Критиката и взаимодействията ѝ с близки духовни области

Главните аспекти на съвременните взаимоотношения между критиката И близките и сфери на духовна дейност се разкриват, когато разглеждаме историята на тяхната поява. Литературнокритическата мисъл се заражда вътре в поетическия текст, който придобива рефлексия за самия себе си и започва да включва най-напред в поемите на Омир, а впоследствие в ранната лирика и трагедия оценъчни мисли за сюжета, детайлите, степента на правдоподобие и художествените достойнства на произведението. Заедно с вътрешнопоетическите размисли за художественото творчество и в известен смисъл като тяхна противоположност в старогръцката култура се появяват (предимно във философията) първите теоретико-естетически принципи, които обобщават опита на изкуството. С други думи, критиката се заражда благодарение на „насрещното“ движение на науката и изкуството. От IV в. започват да се появяват реторическите школи, които формират нормите на ораторското изкуство, толкова необходимо за всеки гражданин на полиса, за неговото демократическо развитие. Демокрацията изисква ораторско изкуство, а понякога и приучване към демагогия и реториката идва, за да отговори на тези социални потребности. Реториката се опира на предшествуващия Литературно-художествен опит и се заражда процес на откъсване на литературната критика от реториката като самостоятелен вид при наличието на слож ните й и променливи отношения с философията. Значението на реториката като пораждащо начало по отношение на литературната критика емного съществено, за да може да се разберат нейната природа, функции и метод. „Възвръщането“ към опита на реториката или по-точно включването на нейния мисловен материал в арсенала на методологията на съвременната литературна критика се базира върху историята на появата на тази духовна дейност. Съперничеството между поезията и философията относно влиянието им върху формирането на литературната критика се сменя впоследствие със съперничеството между естетиката и реториката.