Две книги върху проблемите на византийската литература (А. П. Каждан. Книга и писатель във Византии и Византийская литература. Сборник)

Макар книгата на Александър Петрович Каждан да се приближава до научно-попу лярния жанр, връзката и с изследователското дело на големия съветски византолог и с тенденциите на съветското византознание позволяват да се постави до книга с по-изявено научен характер като „Византийская лите- ратура", особено ако намерението е да се усети самата научна област, а не толкова авторовият принос. Подобен начин на рецензиране съответствува на колективния дух на търсенията в съветската византинистика. Преминавайки от книга към книга, от статия към статия, от един към друг превод и коментар на визан- тийски автор, читателят остава респектиран от взаимопроникването на частни наблюде ния и общи изводи към едно единно дело. 152 Може би се дължи на обозримостта на са мата област, но колкото и характерен да е за съветската културна атмосфера, духът на приобщаване в случая е изявен особено отчетливо. Както се разбира от редакционния увод към втората книга, в Съветския съюз на византологията се гледа като на млада дис циплина. Очакват се частни изследвания, но главно общ курс, създаден на широка историческа основа и със съзнание за жанровата специфика на византийската словесност. Причината за известна изостаналост в тази област се тълкува обективно - на византийската литература се е гледало досега като на исторически извор, нейната художественост е била подценявана, а езиковата бариера не е допускала разбирането и върху по-широка културна почва, нещо, което вече е извършено в областта на византийското изкуство. Не бива да се смесва обективната изостаналост на съветската византология в областта на литературните студии с нашата отечествена. Докато в областта на византоложките исторически изследвания у нас съ ществуват дори пълни курсове, които се ци тират и използуват в международен мащаб, литературната и културната история е слабо застъпена, ако не се считат моментите на срав нение със старобългарската книжнина. У нас не е преведено почти нищо, докато в Съветския съюз, особено след 1960 г., се появи цяла редица по-популярни и научни преводи на византийски автори. Който ги следи, остава с впечатление, че се изпълнява някакъв план - Дигенис Акрит (1960), Геопоники (1960), Византийска любовна проза (1965), Ана Комнина (1965), Никита Евге ниан (1969), Византийски легенди (1972). Това не е всичко. По-малките жанрове са застъпени и в сборници - Гръцката епи грама (1960), Паметници на късната антична поезия и проза (1964). Бяха изработени и две превъзходни преводни христоматии, които предлагат едва ли не концепция за процеса на литературната история - Паметници на византийската литература от IV до IX в. (1968) и Паметници на византийската литература от IX до XIV в. (1969).