интерпретация

Афективният жест на Яворов да последва участта на жена си след самоубий ството и през нощта на 30 ноември 1913 г. също носи белезите на една ексцентрич на постъпка. Но външните причини и вътрешните подбуди на опита му да посегне на живота си лежат на друга психологическа и етична основа. И тази му постъпка обаче е била неправилно и погрешно тълкувана и се нуждае от внимателно и задълбочено анализиране. Поведението на поета веднага след самоубийството на Лора е естествено. Така би реагирал всеки чувствителен човек със сърце и морал. В първия момент неговите действия са израз на неописуемо вълнение, на смут и изненада пред ужаса на страшната и неочаквана развръзка. След изстрела той скача от леглото, задържа смъртно ранената Лора и я слага на канапето. Първото му, почти инстинктивно действие са виковете за помощ: необлечен, по долни дрехи, Яворов бързо изтичва да събуди слугинята - единственото лице в етажа, за да прати за лекар. Но при мисълта, че медицинската помощ няма да дойде навреме, отново се връща в кабинета и сам се мъчи да помогне нещо. Сторило му се в един момент, че Лора мъчно диша, той бързо разкъсва роклята отпред на гърдите, за да облекчи дишането. След това пак тича като обезумял, вика, моли да се доведе по-бързо лекар и т. н. Всичко, което в този момент изпълва изцяло съзнанието му, е спасяване живота на Лора. Яворов се намира в неописуем душевен смут, в най-висша нервна и емоционална възбуда. Той е изненадан, ужасен и потресен от станалото. Наистина по собствените му обяснения тая вечер в действията на жена му е имало нещо обезпокоително. Но все пак едва ли ще да е вярвал и допущал най-лошото. Има основна разлика между смътно съзнаване на една опасност и увереност в нейното настъпване. По всичко изглежда неговата мисъл не еочаквала повече от едно повторение на вечната заплаха със самоубийство дори и след като Лора се е изправила с револвер в ръка пред леглото му. Това се разбира от последните му думи, които той й е наговорил и в които отново звучат упрек и заплаха за онова, което може да последва за съвместния им живот при такива сцени на ревност. Първото емоционално състояние на ужас и върховно нервно напрежение след изстрела по естествен път е отстъпило място на друго, след като поетът разбира, че всяка помощ е вече излишна и непоправимото е станало: пред него лежи безжизненият труп на Лора. В безмълвието на нощта следват мигове на мъчително изживяване на реалния ужасяващ факт. Поради това на приближилата се до вратата Добрина Беленска Яворов вече с тих, отслабнал - по думите и глас казва: „Ето я, госпожа“, сочейки трупа на жена си. Беленска е първото 42 И единствено лице, което идва при него в този решаващ и неповторим миг между живота и смъртта: само с факта на своето присъствие, ако беше останала при него в кабинета и запазеше самообладание, може би щеше да отклони самоубийството. „Ако имаше поне един човек около мене в този момент, не бих се самоубил" - изповядва по-късно Яворов пред своя зет Никола Найденов. Но какво прави Добрина Беленска. Дошла да помогне с нещо и да види какво става, вместо да влезе в стаята и да остане там до идването на ле каря, тя при неочакваното зрелище на неподвижния труп на Лора изпищява като луда и се втурва да бяга надолу по стълбите! Заедно с нея и също с писък избягва по стълбите и Йорданка Ангелова.

Йовков не е от писателите, които чувствуват потребност теоретично да разсъждават върху изкуството, върху художествените си намерения и пристрастия. „За творчеството си, както и за личния си живот Йовков избягваше да говори", пише проф. Спиридон Казанджиев в увода на своите „Срещи и разговори с Йордан Йовков“ (1960). Анализите и оценките, спонтанно изказани от Йовков за литература, писатели, народ, интелигенция, които намираме в тази книга, са плод на „разговор насаме", на задушевна приятелска откровеност. Външно мълчалив по отношение на естетическите си принципи, писателят ги въплъщава в своето творчество: „Прочетете моите книги, изповядва той, там съм казал всичко, което може да интересува хората - от първата до последната: в тях е изобразен целият ми духовен живот, всичките ми надежди, в тях е цялата ми философия. "1 Светъл творец, влюбен в хората и в доброто, Йовков създава хуманистично и демократично изкуство, осенено от високи нравствени цели и идеали. Отвра тен от партизанщината, подлостта и корупцията, настъпили в годините след Първата световна война, той воюва с грозното и жестокото чрез красотата, търсейки я в труда, в природата, у хора обикновени, носители на чисти и прекрасни пориви. Безсилен да намери сред битпазарските лавици" на заобикалящия го живот онази истина, която да обединява хората, да не ги изправя един срещу друг като врагове, писателят обръща погледа си към миналото, към патриархалната нравственост. Там той открива истинските ценности в душата и във философията на българския човек. Във времето на остри социални противоречия и класови борби писателят се стреми към етическата страна на явленията, винаги загрижен да спаси морала" на героите си. В борбата за нравственото съвършенство на личността и на обществото той вижда изпълнението на своя художнически дълг. Неговият естетически идеал се определя от особеностите на хуманистичните му концепции, от вярата му в доброто човешко начало. Въпросите за мисията на твореца, за ролята на изкуството в човешкия живот намират и по-пряк израз в Йовковото творчество. Своите философско-нравствени идеи и естетически принципи писателят въплъщава най-директно в повестта „Жетварят“, където въпросите за изкуството са поставени в неразривната им връзка със социалните въпроси на времето.

Разбирането езавършващият етап на комуникацията, който започва с творческия акт, с авторското самоизразяване, със себезапечатването в опреде лен тип дейност, в изказване, в текст, които са насочени към предаване на мисли, чувства, информация от комуникатора на реципиента. При този процес има редица трудности. За тях поетът пише: Как себе си разкрил би тук? А теб разбрал ли би те друг? Ще разбере ли твойта страст? Лъжа е мисълта на глас. Чист извора си заключи - Сам пий от него - и мълчи1. (Превод: Григор Ленков) Според мнението на М. Бахтин разбирането е онтологически аспект на познанието, отразяващ вградеността на интерпретатора в света на природата и културата. Разбирането еедин от видовете „мисли в света" за разлика от видовете „мисли за света" (обяснението)2. М. М. Бахтин вижда в процеса на разбирането четири момента: 1) психофизиологическо възприемане на знака; 2) неговото опознаване; 3) разбиране на значението му в определен контекст; 4) активнодиалогично нарастване и схващане на смисъла. Диалогичността е особено съществена при разбирането на художествен текст, което винаги е построено по типа на диалогичното общуване. При това диалогичността е среща между две различни гледни точки в процеса на общуването, изпълнена с нарастване на смисъла по отношение на всяка от тях. Разбирането е вчувствуване в духовния свят на друг човек, съпреживяване на неговите чувства и мисли. Разбирането е процес на преживяване от интерпретатора на мислите, чувствата, намеренията на другия човек. Херменевтиката подчертава системния характер на разбирането.