Критическа

В заключителната част на изследването си „Зараждане на поетичното произведение" Жан-Пол Вебер прави следната колкото самоуверена, толкова и знаменателна декларация: „В нашите тематични четения няма нищо, което да напомня за скованите обобщения на психоаналитиците или стилистиците, за техните Едипови комплекси, орални, анални и генитални стадии или пък за техните барокови, класически, романтически и т. н. стилове. "1 Самоуверена, защото, както ще видим по-долу, резултатите на Вебер малко се различават от фройдистките и защото с лека ръка се отхвърлят и положителните страни в концепциите на „стилистиците“. Знаменателна, защото един представител на най-новото буржоазно литерату рознание прави опит да скъса или поне декларира, че иска да скъса с двете най-характерно изявени направления в изкуствоведския и литературоведския неисторизъм през първата половина на нашия век. Стилистизмът на формалистите и „филолозите“ и психологизмът с всичките му ортодоксални и разколнически направления са двата полюса, между които се движат множеството нюанси на този неисторизъм. Това, което ги поляризира, е трансцендирането на художественото развитие извън волята и особеностите на творческата личност от стилистиците и пъл ното затваряне на детерминационните фактори на развитието в рамките на индивидуалното или „колективното подсъзнателно у психоаналити ците. А това, което ги свързва, е изолирането на художественото развитие от класово-икономическото и идейното развитие на обществото. В тази обстановка френският литературовед и психолог Жан-Пол Ве бер обяви, че се е домогнал до подход, който преодолява ограничеността и на стилистиците, и на психоаналитиците.

Петдесетгодишнината на проф. Стоян Каролев - изтъкнат представител на нашето литературознание - е значителен факт в културния ни живот, защото творческото му развитие на сериозен познавач на литературното наследство и на точен интерпретатор на съвременния литературен процес съвпада с четвъртвековното развитие на социалистико-реалистичната ни литература. Връстник на следдеветосептемврийското ни ново изкуство, той участвува в първите му стъпки, преживял е революционно-преобразователните му вълнения и трепети, изстрадал е грешките, трудностите и успехите в стръмния му възходящ път. Още в първите години на свободата името му се появява на страниците на революционния литературен печат. Ако разгърнем броевете на вестник „Литературен фронт“, на списанията „Септември“, „Изкуство“, „Ново време“, „Философска мисъл", „Език и литература“ от ония години, ще открием неговите младежки неумели, но дръзки и целенасочени статии. Проф. Стоян Каролев отдавна навлезе в творческата си зрелост, в найплодотворните години на своята критическа и научноизследователска дейност, когато се жънат плодовете на дългогодишната системна подготовка, осъществявана с последователност и упоритост. През цялото двадесетипетлетие неговото активно присъствие в литературния живот се чувствуваше осезателно в осъществяването ръководната роля на литературната критика като израз на партийната политика. Най-привлекателна у него е отзивчивостта към новите явления на съвременната литература, жаждата за органична връзка с актуалния литературен живот, стремежът да не изостава от времето си. Оценявайки неувяхващите ценности на Литературното наследство, той нито за миг не изпуска от зоркия си поглед съ стоянието на днешната литература. За разлика от ония научни работници, които бягат от парливите проблеми на съвремието и се затварят в тесния кръг на специфичните си научни проучвания върху литературната история, проф. Каролев не търси спокойната и безметежна атмосфера на кабинетния изследовател, не го привлича егоистичната изолация от нуждите на деня. Изхождайки от днешните народностни и партийни интереси, той оценява и проблемите на миналото в трудовете си върху литературната история: „Димитър Благоев - литературен теоретик и критик“ (1951), „Иван Вазов. Художествен метод и литературни позиции“ (1951), „Димчо Дебелянов. Литературнокритически очерк“ (1961). В тях откриваме трескавите търсения на научния работник за новаторско изясняване на литературните традиции и за извисяване на идейно-естетическата мисъл. Със завидна методичност и постоянство Стоян Каролев се стреми да разшири идейно-теоретическия и критическия си арсенал чрез последните постижения на марксическата литературоведческа мисъл. Затова всяка следваща негова книга: „Замисъл и образ" (1959), „Въпроси на художественото майсторство (1963), „Съвременни литературни въпроси" (1966) и особено „В света на прозата“ (1968) е очакван и логичен резултат на извървян дълъг път към идейната и естетическа истина на художествената творба.

България е една от малкото страни в света, където още в края на ХІХ в. марксизмът пусна корени не само като социално-икономическо учение, но и като теория за обяснение и оценка на явленията в областта на литературата иестетиката, в духовно-интелектуалната дейност изобщо. Наистина не може да не буди много и много въпроси обстоятелството, че в една малка страна, където работническата класа и социалистическото движение едва се зараждат, където буржоазно-капиталистическите обще ствени отношения не бяха се изявили още в класическата си форма, се появява не само пролетарско-революционна литература, но и марксическа литературна теория и критика. Къде следва да търсим обяснение на факта, че още пионерът на социа листическото движение, основателят на партията на българския пролетариат Димитър Благоев се изявява и като школуван, проникновен литературовед- марксист? И благодарение на дейността му, намерила скоро всеотдайни последователи, България ще излезе на най-предните линии на марксисткоЛенинската литературоведческа мисъл. Очевидно причините могат да бъдат търсени в много и различни посоки - и в здравите национални демократически теоретико-критически традиции, и в своеобразното развитие на българския обществен и духовен живот, както и в исторически обусловеното общуване със завоюваното от руската реали стическа литература и материалистическа естетика. Разбира се, съвсем не на последно място - и в обществено-идейната формация, в личните качества на онези големи дарования на народа ни, които бяха призвани да трасират нови пътища на социално-политическото ни развитие, на националната ни култура. Както е известно, една от характерните черти на новата българска литература, започнала да се формира от втората половина на XVIII столетие, е,че още с появата на първите по-значителни произведения се откроява и стремеж да бъдат те оценявани и направлявани с оглед на потребностите на ускорените ренесансово-просвещенски процеси, характеризиращи тогава живота на българската народност. Успоредно с растящото съзнание относно задачите и значението на книжовната дейност в различните и жанрове за 22 всестранния национален подем се формират и утвърждават все по-опреде лени възгледи, принципи и критерии относно своеобразния характер на литературата като мощно оръжие за народностно самопознание и всестранно възраждане. И вече през 60-те и 70-те години българската теоретико-критическа мисъл се домогва до безспорни завоевания, застава на революционнодемократически, материалистически позиции. Макар и в своеобразна, найчесто критико-публицистична форма, тя подхваща почти всички основни въпроси, свързани с разцвета на литературата, на културата изобщо, в найтясно единение с потребностите на разгарящата се националноосвободителна борба и извоюване на политическа и духовна независимост.

Към края на 20-те и началото на 30-те години при едно временно отслабване на буржоазно-фашистката диктатура настъпва нов подем на фронта на пролетарската литература. Умножава се броят на онези, които върху основата на социалистическата, на комунистическата идеология ще искат да решават художествените и теоретико-критическите проблеми на литературата. Сега се изявяват и мнозина млади дарования, които се включват активно в литературния и политическия живот, с различни средства ще се стремят да съдействуват за революционизиране на народните маси, на интелигенцията ни. С идейното им укрепване расте и интересът към съветския литературен живот. Те жадно следят и разискват онова, което се извършва в съветската държава, особено в областта на културата, на общоидеологическия фронт. А точно това са годините, когато процесът за преодоляване на вулгарносоциологическите, раповски и пролеткултовски теории става особено интензивен в първата социалистическа държава. Започват остри дискусии за превъзмогване на опростенческите постановки на Богданов, Переверзев и на техните последователи. Все по-настойчиви стават и гласовете за ревизия на Плехановата „ортодоксия" по въпросите на литературата. Съзнанието за идейно-естетическо и методологическо преустройство завладява все по-широки кръгове. Тези обновителни процеси намират дълбоко отражение и в България. Толкова повече, че тук и атмосферата е била по-благоприятна за едно подобно теоретико-методологическо превъоръжаване. Както е известно, у нас пролеткултът не бе успял да пусне по-дълбоки корени. Неколцината негови апологети своевременно срещнаха отпор у писатели и литературни дейци. Опирайки се на здравите национални материалистически традиции, на собствени прозрения или на чужд опит, те все поясно разбират, че с дотогавашните опростителски постановки, трактовки и схеми трудно могат да бъдат обяснени многообразните явления в литературата, да се създаде нова пълноценна революционно-пролетарска класика, да се използува наследството от миналото за целите на социалистическото движение, на назряващата социалистическа революция.

Защо ти е истината?" - Старият селски поп Стефан се е „насмукал" с вино от шишето под престола в олтара и тъкмо за това след тържествената служба говори вдъхновено п р о т и в къркането", против „смукачите, които сушат бъчвите“, и трогва набожно сърцата на богомолците в черквата. Това е истин а, но,защо ти е истината?" По-важното е, че тая истина е смешна, че тя е едно трагикомично противоречие: тъкмо виното („Лукавият") прави стария поп Стефан вдъхновен божи служител, тъкмо то влива младежки жар в жилите му, ръцете му престават да треперят, литургията му е особено тържествена, а това разтрогва и преобразява с религиозното си въздействие черкува щите се и така целта на черковната служба е постигната. Наистина средствата за постигането на тая цел са „грозни", мръсни, езически, но целта е „хубава", чиста, християнска и тя е постигната: „да се измъкнеш от истината и да разбереш, че си човек", да си разтвориш душата пред бога топло, а инак само с истината - ти си животно, звяр, хищник. Това е утвърждение на езическите радости и отрицание на идеалистиче ската лъжа и отрещеност от плътското. Елин Пелин не се подиграва, не иронизира своя герой, стария поп Стефан, като порочен божи служител, макар че на пръв поглед изглежда така. Напротив, той разкрива дълбоката трагикомична истина - не само лична на героя, но и на ця л селски български сюромашки народ, който обича и винцето, и ракийката, и песента, и игрите, и еротичната любов, той, който еднакво ревностно посещава и кръчмата, и черквата все за едно и също нещо: „да се измъкнеш от истината, за да разбереш, че си човек“, а не животно, - „не от добро, а за добро". Че тъкмо когато се напие и стане за трезвия „свиня“, сюромахът разбира, че е човек - разбира своите потайни мъки", вдъхновява се тържествено, плаче и се изповядва, безразлично де - в кръчмата или в черквата. Това морално противоречие е външно, то е за житейския трезвен, бюрокра тичен ум, за който всичко е ясно, известно, пресметнато от бога или началника, а за същността на човешката жизнерадостност, дълбоко подбодряне и преобра зяване то енапълно жизнено оправдано, логично необходимо, въжделено за народа.

В годините непосредствено преди и след националното ни освобождение от многовековното робство на османската феодално-крепостническа империя бъл гарската интелектуално-творческа мисъл се развива с особена интензивност. В подготовката и съзряването на националната революция, чийто най-висок връх бележи Априлската епопея от 1876 г., раздвижила и разтревожила европейската общественост, ускорила и намесата на Русия за радикално разрешаване на българския въпрос, се изявяват дарования, които се домогват до големи обще ствено-политически прозрения, до забележителни философски и идейно-естетически завоевания. Този изблик на националната творческа енергия, потискана в продължение на десетилетия и столетия, но съхранила винаги своите големи потенциални възможности, свидетелствуваща и за неизмеримите съпротивителни сили на народа ни срещу всяко асимилиране и етническо и духовно обезличаване, сега се оказва мощен стимулатор на неумолимо разрастващите се народностновъзродителни процеси. Изявила се така категорично във всички области на живота, тя се проявява с особена сила и в областта на художествената дейност, както и в неразривно свързаното с нея теоретико-критическо мислене. И иска ни се още тук да подчертаем, че в цялостната система от фактори и предпоставки, довели до бързото формиране на национално съзнание, на разгаряне на борчески теж нения и свободолюбиви стремежи, до цялостно духовно израстване на българина, наред с художествената литература особено плодотворна роля играе и критикооценъчната мисъл, изявявала се по онова време в различни форми и аспекти, отличаваща се винаги със своята народностна и идеологическа ангажираност. Като по-своеобразна форма на обществено съзнание и познание, на културноисторически, философско-нравствени концепции, на естетически възгледи, на народностни тревоги и размисли тя се оказва извънредно активна както за осъз наване на националните повели на времето, така и за разкриване широките хоризонти на световната култура. Ако българската художествена литература за толкова кратко време се извиси до неподозирани висоти, свързвайки се завинаги с народностната съдбовност, то в този процес на естетическо съзряване и процъфтяване особен дял се пада и на онези, които искаха и с критико-публицистично слово да съдействуват на националното възраждане. И колкото повече се отдале чаваме от оная епоха, колкото се умножават усилията ни за една по-углъбена 28 научна трактовка на културно-историческите феномени в тяхното зараждане и по-нататъшни трансформации, толкова по-ярко изпъква значимостта на завоюваното от предходните поколения. И домогнали се вече до едно марксисткоЛенинско разбиране на историческите процеси, все по-властно се налага задачата да бъде осветлена и тази страна от духовния ни живот. Едно обстоятелствено изследване на литературно-критическата и теоретико-естетическата дейност през ония години очевидно ще ни даде възможност да разберем по-цялостно и бързия възход на всестранния духовен живот, както и неговата диалектическа обусловеност от борбата за национално освобождение, от усилията за по-нататъшно утвърждаване на нацията ни като самостойна етническа единица със свое държавно устройство и културни институции, със свой принос в световната култура. Несъмнено в настоящата работа няма възможност да бъде дадена пълна и детайлирана панорама на литературно-критическото мислене през ония преломни десетилетия, нито да бъде характеризирана в цялост дейността на хората, занимавали се в една или друга степен и с литературно-критическа, публицистичнооценъчна дейност. С оглед на замисъла и обема на статията ще се ограничим само да очертаем координатите и релефа на литературната критика, за да се откроят някои от закономерностите на нейното развитие, ролята й в общите процеси на обществено-политическо и културно-естетическо съзряване на нацията ни.

Поредицата „Литературни анкети" на Института за литература при БАН представлява новаторско продължение на традициите на литературното анкетиране, положени у нас от литературоведи като Иван Шишманов и Михаил Арнаудов. В методологически аспект пореди цата значително осъвременява и многостранно функционализира някогашната психобиогра фична разпитна метода". За разлика от миналото тя до голяма степен потиска претенциите на психологията на литературното творчество по отношение на „магията на творческия процес и поставя своя методологически акцент върху цялостното и изчерпателно изследване на житейския и творческия път на анкетирания. По този начин анкетите допълват и коригират литературно-историческото познание, обогатяват го не само с езика на фактите, но и с езика на личнотворческата интерпретация. Те имат амбицията да погледнат от „нов" зрителен ъгъл житейското и творческото битие на редица видни представители на художествената ни интелигенция и да документират техните възгледи, оценки, мнения по проблеми от естетически, литературноисторически и социален характер. Заедно с това анкетите извеждат на бял свят" от мрака на забравата огромно количество специфично литературоведски документален материал, резул тат както от личните спомени на анкетирания, така и от целенасочената подготвителна изследо вателска работа на анкетьора. В тях оживяват чрез личното субективно виждане и отношение важни моменти от националната литературна и социокултурна история. Очертават се портре тите" на повече или по-малко известни творци и приятели на литературата от близкото и подалечното минало, много от които нямаха, за добро или за лошо, щастливата съдба да дожи веят до днешното освободено от научни предразсъдъци и обществени спънки отношение към литературното наследство.

Когато пред проф. Шишманов Иван Вазов си спомня годините, прекарани в Пловдив, предава накратко и историята на „Българска христоматия": „В това време у Величкова възникна идеята да съставим една христоматия за по-горните класове на гимназията. Тая идея бе възпри ета и от издателя Манчева. Като другар в своята работа Величков покани мене и аз охотно приех. За образец ни послужи Галаховата христоматия. Освен Галахова ползувахме се и от френски учебници, и от сборниците на Гербеля, и от други някои руски издания". 1 А ето как е формулирана задачата тогава (през 1884 г.) в „Предговора" - да се поднесе „сбор от образци от списа нията и великите европейски списатели..., както и образци от всичко, каквото имаме добре на писано на родний си език". Казано е скромно и ясно. Но същевременно в края на същото преди словие е включена и репликата, която отразява съзнанието за поетата отговорност, за преодо лените трудности, за смисъла на постигнатото - мъчен и нов за литературата ни труд". Всъщност става дума за едно уникално издание - за „най-дебелата книга в българската книжнина от това време според К. Иречек, за едно крупно за тогавашните условия дело" според Милена Цанева. „Българска христоматия“ е отпечатана точно преди сто години в Плов див от издателя Д. В. Манчов. За съжаление у нас интересът към издания от подобно естество - христоматии, антологии, библиотечни поредици, към съдбата на отделни книги, на дадени издания, вестници и списания - е твърде рядко срещан и не преминава в задълбочената им литературоведческа интерпретация. Така можем да си обясним защо досега „Българска христоматия" не е характеризирана като явление, защо не са осмислени мястото и ролята и в културния процес на 80-те 90-те години. Може би и защо не е преиздавана. Но у нас липсват сериозни статии дори за такива интересни антологии като издадените от Д. Подвързачов и Д. Дебелянов, от Г. Бакалов, Ив. Радославов, Г. Милев, Хр. Радевски, липсват монографични проучвания за „Периодическо списание“, „Читалище“, „Български книжици“, „Сборника за народни умотворения", „Мисъл“, „Българска сбирка“, „Златорог"... Няма да привличам примери от чуждите литерату ри. Ще се огранича само с опита да характеризирам отделни страни на „Българска христоматия", да погледна на нейната съдържателна и въздействена същност като въплъщение на творческообобщаваща, а и на критическа рецепция на новобългарската литература дотогава. Тя не е просто една от поредните „Христоматии“ и „антологии" - тя е първата. И нещо друго - не е със тавена от скромни книжовници като Ст. Костов, Д. Мишев и Ц. Дерижан, а от изтъкнати участ ници в непосредния литературен процес. Техният подход, демонстриран вкус, пристрастия и антипатии почиват колкото на интерпретаторски и обобщаващи начала, толкова и на субективнолични основи. Сблъскват се и с трудности от чисто техническо естество. Дотогава липсват съб рани или избрани съчинения на възрожденските автори, липсват обществени книгохранилища, където да се запознаят с тяхното творчество, където да е събран и систематизиран периодич ният печат.