проблемите

Широтата на понятието история в днешния си смисъл сама по себе си опре деля сложността на задачата, която изпъква пред съставителите на трудове по история на литературата. Решаването на тази задача изисква преди всичко изклю чително компетентно проникване в духа на времето, за което се пише и в духа на времето, в което се пише. Защото все помалко можем да се задоволяваме с ли тературни истории, които се свеждат до посочване на факти и до коментиране на събития, изхождайки от литературните произведения. Касае се за нещо значител но по-сложно: за показване на литерату рата като изразител на духовните, об ществените и икономическите процеси в тяхното прогресивно развитие. Това ще рече, че литературната история коренно измени своята роля и пред назначение, като се старае да проникне Дълбоко до основите на социалните явле ния, на творческите импулси и пр. Обек тивистичната регистрация не може да бъ де вече неин отличителен белег. Тя сега има за цел да даде широка панорама на Литературния и духовен живот на народите в различните епохи, да осветли ли тературните, а оттам и обществените, социологичните проблеми от наше гле дище. Вярно, че литературната история има свои методи и литературното творчество в нея се разглежда с по-други намере ния, отколкото ги разглежда поетиката. Но в сегашното си състояние литературната история вече има значително повсеобхватен и обобщителен характер и свързва в едно редица определящи еле менти от отделните литературни науки. Ако решим да търсим общи историче ски трудове по славянски литератури, на писани от такъв аспект, те ще се ока жат съвършено малко. И едни от тях, които в някои отношения се стремят да се покрият с тези изисквания, са дву томните „Очерки по историята на сла вянските литератури" на проф. д-р Емил Георгиев.

Едва ли има по-ярки и по-убедителни аргументи за разкриване същ ността на разглежданите въпроси за традицията и новаторството, от проблема за идейността в литературата и изкуството. За съжаление, когато се говори за традиция и новаторство, ударението обикновено се слага върху второстепенното, върху производното, върху въпросите за художествената форма, дори още по-ограничено - върху изразните средства и много помалко се разкрива същността, изменението и развитието на идейното съ държание в изкуството, което до голяма степен определя художествената форма, изразните средства, похвати и пр.

ай-естествената и поради това най-разпространена представа за критиката е тая, че тя трябва да се отличава от изкуството по своя научно-логичен, понятиен характер на мислене. Но често срещаме и пряко противоположно определение, подчертаващо връзката на критиката с художественото мислене, своеобразния начин, по който тя пресъздава жизнените и литературните проблеми. За художественост на критиката и за нейната принадлежност към обширната и многообразна област на изкуството говореха преди всичко автори, които разглеждаха Белински. Прелиствайки пламенните страници на неговите творби, те възторжено отбелязваха поетическата устременост, пленителния лиризъм и драматическото напрежение на неговите статии. „Работата е там - пише Ал. Григориев - че както изкуството, така и критиката се подчиняват на един критерий." И в тоя смисъл е ясно, че той оценява статиите на Белински като произведения на изкуството, които се отличават с „необикновен лиризъм" и покоряват с яркостта си, страстността си и опиянението на първото чувство. Същия възторг от художествено-поетическия характер на статиите на Белински, от силата на неговото слово изпитват и такива негови съвременници като Гончаров, Тургенев, Достоевски и много други.

Макар и с дълголетни традиции, сравнителното литературознание привлича през последните години все по-широк кръг представители на историко-литературната, критическата и тео ретико-естетическата мисъл. В усилията да бъдат изучени общите и специфични закономерности на литературното развитие, да бъдат осветлени от повече страни художествените явления, и като резултат на национални, конкретно-исторически условия, и като феномени, в тъканта на които намираме много сходно, дошло от непрестанните взаимоотношения със завоюваното от други народи, сравнителната интерпретация се оказва все по-резултатна. Безспорен принос втая насока дава марксическото литературознание, което, преодолявайки ограничеността на буржоазната компаративистика в миналото, в спор със съвременни идеалистически концепции и методи, поставя на широка обществено-историческа, културно-социологическа, философскоестетическа основа сравнителното разглеждане на художествените процеси и произведения. По такъв начин се разкриват не само предпоставките и движещите сили за развитието на нацио налните литератури, но въз основа на тяхното изучаване се идва до по-пълно осветление на обшите процеси, характеризиращи литературния живот на много страни и народи.

Теорията на литературата като основна дис циплина на литературната наука отиде твърде далеч в своето развитие: предстои и да бъде не само теория на литературата, но и методология на литературознанието. Проблемите на методологията на маркси ческото литературознание известно време бяха оставени на заден план. Повдигани понякога от отделни автори, те не всякога получаваха правилна постановка, поради което резултатите бяха частични, а концепциите за художествената литература като изкуство едностранчиви. Тази недооценка на методоло гията причини известен застой в литератур ната наука и позволи да намери разпространение абстрактно-класовият подход, който не епреодолян окончателно и в наши дни. Тук трябва да търсим и аргументите на някои западни литературоведи, които подценяват или отричат значението на марксическото литературознание.

Безспорно е, че за формирането на българската марксическа интелигенция наред с Маркс и Енгелс най-много са спомогнали Плеханов и Ленин. В тая връзка могат да се споменат и младият Кауцки и Меринг. Но преди всичко най-трайно въздействие са оказали със своите трудове Плеханов и Ленин. Известно е, че знаменитото съчинение на Плеханов „Монистическият възглед върху историята“ е имало силата за една нощ да превърне непредубедения ум в марксистки. Сам Ленин се изказва много похвално за тая книга, излязла от перото на високообразования марксистки теоретик Г. В. Плеханов. По ред причини Плеханов дълго време владееше най-добрите български умове. (Затова неговите по-късни теоретически и политически грешки станаха източник на умствени „страдания" в средата на страстните му поклонници, един от които е нашият голям критик и публицист Г. Бакалов.) Съвсем справедливо той взе почетно място в съзнанието на българските социалисти. Плеханов си спечели име и голям авторитет благодарение на това, че водеше непреклонна борба срещу разновидностите на западния ревизионизъм и опортюнизъм, завладели международното работническо движение след смъртта на Енгелс

Едва ли трябва да се доказва, че делото на големия мислител и творец се нуждае от големи или поне от достатъчно сведущи интерпретатори. На дълголетната и многостранна теоретическа, критическа и обществена дейност на акад. Тодор Павлов вече са посветени у нас и в чужбина множество компетентни статии, очерци, сборници, дисертации, а също и отделни книги. Намират се обаче и такива писания, в които добрите намерения се оказват недостатъчни да компенсират повърхностното и елементарно излагане на дълбоката и сложна тема. Толкова по-голямо е задоволството на взискателния читател да се запознае с новоизлязлата книга на проф. Георги Димов: „Тодор Павлов и проблемите на литературната теория, история и критика". С това обстойно изследване, предшествувано от редица студии и статии, Георги Димов се утвърждава като един от най-добрите познавачи на литературно-есте тическите изяви на Тодор Павлов. Нека отбележа веднага, че Георги Димов не изпада нито в наивна апология, нито в лицемерно-снизходително признаване, прикри ващо стремежа да се омаловажи едно значително културно дело. Чужд на конюнктурни съображения, той говори убедено и открито както за онова у Тодор Павлов, което заслу жава безусловно признание и дори възхи щение, така и за онова, което е според него исторически преходно, спорно или недовършено. Отначало авторът на монографията представя героичната личност на изтъкнатия фи- лософ и общественик. Още тук и в цялото понататъшно изложение той разкрива диалек тиката на една индивидуална познавателна, творческа, политическа и организационна активност, определяна и стимулирана от социалните борби и духовните потребности на Трудовите маси, от завоеванията на световната и националната марксистка и друга прогресивна мисъл,от универсалното дарование и от неизтребимото човеколюбие на един революционер от ленински тип. „Наистина има нещо симптоматично - отбелязва Г. Димов, - че именно България - една от малкото стра138 ни, където марксизмът пусна корени твърде рано не само в обществено-политическия живот, но и в литературно-теоретическото мисле не, даде и такъв проникновен философ-марксист като Тодор Павлов, един от първите, който отрано осъзнава и осъществява ленинския етап в развитието на гносеологията, на естетиката, свързал завинаги името си с ленинската теория на отражението - станала за него изходно начало и върховен критерий при изучаване и обясняване на многообраз ните страни и области на духовно-интелектуалната дейност“ (с. 40). Георги Димов не еостанал при хроноло гията на биографичните факти и на литературните и научните прояви, той не цитира с педантична безстрастност възгледите на име нития учен и критик, нито пък претворява" тези възгледи, изменяйки ги до неузнавае мост. Той е успял не само да привлече за анализ почти всичко значително от „продук цията" на Тодор Павлов, но и да го осмис ли, а след това да го изложи едновременно в неговата цялост и пъстрота, в неговата вът решна свързаност и непрестанно развитие. След като е очертал в първата глава размаха и проникновението на голямата творческа личност в областта на философията, педагогиката, историята и редица други науки, в областта на публицистиката и на борче ската и съзидателна народополезна дейност, Георги Димов разкрива пътя на Тодор Павлов към по-цялостно изследване на теоретикоестетическите проблеми на художественото творчество. Във втората глава на своя труд той се спира на философските диалектикоматериалистически предпоставки за толкова плодотворните теоретико-естетически занимания на Тодор Павлов и показва как тези занимания го довеждат до непоклатимото убеждение, че „само върху основата на ле нинската теория на отражението може да се построи една действително научна естетика, взета и като теория, и като история на изку ството.

Макар книгата на Александър Петрович Каждан да се приближава до научно-попу лярния жанр, връзката и с изследователското дело на големия съветски византолог и с тенденциите на съветското византознание позволяват да се постави до книга с по-изявено научен характер като „Византийская лите- ратура", особено ако намерението е да се усети самата научна област, а не толкова авторовият принос. Подобен начин на рецензиране съответствува на колективния дух на търсенията в съветската византинистика. Преминавайки от книга към книга, от статия към статия, от един към друг превод и коментар на визан- тийски автор, читателят остава респектиран от взаимопроникването на частни наблюде ния и общи изводи към едно единно дело. 152 Може би се дължи на обозримостта на са мата област, но колкото и характерен да е за съветската културна атмосфера, духът на приобщаване в случая е изявен особено отчетливо. Както се разбира от редакционния увод към втората книга, в Съветския съюз на византологията се гледа като на млада дис циплина. Очакват се частни изследвания, но главно общ курс, създаден на широка историческа основа и със съзнание за жанровата специфика на византийската словесност. Причината за известна изостаналост в тази област се тълкува обективно - на византийската литература се е гледало досега като на исторически извор, нейната художественост е била подценявана, а езиковата бариера не е допускала разбирането и върху по-широка културна почва, нещо, което вече е извършено в областта на византийското изкуство. Не бива да се смесва обективната изостаналост на съветската византология в областта на литературните студии с нашата отечествена. Докато в областта на византоложките исторически изследвания у нас съ ществуват дори пълни курсове, които се ци тират и използуват в международен мащаб, литературната и културната история е слабо застъпена, ако не се считат моментите на срав нение със старобългарската книжнина. У нас не е преведено почти нищо, докато в Съветския съюз, особено след 1960 г., се появи цяла редица по-популярни и научни преводи на византийски автори. Който ги следи, остава с впечатление, че се изпълнява някакъв план - Дигенис Акрит (1960), Геопоники (1960), Византийска любовна проза (1965), Ана Комнина (1965), Никита Евге ниан (1969), Византийски легенди (1972). Това не е всичко. По-малките жанрове са застъпени и в сборници - Гръцката епи грама (1960), Паметници на късната антична поезия и проза (1964). Бяха изработени и две превъзходни преводни христоматии, които предлагат едва ли не концепция за процеса на литературната история - Паметници на византийската литература от IV до IX в. (1968) и Паметници на византийската литература от IX до XIV в. (1969).

България е една от малкото страни в света, където още в края на ХІХ в. марксизмът пусна корени не само като социално-икономическо учение, но и като теория за обяснение и оценка на явленията в областта на литературата иестетиката, в духовно-интелектуалната дейност изобщо. Наистина не може да не буди много и много въпроси обстоятелството, че в една малка страна, където работническата класа и социалистическото движение едва се зараждат, където буржоазно-капиталистическите обще ствени отношения не бяха се изявили още в класическата си форма, се появява не само пролетарско-революционна литература, но и марксическа литературна теория и критика. Къде следва да търсим обяснение на факта, че още пионерът на социа листическото движение, основателят на партията на българския пролетариат Димитър Благоев се изявява и като школуван, проникновен литературовед- марксист? И благодарение на дейността му, намерила скоро всеотдайни последователи, България ще излезе на най-предните линии на марксисткоЛенинската литературоведческа мисъл. Очевидно причините могат да бъдат търсени в много и различни посоки - и в здравите национални демократически теоретико-критически традиции, и в своеобразното развитие на българския обществен и духовен живот, както и в исторически обусловеното общуване със завоюваното от руската реали стическа литература и материалистическа естетика. Разбира се, съвсем не на последно място - и в обществено-идейната формация, в личните качества на онези големи дарования на народа ни, които бяха призвани да трасират нови пътища на социално-политическото ни развитие, на националната ни култура. Както е известно, една от характерните черти на новата българска литература, започнала да се формира от втората половина на XVIII столетие, е,че още с появата на първите по-значителни произведения се откроява и стремеж да бъдат те оценявани и направлявани с оглед на потребностите на ускорените ренесансово-просвещенски процеси, характеризиращи тогава живота на българската народност. Успоредно с растящото съзнание относно задачите и значението на книжовната дейност в различните и жанрове за 22 всестранния национален подем се формират и утвърждават все по-опреде лени възгледи, принципи и критерии относно своеобразния характер на литературата като мощно оръжие за народностно самопознание и всестранно възраждане. И вече през 60-те и 70-те години българската теоретико-критическа мисъл се домогва до безспорни завоевания, застава на революционнодемократически, материалистически позиции. Макар и в своеобразна, найчесто критико-публицистична форма, тя подхваща почти всички основни въпроси, свързани с разцвета на литературата, на културата изобщо, в найтясно единение с потребностите на разгарящата се националноосвободителна борба и извоюване на политическа и духовна независимост.

Към края на 20-те и началото на 30-те години при едно временно отслабване на буржоазно-фашистката диктатура настъпва нов подем на фронта на пролетарската литература. Умножава се броят на онези, които върху основата на социалистическата, на комунистическата идеология ще искат да решават художествените и теоретико-критическите проблеми на литературата. Сега се изявяват и мнозина млади дарования, които се включват активно в литературния и политическия живот, с различни средства ще се стремят да съдействуват за революционизиране на народните маси, на интелигенцията ни. С идейното им укрепване расте и интересът към съветския литературен живот. Те жадно следят и разискват онова, което се извършва в съветската държава, особено в областта на културата, на общоидеологическия фронт. А точно това са годините, когато процесът за преодоляване на вулгарносоциологическите, раповски и пролеткултовски теории става особено интензивен в първата социалистическа държава. Започват остри дискусии за превъзмогване на опростенческите постановки на Богданов, Переверзев и на техните последователи. Все по-настойчиви стават и гласовете за ревизия на Плехановата „ортодоксия" по въпросите на литературата. Съзнанието за идейно-естетическо и методологическо преустройство завладява все по-широки кръгове. Тези обновителни процеси намират дълбоко отражение и в България. Толкова повече, че тук и атмосферата е била по-благоприятна за едно подобно теоретико-методологическо превъоръжаване. Както е известно, у нас пролеткултът не бе успял да пусне по-дълбоки корени. Неколцината негови апологети своевременно срещнаха отпор у писатели и литературни дейци. Опирайки се на здравите национални материалистически традиции, на собствени прозрения или на чужд опит, те все поясно разбират, че с дотогавашните опростителски постановки, трактовки и схеми трудно могат да бъдат обяснени многообразните явления в литературата, да се създаде нова пълноценна революционно-пролетарска класика, да се използува наследството от миналото за целите на социалистическото движение, на назряващата социалистическа революция.

Повод, в известна степен и предмет на тази статия са четирите тома „Исто рия античной эстетики" на съветския филолог, философ и естетик Алексей Фьодорович Лосев. С четвъртия том, който се появи в края на миналата година, приключи това обемно изследване на елинската естетика от епохата на класиката. Дело своеобразно като изпълнение, то е особено ценно, тъй като поражда нови проблеми, и то не само в областта на естетиката и философията. В контекста на изследването проблемна област става и литературната история. От Шлегел до наши дни постоянно се пишат курсове по антична литература. Никоя друга епоха не се радва на такова множество. При това антич ните литературни истории имат по традиция еволюционен принцип на организация. И въпреки че за процес в античната литература се говори повече от век и половина, все още не сме близо до момента на съгласие по въпроса, в какво точно се изразява особеността на античния литературен процес. Решението зависи не само от правилността на общата методологическа постановка за характера на всеки духовен процес, за зависимостта на процесите на общественото съзнание от процесите на общественото битие. Нужно е да се конкретизира принципното положение и опитът показва с колко трудности е свързана тази конкретизация. Основната трудност е в това да се съчетае общата характеристика на античната култура и историческото изложение на фактите, или, казано по друг начин, да се доведе в равновесие и единство статиката на феномена с неговата динамична проява. Често тази трудност се преодолява по позитивистки - общата характеристика просто се изоставя, пишат се истории на фактите, на отделните творчески дела. Стигнало се е до следното разделение: литературните историци се занимават предимно с фактите, а историците на естетиката и философията - с общите характеристики. Това разделение е особено пагубно за литературната история. Трудно е да се открие например изложение на атическата трагедия, което да отчита стиловите особености на епохата на атическата класика, нейното конкретно-историческо отношение към изкуството, или трактовка на поезията на Алкей и Сафо, която да поставя тия поети на ранния VI в. пр. н. е. в контекст с изобразителните стилове на елинската архаика. Разделението, за което става дума, не е без известно основание. То се дължи на тенденцията да се избави литературната история от идеалното отношение към гръцката античност, от представата за образцовата скулптурност, наложила се след Винкелман.

Едно голямо научно начинание, каквото е написването на многотомна история на бъл гарската литература, изисква голяма и отговорна подготвителна работа. След разгърнатия методологически семинар на дневен ред излезе не по-малко дискусионният въпрос за периодизацията на българската литература. В критериите, с които изследваме историческия развой на литературата, се оглежда пялата идеологическа, методологическа и критическа концептуалност на нашето литературознание. От периодизацията зависи композицията на едно такова голямо дело, в което вземат участие много изследователи, а това определя и голямата практическа важ ност на поставената проблема. Задачата за изготвянето на една научно издържана пе риодизация се усложнява от ненормалното, дори трагично развитие на нашата литература, в която не може да се открие ярко проведена хронологическа последователност, а се наблюдава синхронно съществуване на литературни явления, които в Европа заемат последователно няколко века. Ето защо Институтът за литература проведе от 3 до 5 май т. г. голям международен симпозиум по проблемите на периодизацията на българската литература. Бяха поканени да вземат участие видни учени от чужбина - слависти-българисти и изкуствоведи: проф. Пе тер Юхас (Унгария), проф. Б. А. Шейкевич, Г. Д. Гачев, И. Караганов (СССР), проф. Паул Корня (Румъния), В. Бехиньова (Чехословакия), доц. Т. Домбек (Полша), Войчех Га лонска (Полша) и др. В работата на симпозиума активно се включи целият колектив на института, както и научни работници и преподаватели от Софийския университет и дру гите висши учебни заведения в България, изтъкнати изкуствоведи, литературни критици. Както се очакваше, въпросите на периодизацията не можеха да бъдат разглеждани извън проблемите, които стоят пред литературознанието. Във всички доклади беше ярко подчертана тенденцията, отделните литературни периоди да бъдат обосновавани не в рамките само на гражданската история, а като се отчита процесуалното разви гие като проява на вътрешни закономерности. В тази връзка бяха и най-съществените различия, различия, произтичащи от различните методоло гически позиции. Докато възгледът за пряката зависимост на литературата от общественото развитие не беше застъпен на симпозиума, то другите две възможни алтернативи - тезата за иманентното развитие и тезата за едновременното действие на два реда закони - вътрешни и обществени, бяха представени в най-разнообразни вариации. Така дори и в сравнително частния проблем за периодизацията като подводно течение се усещаха най-актуалните проблеми на нашето литературознание. Макар че докладите следваха един ред, определен от хронологията на развитието, т. е. от традиционна гледна точка, нито един период от досега застъпените в литературната история не остана неатакуван. Изказани бяха различни доводи за и против всички гранични точки, дори и за такива, които доскоро бяха считани за установени, като началото и края на старобългарската литература, началото и края на Възраждането. Симпозиумът започна делова работа с Доклада на акад. Петър Динеков „Периодизация на старата българска литература". Той отбеляза решени и нерешени въпроси на старата литература. Решен е въпросът за фолклора - той не може да бъде включен в общата историческа схема поради оскъдните све дения, с които разполагаме за неговото развитие. Но проблемата за взаимните връзки между народно и лично творчество остава. Решен е и въпросът за материала, който трябва да бъде включен в старобългарската литература. П. Динеков посочи, че въпросът за нача лото на българската литература е решен - делото на Кирил и Методий. Но освен това обособява се един предходен етап - първобългарски надписи от VIII и началото на ІХ в. на гръцки език. Динеков посочи големите трудности в определянето на горната граница на старобългарската литература. Той подчерта, че за да се различи и определи средновековната литература, трябва да за почне проучване на нейната структура, жанрова система, поетика, стил и пр. По вътрешната периодизация той предложи само едно изменение - границата на периода XIIIXIV в. да се премести до първите три десетилетия на XV в., за да се обхване напълно дейността на Търновската школа. Докладчикът подчерта и особената важност на въпроса за мястото на старобългарската литература в общата история на литературата.

Различни са подходите и източниците при проучването на възрожденската литература и култура, на отделните жанрове и писатели, на формиращия се литературен вкус. Основни извори за изследователите са тематично разноо бразните издания и периодичният печат, мемоарите и архивните фондове. Твърде рядко обаче при изясняването на конкретни или общи въпроси, на литературните спорове и тенденции се взема под внимание предговорът. Голяма част от възрожденските самостоятелни издания са с предисловия. Някои от тези предисловия са наивни и шаблонни, с незначителна познавателна и обществена стойност. В много от тях обаче има интересни факти, подхващат се проблеми, свързани с развитието на българската национална литература и култура, на националната психология и характер. Непълноценно ще бъде изследването на конкретно произведение, ако се пренебрегнат подбудите, гражданските и творческите импулси на неговия автор. За тях той обикновено загатва или говори в предговора. И често поставя въпроси, които днес наричаме методологически и по които се изказва находчиво, компетентно и трезво независимо от не дотам солидното му образование. Всичко това наложи проучването, систематизирането и издаването на възрожденския предговор, който е интересно четиво, богат извор за факти,хрум- вания, изследвания не само за литературоведи и езиковеди, но и за педагози, социолози, физици, химици, математици.

Засиленият интерес към разглеждането на художествената литература от лингвистични позиции е продукт на модерната филологическа наука. Той до голяма степен е определен от сил ното влияние на структуралния подход към езика, приложен от Ф. де Сосюр, и от духа на позитивизма, проникнал дълбоко в изследователската практика на учените от края на XIX и пър вата половина на ХХ в. Претенциите на лингвопоетиката обаче да бъде единственият продукти вен път за анализ на литературни обекти от художествен тип налагат необходимостта от трезва преценка на евристичната и стойност. Още руските формалисти формулират тезата за наличието на своеобразен поетичен език", но те използуват това определение твърде недиференцирано. В предложените теоретични конструкции липсва ясна представа за характера на този език" и по същество това е по-скоро една терминологична транспозиция, отколкото сериозна научна теза. Най-общо техните идеи могат да бъдат определени като опит да се създаде теория за функционалния характер на поетическия език. По-нататъшна разработка на тази идея е осъществена в рамките на Пражкия лингвистичен кръжок. Определена роля в случая играе представата на К. Бюлер за трите функции на езиковия знак в процеса на комуникация: експресивна (Ausdruck) - способността на знака да изразява преживяванията на говорещия, импресивна (Appel) - способността на знака да въздействува на получателя на изказването и съобщителна (Darstellung) - способността на знака да ориенти ра към фактите от действителността (1). Тази лингвистична идея за знака се оказва решаваща за прехода от монофункционалната теория за поетическия език, създадена от руските формалисти, към така наречената „полифункционална теория". Според новата теория на езика са присъщи няколко функции, които неизменно се реализират комплексно при всяка негова актуализация. Това обаче не значи, че при определено предназначение на езиковата актуализация всички имат равноправна реализация. Например в една поетическа творба доминираща е поетическата функ ция на езика, но заедно с нея се реализират и всички останали негови функции. Когато обаче езикът се използува в разговорната реч, на преден план излиза неговата комуникативна функция, а другите функционални предназначения на езика са изявени в по-малка степен. Според Мукар жовски например поетическата функция се изразява в самонасочеността (samoučelnost) на ези ковия изказ. Тоест поетическият език се реализира с основната цел да привлече върху себе си вниманието на читателя, без да изпълнява конкретна функция на означаване (денотация), а ако се приеме, че все пак той изпълнява някаква денотативна функция, в случая денотатът е самият езиков изказ (2, 100-114).

Поредицата „Семиотика - трудове по знакови системи", която се издава от университета в град Тарту, СССР, едва ли се нуждае от представяне, още повече, чеза двадесетгодишното си съществуване тя успя да натрупа не само осемнадесет тома, но и огромна популярност сред литературоведите независи мо от техните методологически позиции. Но, струва ми се, че все пак трябва да се кажат няколко думи за посоките, които следва развитието на тартуската школа, и оттук да се стигне до спецификата на последните два тома от поредицата - 17-и - „Структурата на диалога като принцип на работата на се миотическия механизъм" и 18-и - Семиотика на града и градската култура - Петербург", които са предмет на нашето внимание. До средата на 70-те години методът за структурно изследване на семиотичните явления успя да обхване почти всички аспекти и от разнообразното семейство на знаковите системи, вкл. и тези, които бяха наричани от тях вторични" - изкуствата, митологията, фолклора и пр., бяха изследвани детайлно с оглед разкриването на техните най-същностни семиотически основи и структурата на техния специфичен „език". Струва ми се, че в редица от най-добрите работи от този период беше хвърлен мост и към други сфери на художест вената проблематика, особено тези, които се отнасят до обществените и социално-пси хологическите предпоставки за появата на едно или друго художествено явление, независимо, че то е разгледано тъкмо в неговия семиотично-структурен аспект. Но може би този подход, когато се прилага творчески и се държи сметка за реалната сложност на нещата, може да даде неподозирани и неподозируеми за традиционното литературознание резултати. За пример бих посочил статията на Ю. М. Лотман „Темата за картите и игра та на карти в руската литература от началото на XIX век“, публикувана в седмия том от поредицата. Паралелно с това обаче не можеше да не дойде на дневен ред въпросът за онзи общ се миотичен код, който позволява функционирането на една система, включваща в себе си 138 множество езици. В качество го на обект за изследване беше приета културата като свое образен семиотичен механизъм (за разлика от другите типове определения на културата, които визират различни аспекти от нейната проява). А в момента, когато започва да се изследва културата, на преден план изпъква въпросът за взаимодействието на отделните семиотични кодове, на отделните, езици", т. е. въпросът за диалога като принцип на работа на семиотическия механизъм Така тартуската семиотическа школа, която започна своето развитие от позициите на Пражкия лингви стичен кръжок, постепенно претърпя разви тие и се приближи до онзи методологически модел за изучаване на литературата, който обикновено се свързва с името на М. М. Бахтин.

Проблемите на теорията на литературата заемат централно място в дъл голетната научна биография на академик Пантелей Зарев. Те намират отражение не само в чисто теоретични съчинения, но и в такива изследвания, кои то имат за обект литературноисторически или литературнокритически теми. Това пристрастие към теорията е израз не само на лично творческо призвание, но в същата, а може би и в по-голяма степен, на съзнанието, че без решаването на сложните и заплетени теоретични въпроси е невъзможно и пълното, многостранно, аналитично и концептуално отношение към конкретните литературни явления. Пантелей зарев е от тези изследователи на художествената литература и на литературно-художествения процес, които намират своето творческо кредо в теоретичната идея или концепция, в извеждането от реалните национални литературно-художествени факти на по-общи методологически и естетико-теоретически постановки, без при това да жертвуват „чистото" духовно общуване с обаятелния свят на литературата. В научните търсения на П. Зарев това своеобразно разтваряне на конкретни, а понякога и злободневни, литературноисторически и критически проблеми в по-общи философско-естетически и литературнотеоретически идеи е особено плодотворно, то доведе автора до две от неговите най-представителни съчинения - „Панорама на българскаИ та литература" и двутомника „Теория на литературата". За тесния" специалист подобно свързване на литературнотеоретични и литературноисторически проблеми може да изглежда неправомерно, още повече, когато тук си казва думата и познатият критически темперамент на автора, но то вече има своето оправдание и защита в поредица от „комплексни " трудове, в началото на които е излязлата през 1958 г. книга „Стил и художе ственост". Тук за пръв път Зарев демонстрира своя нов творчески подход, своеоб разното диалектическо свързване на разнопосочни идейно-художествени проблеми, търсейки тяхното единство, неделимост, комплексност. Тази книга очертава, макар и в конспективен вид, бъдещите литературоведски интереси на автора и особено характерното за него теоретично осмисляне на националния литературен процес. Тук за първи път Пантелей Зарев разгледа проблема за стила в неговите комплексни взаимоотношения с идейно-художественото богатство на литературата, с „личното светоотношение“ на твореца, с националното своеобразие на литературното развитие, с жанровите тенденции, с проблема за народността и партийността на изкуството и т. н. За тогавашното равнище на родното литературознание, когато стиловите проблеми на литературата са или пренебрегвани, или тенденциозно отнасяни към естетическите попълзновения на формализма и чуждите естетически доктрини

Целият обществено-политически, научен, културен живот в нашата страна през настоящата година минава под знака на двете най-крупни събития - ХІІІ конгрес на БКП и тридесетгодишнината на Априлския пленум. В светлината на тия събития ние оглеждаме изминатия път, преценяваме днешните си дела, чертаем перспективите за бъдещето. Що се отнася до литературата и литературната наука, можем с гордост да отбележим, че България е една от малкото социалистически страни, в които не се прояви колебание и съмнение по отношение на избрания път на развитие - пътя на социалистическия реализъм, път, който доведе до истински разцвет на художественото слово у нас. Главната заслуга за това принадлежи на БКП, на нейния Централен комитет, на др. Тодор Живков, на верността на нашата партия към принципите на марксизма-ленинизма, на марксистко-ленинската естетика. Но не по-малко важно е и това, че многобройният отряд на художествената интелигенция у нас утвърждава и развива тия принципи като свое верую, воюва за тях. От старейшината на естетическия фронт у нас академик Тодор Павлов до най-младите специалисти, от ветераните на пролетарската, социа листическореалистическа литература до тези, които за първи път излизат на литературното поле - всички живееха и живеят с мисълта, че създават, трябва да създават партийно изкуство, изкуство на социалистическия реализъм. и Но това от своя страна налага своевременно научно осветляване на всич ки ония проблеми, които развитието на живота, самото развитие на литературата поставят пред творци и теоретици. И тук, както във всички други обла сти на живота, истински фар, който сочи верния път и предпазва от грешки отклонения, е жизненото и теоретично дело на В. И. Ленин. Това определя насочването към темата на настоящата статия. Още повече, че за голямо учуд ване тази проблематика досега е оставала някакси встрани от вниманието на специалистите... На тази тема няма нито едно голямо специално изследване. Даже в монографиите за естетическите възгледи на Ленин, за неговото отношение към проблемите на литературата и изкуството няма не само отделни глави, посветени на тази тема, но понякога не става и дума за това! В специалния библиографски указател „Ленин и наука о литературе (Ленинград, 1970) на тази тема не е отделено място даже в проблемно-тематичния указател... Някои може би смятат, че доколкото понятието социалистиче ски реализъм се е появило след смъртта на В. И. Ленин, то неговото дело, неговото теоретично наследство нямат отношение към художествения метод, към метода на социалистическия реализъм.

итература при БАН се проведе Третата на ционална комплексна младежка научна конференция по проблемите на литературознанието. В нея взеха участие млади научни работници от Института за литература, Националния музей на българската литература, СУ „Кл. Охридски“, ВТУ „Кирил и Методий", ПУ „П. Хилендарски“ и Полувисшия педа гогически институт „Д-р П. Берон" в Шумен. Бяха изнесени 29 доклада из областта на старата, възрожденската, новата и съвременната българска литература, сравнителното литературознание, чуждите литератури и теорията, на литературата, които очертаха главните насоки в творческите търсения на младите български литературоведи. Конференцията беше открита от доц к. ф. н. Симеон Хаджикосев - замест ник-директор на Института за литература при БАН. В своето приветствено слово той изтъкна, че младостта означава преди всичко възможност за творческа реализация на изследователите във всички области на науката и пожела плодотворна работа на конференцията като значителен научен форум за тяхната изява. Значителна част от докладите бяха посве тени на старата и възрожденската българска литература. Димитринка Димитрова от Института за литература („Космогоничната тема тика в старобългарската ератоапокритическа литература. Основни аспекти") анализира редица творби от средновековната ни книж нина, пресъздаващи картината на света във философски план в тясна връзка с апокри фите и фолклора. Н. с. к. ф. н. Елена Томова от Института за литература („Житията на свети Иван Рилски и руският старопечатен Пролог") разгледа слабо разработения в бъл гарското литературознание въпрос за отношението между тези жития и руския старопе чатен Пролог от ХVII в. Ас. Мария Шнитер (ПУ „П. Хилендарски") в доклада си „За ня кои форми на взаимодействие между офи циална и народна литература и култура през Късното средновековие" проследи активните процеси на средновековна комуникативност по линията „, официалност - народност" на ли тературата. Мая Янкова от Националния музей на българската литература („Интере сът към старите писмени паметници" през Възраждането") изтъкна приноса на възрожденските книжовници за издирване и публикуване на старобългарски ръкописи. Ас. Красимир Кунчев (Полувисш педагогиче ски институт „Д-р П. Берон" - Шумен) в доклада си „Аспекти на повествователната характеристика в белетристиката на Караве лов" въведе термина зрителна позиция", тъждествен на „гледна точка". Камен Михай лов от Института за литература („Устната традиция във възрожденския литературен процес") анализира устно разпространява ните през Българското възраждане редица нефолклорни произведения. В доклада на Пенчо Раянов (ЕСПУ „Д. Матевски" - Плов див) „Някои наблюдения върху фолклора в сп. „Български книжици" беше направен критически преглед на публикуваните в спи санието фолклорни произведения и статии по 179 фолклорни въпроси. Ас. Илиана Петрова (ВТУ „Кирил и Методий") - Побългаре ните повести на Карамзин" - сравни трите възрожденски повести Сирота Цветана", „Невянка, болярска дъщеря“ и „Злочеста Кръстинка". В центъра на конференцията бяха докла дите по нова и съвременна българска литература. Ас. Живко Ж. Иванов от ПУ „П. Хи лендарски“ („Времето и пространството в патриархалния свят. Върху материал от бъл гарската литература през 80-те и 90-те години на XIX в.") анализира отражението на двата типа българско село - патриархалното и новото - в нашата литература. К. Ф. н. Светла Гуляшка-Балканска от Института за ли тература (, За псевдонима на Стоян Михайловски „De Profundis") разгледа поемата на писателя „Suspiria de Profundis" във връзка с посочения псевдоним. Аспирантката от СУ Кл. Охридски" Милена Кирова (, Творче ската връзка между Д. Дебелянов и А. Самен в светлината на едно конкретно литературно сравнение") сравни „Легенда за разблудната царкиня" от Дебелянов и стихотворението „Вечер" от Самен. К. Ф. н. Александър Йор данов от Института за литература („Тайният глас" в поезията на Николай Лилиев") разгледа социалния адресат на Лилиевата лирика. К. Ф. н. Едвин Сугарев от Института за литература (Към психологията на модерни стичното изкуство") очерта особеностите на Модернистичното съзнание и естетика. Алберт Бенбасат от Националния музей на българската литература (Творчески взаимовръзки между Н. Вапцаров и А. Попов") разгледа паралелите в поезията между двамата творци. Ралица Маркова (Институт за литерату тура) в доклада си „Испанската гражданска война от 1936-1939 г. в творчеството на Д. Димов" анализира непроучени аспекти от „Испанската тематика" на писателя. Аспи рантът от СУ „Кл. Охридски" Запрян Козлуджов (Разказвачът в прозата на Н. Хайтов. Особености на неговото присъствие") разкри същността на сказовия повествовате лен тип у нашия писател.