100 години от Освобождението на България

Иван Вазов имаше щастието да посрещне Освобождението на България в най-хубавите години на своя живот, като оформен вече писател, застанал на прага на творческата си зрелост. Впрочем може би е по-точно да кажем, че ние имахме това щастие. Защото без вдъхновеното и същевременно трезво перо на автора на „Тъгите на България“ и „Избавление“, „Епопея на забравените“ и „Немили-недраги“, „Нова земя“ и „Дядо Йоцо гледа" българската духовна история не би разполагала с такива автентични художествени свидетелства за процесите в националната душевност от времето на оня исторически прелом в съдбата на България, който започва с общонародния възторг от дните на освободителната Руско-турска война и завършва със социалноикономическите и идейно-нравствени сътресения, които оформят лицето на младата буржоазна държава, разрушавайки идиличните възрожденски представи за българското“. Едно вдъхновено лирическо въведение към този автентичен художествен летопис е написаното през ноември 1876 г. стихотворение „Русия!", доближаващо се до малка лирическа поема. Неговият непосреден повод е съвсем конкретен - на 29 окт. 1876 г. в Москва Александър II произнася реч, в която изразява категоричната решимост на Русия, ако турското правителство не даде на българите автономия, да му я наложат със сила. Но идейно-емоционалното съдържание на тази неслучайно придобила извънредна популярност творба далеч надхвърля нейния конкретен повод. Защото ако за политическия разум на съвре менниците речта на Александър II е едно недвусмислено заявление, че Русия е готова да започне с Турция война, за измъченото сърце на българина това е съдбовен знак, който събужда една от векове лелеяна вяра, надежда и любов. И големият художествен успех на Вазов е именно в това, че е почувствувал и изразил целия този съдбовен смисъл, с който прозвучават за българина думите на Александър II, и е успял да обвърже конкретното събитие от политическата подготовка на Руско-турската война с цялостната атмосфера на българската история, българския бит и българската душевност. И да превърне спонтанната си емоционална реакция в една вдъхновена лирическа характеристика на отношението на българина към Русия като черта Oт националната характерология. Още наивно изразителната удивителна в заглавието, която авторът упорито запазва и при по-късните издания, сякаш маркира ортографически оня емоционален ореол, с който е заобиколено в народното съзнание името на Русия. Русия! - с удивителна - това е вече не просто едно географско и политическо понятие, това е оня митологизиран образ на чутовния „дядо Иван“, в който поробеният българин бе вложил всичко, което би могло да стимулира неговите исторически 3 надежди и неговото потиснато национално самочувство. Това е Русия като монолитен образ, в който просто няма място за каквито и да било социално-политически разграничения. Русия като дълбока и безрезервна вяра, която дори не се нуждае от критическия анализ на доказателствата. Защото нейната месианска роля е заложена в самия факт на нейното съществуване („За туй си ти Русия!"). Тъкмо от името на тоя твърде смътно запознат с цялата сложност на руския обществено-политически живот поробен българин, който бе създал в мрака на своята безнадеждност почти религиозния култ към всемогъщия дядо Иван, Вазов отправя към великата братска страна поетичен зов, в който родената в глъбините на българската история народна надежда зазвучава с категорична увереност:

Темата за националноосвободителните борби в художествената ни литература намира естествения си и логичен завършек в изобразяването на събитията и резултатите около Руско-турската война (1877—1878). С многоизмеримостта и дълбочините си това е „тема българска“, естетически благодатна и стимулираща, която помогна на писателя при овладяването на същностното в народния живот, при напипването на ония пътища, по които литературата ни, оставайки вярна на демократичния си облик, трябваше да заживее със сложните проблеми на революционната действителност, на съвременността. Говорим ли за тия неща, се убеждаваме, че в същност става дума за първия ярко обособен тематичен кръг, който застава в центъра на пълноценната ни художествена литература, чието пресъздаване се подема във всички нейни жанрове - поезията (Д. Чинтулов, Раковски, Ботев, Вазов), публицистиката (Раковски, Ботев, Каравелов), прозата (Друмев, Блъсков, Каравелов, Вазов, 3. Стоянов), драмата (Каравелов, Вазов). Революционно-патриотичният порив, борческият дух на времето, на събитията и взаимоотношенията - висша проверка на националното ни осъзнаване - подпомагат утвърждаването на естетическия идеал на нашата литература. Историческото събитие, голямото историческо събитие, каквото е освобо дителната за нашия народ Руско-турска война (1877—1878), не може да не потърси мястото си в литературата. Или по-скоро тя не може без него. Защото вековният конфликт между поробени и поробители оживява в победния си финал и съвсем естествено подтиква към художествено-творчески решения и обобщения. Като пресъздават възлов момент от националната ни съдба, представителите на новата българска литература доказват още веднъж верността си на ония дълбоко народностни принципи, на които е подчинен целият ни естетически развой. В тоя процес вземат участие заслужили творци като Петко Славейков, Л. Каравелов, Ив. Вазов, тогава начеващите творческото си дело К. Величков, Т. Влайков, Пенчо Славейков, поети и белетристи от по-ново време като Г. Караславов, А. Каралийчев, Хр. Радевски, Стефан Дичев, Й. Вълчев и др. Създава се литература патриотична, със свои качества и място в гражданско-демократичната линия на художествено мислене у нас, литература, която отразява изключително напрегнат момент от живота на българина, от национално-историческото му битие. Макар тематично-профилираните изследвания сега да не са на „мода" и да се изместват от теоретико-естетически, проблемни и жанрови разрези на литературния процес, при темата за Освобождението в българската литература имаме възможност да откроим редица характерни негови черти, като черти, 19 наложили се и чрез нейното разработване. Фактически тя затваря тематичния цикъл и кръгът от мотиви, свързани с националноосвободителните борби на българина, преутвърждава редица проблемно-съдържателни и стилови белези - вече като качества и белези на следосвобожденската ни литература. Като първи прояви на започващата да се създава българска литература в тях намират израз пак демократизмът и борческо-патриотичните внушения, тежнението към съд бата и преживяванията на българина, обществено-политическите идеали на историческия ни живот.

В годините непосредствено преди и след националното ни освобождение от многовековното робство на османската феодално-крепостническа империя бъл гарската интелектуално-творческа мисъл се развива с особена интензивност. В подготовката и съзряването на националната революция, чийто най-висок връх бележи Априлската епопея от 1876 г., раздвижила и разтревожила европейската общественост, ускорила и намесата на Русия за радикално разрешаване на българския въпрос, се изявяват дарования, които се домогват до големи обще ствено-политически прозрения, до забележителни философски и идейно-естетически завоевания. Този изблик на националната творческа енергия, потискана в продължение на десетилетия и столетия, но съхранила винаги своите големи потенциални възможности, свидетелствуваща и за неизмеримите съпротивителни сили на народа ни срещу всяко асимилиране и етническо и духовно обезличаване, сега се оказва мощен стимулатор на неумолимо разрастващите се народностновъзродителни процеси. Изявила се така категорично във всички области на живота, тя се проявява с особена сила и в областта на художествената дейност, както и в неразривно свързаното с нея теоретико-критическо мислене. И иска ни се още тук да подчертаем, че в цялостната система от фактори и предпоставки, довели до бързото формиране на национално съзнание, на разгаряне на борчески теж нения и свободолюбиви стремежи, до цялостно духовно израстване на българина, наред с художествената литература особено плодотворна роля играе и критикооценъчната мисъл, изявявала се по онова време в различни форми и аспекти, отличаваща се винаги със своята народностна и идеологическа ангажираност. Като по-своеобразна форма на обществено съзнание и познание, на културноисторически, философско-нравствени концепции, на естетически възгледи, на народностни тревоги и размисли тя се оказва извънредно активна както за осъз наване на националните повели на времето, така и за разкриване широките хоризонти на световната култура. Ако българската художествена литература за толкова кратко време се извиси до неподозирани висоти, свързвайки се завинаги с народностната съдбовност, то в този процес на естетическо съзряване и процъфтяване особен дял се пада и на онези, които искаха и с критико-публицистично слово да съдействуват на националното възраждане. И колкото повече се отдале чаваме от оная епоха, колкото се умножават усилията ни за една по-углъбена 28 научна трактовка на културно-историческите феномени в тяхното зараждане и по-нататъшни трансформации, толкова по-ярко изпъква значимостта на завоюваното от предходните поколения. И домогнали се вече до едно марксисткоЛенинско разбиране на историческите процеси, все по-властно се налага задачата да бъде осветлена и тази страна от духовния ни живот. Едно обстоятелствено изследване на литературно-критическата и теоретико-естетическата дейност през ония години очевидно ще ни даде възможност да разберем по-цялостно и бързия възход на всестранния духовен живот, както и неговата диалектическа обусловеност от борбата за национално освобождение, от усилията за по-нататъшно утвърждаване на нацията ни като самостойна етническа единица със свое държавно устройство и културни институции, със свой принос в световната култура. Несъмнено в настоящата работа няма възможност да бъде дадена пълна и детайлирана панорама на литературно-критическото мислене през ония преломни десетилетия, нито да бъде характеризирана в цялост дейността на хората, занимавали се в една или друга степен и с литературно-критическа, публицистичнооценъчна дейност. С оглед на замисъла и обема на статията ще се ограничим само да очертаем координатите и релефа на литературната критика, за да се откроят някои от закономерностите на нейното развитие, ролята й в общите процеси на обществено-политическо и културно-естетическо съзряване на нацията ни.