивен талант.

Бъдещият историк на литературната ни критика ще изпита особени затруднения, когато реши да обособи раздел „есеистична“ критика. Защото малко са критиците, които не са се поддавали на изкушението поне веднъж да заменят строгия научен анализ с по-свободното, образно-емоционално интерпретиране на литературните факти и явления. От друга страна, и сред най-артистично настроените критици се намират любопитни към студената апаратура на рационалната „дисекция". Така че трудно ще бъде да се сложи твърда разграничителна линия между „есеистична“ и „академична“ критика. Още повече, че ние нямаме мисленето за традиция и школи в тази насока. И все пак, ако трябва да избегнем хетеронимията и методологическия компромис в периодизацията и класификацията на оценъчното изкуство, ние ще намерим най-сигурна опора в оная критическа „тройка“, която стои найблизо до представата ни за едно направление, за една школа: Здравко Петров, Кръстьо Куюмджиев, Тончо Жечев. Тази „литературна задруга“ по думите на акад. П. Зарев „преобрази атмосферата, подтикна търсенето, повиши духовността" и заедно с Минко Николов, Ефрем Каранфилов, Цветан Стоянов, Симеон Султанов и др. даде първия тласък на критическото обновление след Априлския пленум. „Тройката“, за която става дума, има безспорен принос за възвръщането на доверието и вкуса към критиката, за възстановяване на авторитета сред широката публика. И винаги когато речем да портретуваме един от критическата „триада“, ще се чувствуваме задължени да съотнесем чертите му към останалите, ще изпитваме усещането, че сме нарушили една компактна цялост, й че сме откъснали част от това органично триединство. И ще откриваме общност там, където различията са така явни, ще намираме общо там, където контрастите са непримирими... Здравко Петров е своеобразен център на тройката, нейна „точка на симетрията“. В него се събират и пречупват най-характерни линии на новото есеистично начало в критиката, изкристализират и достигат крайностите на проявлението чертите на критическия артистизъм. Още с първите си литературни портрети Здравко Петров извежда на преден план встъпителната емоционално-пластична характеристика. Ето как започва например един от портретите на Смирненски - найранният за критика: ... Мил юноша по риза, с артистично отпусната връзка езастанал в замислената поза на млад мъдрец. Над високото умно чело са разпиляни черните му коси. Мъчно е да се откъснеш от топлата приветливост на неговия поглед, от маслинения отблясък на очите му. . .“"

Да се даде преценка на едно преводно дело е начинание, обречено по начало на трудни решения. И то не защото историята и теорията на превода не предлагат достатъчно опорни точ ки за обоснован критически анализ, а поради друго, твърде специфично обстоятелство: каче ствата и недостатъците на един превод зависят в немалка степен от особеностите и значимостта на пресъздавания първообраз. И ако съмненията, които една автентична литературна творба буди, с годините сами се опровергават или доказват, то за нейния превод времето е винаги враг; колкото и да е съвършен за историческия етап на културно и езиково развитие, колкото и майсторски да претворява оригинала, един превод старее - редките изключения, например Луте ровият превод на Библията, идват сякаш да потвърдят това правило. Ето защо като временен посредник, като заменим медиум между духа на автора и една чуждоезикова читателска публика, преводачът се осъществява в своето творчество не толкова като писател, колкото като актьор-интерпретатор - неговото изкуство е това на превъплъщението. Затова определенията на Дидро за комедианта в прочутия му „Парадокс за актьора“ важат с пълна сила и за преводача: „Актьорът е също такъв майстор и творец, както и всички художници на словото, на звука, на четката. (...) Той е самостоятелен тълкувател на драмата, трагедията; в тях той привнася неща от себе си. На сцената той не е просто изпълнител, творец и оригинален създател. " ce Така че, от друга страна, сходството на преводаческия труд с този на писателя съвсем не изчерпва с еднаквостта на работния материал - словото. Художественият превод не е занаятско дело, а „произведение на духа" - така го окачествява конгресът на Международната феде рация на преводачите в Дубровник през 1963 г.3 - той представлява своеобразен „опит", критическо есе върху оригинала. Неслучайно латинското „interpretor" означава едновременно1. тълкувам, обяснявам - 2. превеждам - 3. оценявам, схващам, разбирам - 4. произнасям се. решавам. Та преводачът не възсъздава думи, словосъчетания и препинателни знаци (това може да извърши далеч по-ефективно всяка машина за превод!), а пресътворява цял един свят от идеи и образи, написва наново, с нови изразни средства една литературна творба, която носи всички белези на уникалност и неповторимост, понеже е резултат на житейския му и духовен опит, на неговата култура, интелигентност, чувствителност, умение, вкус - с една дума: на неговия талант. Тази е в същност причината, поради която на практика е невъзможно да възникнат два напълно еднакви превода на един и същ художествен текст. (Това проличава най-ясно при превода на поезия.) Нещо повече, колкото личността, индивидуалността, талантът на преводача са по-развити, по-многостранни, толкова и неговият превод ще бъде по-своеобразен, по-необик новен, по-изненадваш, но заедно с това художествено по-верен и по-значим, защото духът на първообраза ще бъде максимално разкрит, ще бъде освободен от духа на тълмача. В това Впрочем се заключава „парадоксът на преводача.…

Десет години минаха, откакто др. Тодор Живков произнесе своята реч пред софийските комсомолци. Както е известно, централно място в тая забележителна реч заемат проблемите на литературната критика. Десет години са достатъчно време, за да се провери стойността на едно слово. Можем да кажем съвсем определено, че за тоя период от време речта на др. Тодор Живков за нашата критика ни най-малко не изгуби своята актуалност и острота. Напротив, издигнатите в нея принципиални положения и до днес могат да служат като ръководно начало на по-младите литературнокритически поколения. Лично аз добре си спомням при каква обстановка сред нашата критика беше произнесена тая реч. В известен смисъл тя падна като гръм сред бял ден, като гръм от небето. Тя срещна редица хора в изненада. Тя с властна сила напомни от името на партията значението на литературната критика като партийно оръ жие в сферата на идеологията. Тая, бихме казали, историческа реч демонстрира мъдростта на партията, нейната чувствителност по отношение на идеологията и литературните процеси. Тя показа, че партията в лицето на нейния първи секре тар не е чужда на проблемите на литературната критика. Връщайки се назад, трябва да припомним обстоятелствата, които породиха произнасянето на тая реч. По едно време в нашата литература се забелязаха тенденции на деидеологизация, на забравяне на някои основни принципи на политиката на партията в областта на литературата и критиката. С тая реч на др. Тодор Живков бе внесена яснота и острота по въпросите на литературната критика. Не че дотогава не е говорено по тия въпроси, но сега за пръв път се заговори така разгънато по проблемите на литературната критика, и то от най-отговорно обществено място. Др. Живков съвсем недвусмислено ни внуши, че работите на нашата литературна критика са твърде неблагополучни, макар че имаме немалко успехи в тая област след Априлския пленум на нашата партия от 1956 г. Тая реч спомогна за обединението на литературните критици на принципиална основа, за изживяване последиците на професионалния егоцентризъм. Неслучайно тая реч беше приветствувана от най-различни среди, отличаващи се с различни естетически нюанси. В изтеклия период са водени редица професионални разговори за състоянието на литературната критика. В своето цяло нашата литературна критика, особено в лицето на по-младите, се превъоръжи. Тя застана смело на своя пост, активно участвува в оценката на литературните факти. Благодарение на речта на др. Тодор Живков критиците успяха да уточнят своите идейно-класови критерии, партийната гледна точка. В тоя период нашата критика постигна много. Тя стана естетически по-гъвкава към литературните факти, навлезе по-дълбоко в структу рата на художественото произведение (тук не говорим за увлеченията на струк 8 турализма, който иска да подмени един подход с друг за сметка на идейното съ държание на литературната творба), на дело осъществява разглеждане на художественото произведение като единство на съдържание и форма. В тия години се забеляза едно брожение сред литературната критика, тя се обогати и жанрово. Разчупиха се същевременно догматичните рамки на критическо мислене. Речта на др. Т. Живков от 30 март 1969 г. послужи като отправна точка за развитието на литературната критика, спомогна да се преодолеят някои естетически различия, благодарение на нея на практика се потърси една по обединяваща платформа за работа в средата на литературната критика.

Историята на световната литература дава много примери на творци, които са се изявявали и като художествено-творчески, и като критически духове. Сент Бьов, Лесинг и Белински (какъв странен сбор от имена!) редом с крупното си кри тическо дело имат и чисто художествени изяви, при това - не съвсем незначителни. Наистина огромното критическо наследство на Сент Бьов оставя донякъ де в сянка неговия роман „Сладострастие“ и „Стиховете на Жозеф Делорм" и все пак това не са посредствени творби - без да мерят ръст с шедьоврите на своята национална литература, това са явления със значима художествена стойност, оставили своя следа в развитието на френската литература. Още по-показателен в това отношение е случаят с Лесинг - колкото и теоретико-мисловното нача ло да доминираше дори в поетическите му творби, драми като „Емилия Галоти“ и „Натан Мъдрецът" са значително явление на Немското просвещение, етап в художественото развитие на немската литература. Далеч по-скромна художест вена стойност представляват поетическите опити на Белински, един от най-ти пичните по натюрел критици в световната литература - и все пак и те имат своето място в съвременния му литературен процес. Но и Сент Бьов, и Лесинг, и Белински, колкото и талантливо да са съгреша вали в стих или в проза, остават преди всичко критици и мислители и едва след това обръщаме внимание и на художествените им творби. От друга страна, съществуват големи художествени творци, в чието обем но литературно наследство критическите размисли и теоретическите концепции не само заемат голямо място, но и оказват огромно влияние върху естетически те вкусове и критическото развитие на своето време - а наистина малко са оне зи големи световни творци, които не са били и критици. Да вземем само некол цина от най-големите - Гьоте и Пушкин, Толстой и Флобер, Зола и Горки са не само творци на безсмъртни художествени творби, но имат и своя „теория на литературата“, свое критико-рефлексивно отношение към съществуващата литература и към литературата, такава, каквато би трябвало да бъде според тях. При това този техен критико-естетически идеал не само е имплицитно выпльтен в художествените им творби, но е и обособено изразяван - било в отделни ста тии и цялостни естетически съчинения или разпръснато в писма и разговори съхранени в паметта на съвременниците им.

Главните аспекти на съвременните взаимоотношения между критиката И близките и сфери на духовна дейност се разкриват, когато разглеждаме историята на тяхната поява. Литературнокритическата мисъл се заражда вътре в поетическия текст, който придобива рефлексия за самия себе си и започва да включва най-напред в поемите на Омир, а впоследствие в ранната лирика и трагедия оценъчни мисли за сюжета, детайлите, степента на правдоподобие и художествените достойнства на произведението. Заедно с вътрешнопоетическите размисли за художественото творчество и в известен смисъл като тяхна противоположност в старогръцката култура се появяват (предимно във философията) първите теоретико-естетически принципи, които обобщават опита на изкуството. С други думи, критиката се заражда благодарение на „насрещното“ движение на науката и изкуството. От IV в. започват да се появяват реторическите школи, които формират нормите на ораторското изкуство, толкова необходимо за всеки гражданин на полиса, за неговото демократическо развитие. Демокрацията изисква ораторско изкуство, а понякога и приучване към демагогия и реториката идва, за да отговори на тези социални потребности. Реториката се опира на предшествуващия Литературно-художествен опит и се заражда процес на откъсване на литературната критика от реториката като самостоятелен вид при наличието на слож ните й и променливи отношения с философията. Значението на реториката като пораждащо начало по отношение на литературната критика емного съществено, за да може да се разберат нейната природа, функции и метод. „Възвръщането“ към опита на реториката или по-точно включването на нейния мисловен материал в арсенала на методологията на съвременната литературна критика се базира върху историята на появата на тази духовна дейност. Съперничеството между поезията и философията относно влиянието им върху формирането на литературната критика се сменя впоследствие със съперничеството между естетиката и реториката.

Ако е потребно с една дума да се характеризира това оригинално издание, по случай 85-ата годишнина на нашия критик, то думата равносметка е най-подходящата. В тези подбрани тематично литературнокритически статии акад. Цанев обобщава натрупания опит и дълголетните си размисли за ролята и значението на литературната критика и политика, за мястото и дълга на литературния критик като творец в развитието на литературния творчески процес. Някога Гюстав Флобер тайно отбелязва в литературните си записки, че „, критиката е десетата муза"... Ала високата оценка за критиката и това съкровено отноше ние към вдъхновения труд на литературния критик, към неговия рядък талант, остават неизвестни... Много по-късно те стават достояние на читателската публика, и то в такъв момент, когато и школниците знаят разпространеното мнение, че Флобер не само мрази, но ненавижда и дори жестоко презира всички онези професионални пигмеи, които битуват в литературата, за да и пречат; които са се надпреварвали да го ругаят и злепоставят; които са се стараели да угаждат на безпощадната цензура на Втората френска империя. .. Действително в художественото си творчество, а и в значителна част от кореспонденцията си великият романист иронизира този род профе сионалисти, пренебрежително се отнася към тях, защото те не са могли да се помирят с независимия дух на писателя, не са разбирали новаторските търсения на неговия голям талант и затова са правили сами или са им налагали много компромиси. Често са се престаравали и буквално са го клеветили... В случая Флобер най-същественият момент е изненадата... Как е възможно такова положително отношение на писателя към критиците и критиката? В същност тази изненада не е случайна. Той не само оценява по достойнство значението на литературнокритическия труд, но се готви да се изкаже в печата, ала не успява да на1 Louis Bertrand. G. Flaubert avec des fragments. Paris, 1912, p. 261. 10 Литературна мисъл, кн. 4 пише замислената от него книга за съвършения критик". Натрупаните негови наблюдения, наброски и „фрагменти, както и известните негови възгледи за френските писатели от XVI и XVII столетие, дават всичките основания да се обяс ни защо класикът на френската проза е така взискателен към литературната критика. Флобер я вижда само като адекватен партньор на съответното творческо равнище на художественото мислене - изключително добросъвестна и безкомпромисно безпристрастна. Само на такава висота би могла внимателно да обяснява същността на отделната творба, за да бъде съответно разбрана и от всички; дълбоко и с проникновение да разбира творческата индивидуалност на писателя и да го оценява по неговите намерения и замисли; да очертава неговото своеобразие по такъв начин, че веднага да може да се разграничава от особеностите на другите майстори на художественото слово; да отчита в най-големи подробности спецификата на творческия свят на отделния творец и последно - всяко ново произведение да разглежда в контекста на онази социална среда, в която се възбужда творческото съзнание и се поражда идеята за нови художествени открития, като внимателно изучава онези причини, вследствие на които ярко изпъкват достойнствата на пълноценното произведение и поради които то е много по-добро от средното или слабо произведение..

Един доклад, посветен на социалните форми на самосъзнанието на преводното дело - видяно като част от общата съвременна българска литературна и езикова култура, един такъв доклад, обглеждащ - макар и само за период от една година - и теорията, и историята, критиката, неизбежно ще има обзорно-информативен характер. И все пак бих желал да обхвана толкова разнородните явления в някакво единство, в система. Именно затова употребявам понятието литературна и езикова култура. За разлика от литература то ни насочва не само към продукта на преводаческото изкуство, а към цялата верига, която го обуславя: създателя на оригиналния текст, родната му езикова и литературна среда, взаимоотношенията на двата езикови и литературни контекста - оригиналния и българския, личността на преводача с твор ческите му умения, институциите, които осъществяват литературната политика, въобще социалното реализиране на превода - включително и в съзнанието на читателя. Десетгодишната дейност на Съюза на преводачите в България извади от полуанонимното съществование личността на преводача. В днешната българска литературна култура той вече с с осъзната, стабилна професионално-творческа роля. Не е така обаче с личността на критика на преводната литература. Неговият облик тепърва трябва да се дооформя. През 1984 година има някои нови моменти в този процес и именно тях бих желал да направя център на моя доклад. Естествено, на първо място тук трябва да се посочи новоприетата от Съюза на преводачите в България „Програма за развитието на критиката на преводната литература и на преводаческото изкуство". Тази програма е обобщение на проведената през 1982 г. съюзна годишна конференция по въпросите на критиката на превода, но тя се основава и върху цялостната досе гашна дейност на творческото обединение на българските преводачи, че че Всички сме свидетели колко много неща се промениха в нашата културна област благода рение на тази дейност. Самият факт, че създаването и работата на една институция, на една творческа организация могат да променят за по-добро професионалния статут на членовете й, проблемите се решават последователно и съзнателно в рамките на цялата ни страна, засилва оптимистичната ни представа за нашето социалистическо общество. Днес ние се надяваме, с общи усилия много неща ще се променят и в сферата на самосъзнанието на преводното дело, на критиката, теорията и историята. Едно най-бегло сравнение между критическите текстове в съюзните издания, Факел" и особено „Панорама" и в другите наши литературни издания ще ни покаже посоките на промяната.