Книжка-3

1975, Книжка 3 - Съдържание

Измина повече от половин век от смъртта на Иван Вазов. В българската литература навлизаха и навлизат все нови поколения. При навършването на 125 години от рождението на народния поет редакцията на ЛМ се обърна към съ временни български писатели с молба да споделят с читателите на списанието своето днешно възприемане на творчеството на Вазов. Предложени бяха няколко ориентировъчни въпроса: 6 mo 1. Кои произведения и качества на творчеството на Иван Вазов цените днес, 1975 2. 2. Бихте ли посочили заглавия на книги от Вазов, които не са надживели свое време? 3. Как се възприемаше Вазов от Вашето поколение при навлизането Ви в литературата? 4. Каква е ролята на Вазовото творчество при формирането Ви като автор? 5. Как преценявате въздействието на Вазов върху бъдещите поколения - житейски и литературни?

Желязото се сблъсква в желязо, твърдостта в твърдост. Но колко различна е тяхната привидно еднаква и еднакво назована сила: желязото със своята сурова и бездушна вещност се удря в желязната устойчивост на духа, грубата материя - окрилената воля. Или, както би казала стилистиката, Вазов е съчетал метонимичната събирателност на оръжията, направени от желязо, с метафорния пренос на желязната устойчивост в света на духа и волята. Желязото се удря в желязо, но тъкмо това голямо сходство ярко подчертава контраста между бездушната маса на насилието и порива към свобода и национално достойнство. Прозвучал в решителния миг на одата „Опълченците на Шипка" - в мига между поражението и победата, - тоя стих събира главната идейно-образна насоченост на творбата, тъй както и цялата тази творба, последна подред и в определен смисъл ключова за разбирането на „Епопеята“, събира и увенчава мъчително величавия развой на най-хубавия и национално най-значимия български одаичен цикъл. Противоборството между железните гърди и железните щикове не е огра ничен романтичен миг - то е сложно и двупосочно сплитане, върху чиито везни трептят между поражението и победа а стоте паметни български години, обхванати в „Епопеята“. Ето, дори в началото на нейната последна и победно увенчана творба старопланинският проход многозначително еоблъхнат със спомена за един друг проход и друга битка в древността: едно име ново, голямо, антично, като Термопили славно, безгранично В присъщото за одата позоваване на величави имена и събития от миналото споменът за прохода, който тристата Леонидови войни са отстъпили на персийските пълчища едва след гибелта и на последния от тях, идва напълно есте ствено и дори някак „между другото". По-нататъшният развой на творбата обаче скоро доказва, че сравнението с Термопилите не е обикновен спътник на одаичната стилистика. Старопланинският проход не е просто свидетел на славен родолюбив подвиг - в него се срещат шумящите вълни на безчисления враг с гранитната устойчивост на шепата опълченци, бесните рояци с юнашкия орляк.

Не е необходимо да се доказва връзката между текстология и литературна исто рия. Въпросът е само в какви рамки се разбира и ограничава. Цели дялове от историята на литературата не могат да минат без помощта на текстологията Такъв е случаят със старобългарската литература, стигнала до нас само в р кописи, и то в огромното си множество по-късни преписи, в потока на времето претърпели промени, преправки, сериозни накърнения на първоначалния текст и т.н. При това голяма част от тези ръкописи са анонимни, без посочване на место произход и време. Към това трябва да се прибавят многобройните случаи на смесвания на писателски имена и погрешни приписвания на авторство. Съвър шено очевидно е, че в работата на един историк на старата българска литература текстологическото изследване заема голямо място, то е съществена част от ли тературно-историческото изследване. Преди то да бъде извършено, не може да се предприеме никакво осветляване на епоха и литературен процес, на писателска личност и литературна творба, на идейна насоченост и поетика. Има такива периоди в развитието на литературната историография, когато главните усилия на учените падат върху текстологическите изследвания. (В случая към текстологията трябва да прибавим и палеографията.) Текстологическите изследвания са свързани с упорит труд и с всеотдайност. Те изваждат от мрака цели периоди от историята на средновековната култура, борят се срещу смъртта и забравата възкръсяват писатели и творби. За съжаление този изнурителен труд невинаги намира нашето признание. С лека ръка ние сме готови да наречем тези учени педанти“ и „книжни червеи", да ги оскърбим с пренебрежителни архиварски епитети. А без тяхната работа никакви сериозни научни обобщения не би могли да бъдат осъществени. Безспорните успехи на историографията на старите славянски литератури в наше време станаха възможни само защото няколко предходни поколения текстолози и палеографи се бяха трудили и правили сво те всекидневни открития. Когато се касае за новата литература, обикновено отношенията между ле тературна история и текстология се свеждат до чисто практически задачи. TON се вижда добре от честото определение на текстологията като „приложна ф лология“, като техника за издаване на текстове", като дисциплина, родена практиката - изучаване на ръкописите на писателите във връзка с издаване техните съчинения.

Как е писал Никола Вапцаров стиховете си, които са обикновени като природата и непостижими като нея? Живец от сърцето си ли е вплел поетът в песенната им тъкан, та ни тревожат и вълнуват така силно и неотразимо? Защо възприемаме обаятелната му личност винаги в неразривно единство с неговото творчество? И как Вапцаров извърши онова превъплътяване в бъдещето, което го прави изразител на днешни и бъдни стремления? Въпросите могат да продължат дълго, защото се отнасят до една обширна и недостатъчно разработена тема. Точните и аргументирани отговори безспорно биха допринесли за изясняването на много страни от творчеството на Вапцаров, между които не на последно място е „Творческият процес у поета". В последните години литературната наука и критика бележат сериозни постижения в изследването на своеобразната идейно-художествена система на Вапцаровата поезия. Налице са стотици статии, очерци и доклади, научни съоб щения и монографии. В тези т. нар. професионални изследвания е събран и обобщен огромен фактически материал, на основата на който са направени ценни разработки по отношение на идейността и художествеността като концепция у Вапцаров. Проследен е, макар и недостатъчно пълно, творческият път на поета, анализирани са неговият творчески метод, стил и език. В тези разработки обаче не се разглежда художественото мислене на Вапцаров като отделна проблема и не се разкриват своеобразните елементи и закономерности на творческия му процес. Да се раздипли цялостният творчески процес и открият тайните на художе ственото майсторство на Вапцаров това е несъмнено трудна и не докрай осъще ствима задача. Тя предполага разкриването не само на характерностите и закономерностите на Вапцаровата поезия, задача сама по себе си огромна, но и обяс нението на нейната специфика - действително прозрение в процеса на изграждане на поетическата му система. Естествено е художествените постижения на Вапцаров да се разглеждат не само като индивидуална блестяща проява, но и да се свързват със закономерните изисквания и достижения на българската пролетарска поезия, а така също с достиженията на световната пролетарска поезия. Сравнително-историческият метод дава възможност да се отсени самобитността на твореца и неговият свят върху фона на традицията и художествените достижения на писателите съвременници. Разбира се, адекватно научно-теоретично обяснение на природата на литературното изкуство и сложността на творческия процес са възможни само въз основа на диалектическия методологически принцип на марксистко-ленинската естетика, изходно начало в която еопределението на предмета и ролята на литературата като сложен процес на отразяване и творческо моделиране на действителността.

„Неговият живот е толкова богат с необикновени нещастия и чудодейни радости - пише Анри Тройа, щото човек изпитва желание не да го романизира, а да го потуши. Тоя гениален писател е устроил сякаш своя живот по образеца на романите си, превърнал е съществуванието си в най-увлекателния си роман. Истината тук изглежда по-неправдоподобна от най-неправдоподобната легенда. "1 Сякаш две непримирими противоборствуващи сили са сътворявали личния роман и тревожния дух на писателя. Външните контрасти в биографията му са подходящ фон на неговата вътрешна раздвоеност, която ще го разпъва до последния му дъх и ще създаде най-драматичните и сложни образи в световната литература. Малко писатели са започвали с такъв зашеметяващ успех. Но стремглавите полети неочаквано се редуват с катастрофални провали. Белински екзалтирано поздравлява автора на „Бедни хора“, горещо се привързва към него. „Да разомива и дълбоко да потърсва душата на читателя в едно и също време, да го застави да се усмихва през сълзи - какво умение, какъв талант!"2 Некра сов обявява начеващия писател за нов Гогол. Доскоро неизвестният, свит младеж става желан гост на най-блестящите светски салони. „Откровено ще ти кажа, че аз сега съм почти упоен от своята собствена слава", пише Достоевски на брат си Михаил. Но скоро това толкова приповдигнато авторско самочувствие ще бъде жестоко сразено. Белински и читателите са разочаровани от следващите творби, които далеч нямат успеха на „Бедни хора“. „Но ето какво е гадно и мъ чително: своите, нашите, Белински и всички са недоволни от мене за Голядкин... Всички, всички, според общото мнение, т.е. нашите и цялата публика намериха, че дотолкова Голядкин е скучен и вял, дотолкова е разтегнат, че не е възможно да се чете" - се оплаква огорченият автор на брат си Михаил. Мисълта, че аз измамих очакванията и изпортих работата, която можеше да бъде велико дело, ме убиваше. Фактически Белински възторжено се отзовава за „Двойник“, вижда в повестта бездна от ум и истина, художествено майсторство - също; но заедно с това - основателно отбелязва критикът - личи страшно неумение да владее и да се разпорежда икономически с излишъка от собствени сили".

Богато и многостранно е дарованието на Светослав Минков. Като творец той има три превъплъщения - фантаст-диаболист, майстор на сатиричната гротеска, чийто главен предмет са дехуманизиращите явления на съвременната техническа цивилизация, и автор на проникновени реалистични разкази за дра мата на малкия човек. Ако с първите си две лица Светослав Минков се откроява като екстравагантен европеец на фона на нашенската художествена проза, то чрез „чеховските" теми, чрез интереса си към конкретно-делничното той се свързва с основното русло на градската ни белетристика. Но и зад „трите лица" прозира неизменната същност на човека и твореца Минков, която, струва ми се, е най-вярната му характеристика - хуманизмът. Дали умува над злите сили, властвуваши над хората, стремейки се да ги заклейми чрез магическо внушение, или въплъщава това зло в гротескови образи-марионетки, като по този начин го превъзмогва, или най-накрая онова мъничко зло, вселило се у малкия човек, предизвиква иронично-състрадателното му отношение, Св. Минков се води единствено от своето човеколюбие. Обикновено диаболистът (ранният Светослав Минков) се противопоставя на другите двама, взети заедно (зрелия Светослав Минков). Диаболичните разкази на писателя в повечето случаи се отминават от литературните изследователи като изцяло под ражателни, несвързани със зрялото му творчество и затова незаслужаваши внимание. Известно е, че и самият автор е гледал да заличи спомена за ранния Светослав Минков, поставяйки рождената си дата на творец през 1928 г., когато е публикуван за първи път разказът му „Американското яйце". А ако въпреки неговото нежелание му напомнят за увлеченията на мла достта, той се изказва за тях неблагосклонно, „с насмешка " Но, струва ми се, диаболистът Минков е незаслужено пренебрегван, без да се оцени достатъчно връзката му със зрелия Св. Минков. Защото двете основни и художествено най-защитени линии в неговото творчество (сатиричната гротеска и темата за малкия човек) се коренят в разказите му от 20-те години. Още в първите му сборници откриваме фантастиката, свободните преходи между дей ствителност и измислица, при което измислицата често се представя в конкрет но-битов план, интереса към невероятното, алогичното. Още в диаболичните му разкази наред с мистицизма и страха тук-там се прокрадват иронията, пародията и дори сатирата („Талисман" - сб. „Огнената птица").

Авторката на тия необичайни за нашата поезия стихове е почти неизвестна на днешните читатели. Но в развоя на българската лирика тя има определени заслуги. Тя е първата значителна българска поетеса. Докато името на Елена Мутева се свързва с първите поетически опити на българската жена, Екатерина Ненчева е първата българка, която създава значимо поетическо дело. В женската лирика Екатерина Ненчева извърши това, което при мъжете вече беше направил Кирил Христов. И макар че талантите са неравностойни, тоя факт не омаловажава значението на Екатерина Ненчева като първожрица на женската любовна лирика у нас. Тя първа отмести вековния камък, който потискаше интимния свят на българката, нейната духовна свобода и чувственост. Онова, което беше тайна, което беше оградено с дебелите зидове на традицията, Екатерина Ненчева разкри и показа наяве в своите кратки и непристорени стихотворения. В тях заговори една разкрепостена душа, една езичница, която признава само бога на любовта. А за това се е изисквало голяма смелост и духовна сила. В едно от своите най-хубави стихотворения - „Серенада" - поетесата Изповядва: Ела, безумец, изтръгни признание - и с плам на устните ми прилепни - и пий нектар оттам. Ела, безумец, въплъти безумния си блян, додето в сладостни мечти духът ми е пиян. В горните стихове действително има нещо кирилхристовско в рушенето на вековните прегради. Никоя жена преди Екатерина Ненчева не беше заявявала така открито и дръзко своето право на човешко щастие и обич. В стихотворението „Гледай, друже!" срещаме пълно отдаване на мига и чувството. За мла дата поетеса не съществува нищо друго на света освен нейната любов. Тя е готова да отиде с любимия си накрая на земята, без да се бои и без да мисли за бъдещето:

През 1933-1934 г. следвах славянска филология. По това време в университета вилнееха хайки от фашистки студенти и тайни полицейски агенти, които често предизвикваха стълкнове ния с прогресивните студенти. Продължаваше процесът срещу Георги Димитров, Попов и Танев в Лайпциг. По призива на партията, Комсомола и БОНСС студентите организираха и провеж даха акции, демонстрации ииздигаха лозунги за освобождаването на Георги Димитров и дру гарите му. Заливаха аудиториите с позиви, като приканваха студентите да участвуват масово във всички акции. Едни от големите студентски акции по това време бяха изгонването на ректора Любен Диков от аудитория № 6, акцията във Ветеринарния факултет и стачката на юрис тите, към която се присъединихме и ние филолозите, както и студентите от целия Историкофилологически факултет. Попаднах в комисия за даване дописки в прогресивната преса за хода на стачката, в която беше и Иван Хаджийски. Виждахме се всеки ден в университета, участвувахме в студентските акции и така нашето другарство, създало се в студентските борби, постепенно прерасна в сър дечна дружба. Иван Хаджийски беше завършил философия, а сега следваше последна година право, за да има свободна професия. При едно арестуване, което стана на ул. „Криволак" № 5 (където се бяхме събрали бонсистите-филолози и бяхме пуснали подписка за събиране средства подпомагане на стачката), Гешев заяви на „графа“ - полицейския агент, който постоянно стоеше пред входа на университета, да не ме допуска повече на лекции. Така вратите на уни верситета се затвориха за мене и по настояване на Хаджийски трябваше да запиша акушерство, да имам и аз свободна професия. за за Една вечер отивахме на кино и срещнахме някакъв познат на Хаджийски. Размениха си няколко думи и под предлог, че много бърза, непознатият подаде визитна картичка с думите: - Хаджи, ето адреса и телефона, обади ми се. Попитах кой е този другар. - Остави това парвеню, не заслужава да се говори за него. Да си продължим разговора. Аз изведнъж си спомних и му казах: - Знаеш ли, наскоро четох много интересна книга - „Авторитет, достойнство и маска". където авторът прекрасно е обрисувал образа на парвеното. Той леко се усмихна и ме запита кой е авторът. Казах, че е Иван Минков. Хаджийски се засмя и каза, че той също я ечел. Разбрах, че той е авторът. Близък приятел на Иван Хаджийски беше Христо Попов от Троян, ветеринарен лекар в с. Панчарево. По едно време Христо беше дълго време в София, виждахме се често и прекарвахме много вечери в интересни разговори. При едно арестуване бяха направили обиск в квар тирата ми на Граф Игнатиев". Хазаинът ми беше руснак-емигрант, изплаши се и ме изгониха Иван помоли Христо и той ме настани при една негова леля. Един ден Иван ми каза, че трябва да замине за Троян да уреди някои свои работи. След заминаването му в разговор с Христо разбрах, че Иван живее в двуетажна къща на главната улица в Троян и че баща му има манифактурен магазин. Не ми каза обаче, че половината от стоката в магазина са елеци и антерии, шити от баща му, престилки и детски роклички, шити 104 от майка му.

В НБ „Кирил и Методий" (София) под № 693 се намира сборник-ръкопис от 1796 г., писан от поп Пунчо в с. Мокреш (Ломско). В този ръкопис, известен под името „Поп Пунчов сборник", 2 е поместен един оригинален български разказ за покръстването на русите (заемащ листовете 3636-3726. Същият е обнародван изцяло от Б. Ст. Ангелов в Известия на Института за българска литература, кн. VI, C., 1958 г.). Пръв обръща внимание на Поппунчовия ръкопис проф. Б. Цонев в статията си „Един български книжовник от края на XVIII в. - поп Пунчо от Мокреш“ (Училищен преглед, С., 1923, кн. 3), която представя преглед на материалите, застъпени в сборника. Следват редица публикации, които започват да изясняват облика на поп Пунчо като книжовник, характера и значението на неговия сборник като цяло или само на отделни произве дения: на Петър Динеков - Първи възрожденци. С., 1942 г., където поп Пунчо, Йосиф Брадати, Даскал Тодор Пирдопски и др. са наречени предвестници на Възраждането"3; поп Пунчо е обект на по-специално проучване от страна на Б. Ст. Ангелов - „Стари славянски текстове. IV. Български разказ за покръстването на русите " в Известия на Института за българска литература, кн. VI, С., 1958; „Съвременници на Паисий. С., Ч. І, 1963. Ч. II, 1964; „Рилски преправка на История славяноболгарская“. С., 1966 г. Изследване на поп Пунчо прави и Д. ПеткановаТотева в „Дамаскините в българската литература". С., 1965. В академичната „История на българската литература". С., 1962, името на поп Пунчо и неговия сборник са само отбе лязани. От посочените работи само в тези на Д. Петканова и Б. Ст. Ангелова се разглежда разказът, прави се кратък анализ и му се дава обща оценка. Но той повдига интересни и важни въпроси, ето защо се налага неговото по-широко проучване. Произведението, което ни занимава, носи заглавие „Повесть ради московскаго цара Петра, що го нарицают москал Б8ро" и пресъздава конкретно историческо събитие - покръстването на руския княз Владимир - но по такъв начин, че го прави неузнаваемо.

Кн. 4 на „Паметник литерацки", най-обе мистото (всяка книжка брои около 500 с.) литературоведско списание в Полша, съдържа наред с изследванията върху поетиката на Галчински, промените в съвременната полска перцепция на литературата, извънлитературната ситуация в текста на една драма, литературните групи на младите полски писатели (от 1960-1970) и др. и извънредно интересната за нас студия на Марян Плахецки „Пшибош за поезията - механиката на промените в една критическа система". В студията се разглежда критическата система на изтъкнатия полски поет Юлян Пшибош (починал преди няколко години) инейната еволюция. Пшибош беше един от най-бележитите представители на полската авангардна поезия. В първата, предвоенна още фаза Пшибош рязко противопоставя на „непосредствения израз на чувствата“ в творчеството чувството ,,като продукт на поетическия занаят". Стре межът към непосредствения израз" е за него извор на множество композиционни недьзи, многословието, което намалява напрежението на поетическия изказ, непосредственото наименуване на чувствата, разказвачеството, механическото прилагане на стихотворните форми. На подобна „плуваща" форма, туктаме закърпена с метафори, Пшибош противопоставя форма уравновесена и целе насочена“, резултат на пестеливост при упо- требата на думите. Поезията трябва да бъде „преобразувана реч", трябва да организира" езика. При такова схващане, подчертава Плахецки, светът на литературата се пре връща в република на творците, в която е твърде трудно настаняването на консуматорите на литературата. Изглежда, че въпросът за читателя ебил въобще невралгична точка на програмата не само на Пшибош, но и на целия тогавашен полски Авангард. Четенето се превръщало за читателя в отгатване на гатанки, тъй като авангардистите искали тяхната лирика да бъде истинско училище за съавторство на читателя", но читателят невинаги еразбирал трудните уроци". През 1926 г. Пшибош заявява, че в наше време естествеността е вече възможна само като музей на природата". В резерватите човекът 118 по изкуствен начин отглежда и закриля дивото". Пшибош ликвидира" природата като нещо външно по отношение на човешкия свят. Заобиколени сме - пише той - на всяко място и във всеки миг от гъстата гора на нещата, засети от ръката на цивили зацията. Вплетени в собствените си дела, така се съединихме с тях, както сме свързани със собствените си ръце". Пшибош изключва и вътрешната естественост на човека. Единственият човешки свят е за него културата. Природата е само инертна сила, безсмислено хаотична и затова опасна и враждебна към културата. Творческият процес трябва да бъде напълно рационализиран, така че нито за миг да не допуска стихията на емоциите. Романтичното съзерцаване на природата се счита за отрицателно явление, както и експериментализмът, който смята отсъствието на строго отмерена форма за израз на ду ховна мощ. „Някога - пише Пшибош - стихотворенията са били в най-добрия случай верига от картини, днес са техен синтез; в този синтез езиковата материя експлодира като във верижна реакция едновременно с много образи, които се сплитат, свързват и разплитат... Поезията е единство на виждането, съсредоточено в максимално количество представени намеци и минимално количество думи, а не мелодекламация и приспивна песен. Особено остро поетът напада повторенията. Стихотворението трябва да бъде , еднократно цяло. Върху идеята за дисциплината се спира цялата тогавашна авангардистка критика, като концепция за човека „възмъжал, скъсал с детството и скритата си женственост“. Идеята за дисциплината се отнася изключително до работата върху текста като напълно отделен от твореца. Но към края на предвоенния период Пшибош поставя вече в центъра на вниманието си вместо работата върху текста вътрешното състояние на творящия поет. Той се интересува сега не от отношенията между текста и емоционалността, а от отношението между два модела авторска чувствителност: непосредствено-спонтанната и опосредствуваната, кондензираната и подредената". Стихотворението вече престава да бъде подреждане на безличен език.

Едва ли трябва да се доказва, че делото на големия мислител и творец се нуждае от големи или поне от достатъчно сведущи интерпретатори. На дълголетната и многостранна теоретическа, критическа и обществена дейност на акад. Тодор Павлов вече са посветени у нас и в чужбина множество компетентни статии, очерци, сборници, дисертации, а също и отделни книги. Намират се обаче и такива писания, в които добрите намерения се оказват недостатъчни да компенсират повърхностното и елементарно излагане на дълбоката и сложна тема. Толкова по-голямо е задоволството на взискателния читател да се запознае с новоизлязлата книга на проф. Георги Димов: „Тодор Павлов и проблемите на литературната теория, история и критика". С това обстойно изследване, предшествувано от редица студии и статии, Георги Димов се утвърждава като един от най-добрите познавачи на литературно-есте тическите изяви на Тодор Павлов. Нека отбележа веднага, че Георги Димов не изпада нито в наивна апология, нито в лицемерно-снизходително признаване, прикри ващо стремежа да се омаловажи едно значително културно дело. Чужд на конюнктурни съображения, той говори убедено и открито както за онова у Тодор Павлов, което заслу жава безусловно признание и дори възхи щение, така и за онова, което е според него исторически преходно, спорно или недовършено. Отначало авторът на монографията представя героичната личност на изтъкнатия фи- лософ и общественик. Още тук и в цялото понататъшно изложение той разкрива диалек тиката на една индивидуална познавателна, творческа, политическа и организационна активност, определяна и стимулирана от социалните борби и духовните потребности на Трудовите маси, от завоеванията на световната и националната марксистка и друга прогресивна мисъл,от универсалното дарование и от неизтребимото човеколюбие на един революционер от ленински тип. „Наистина има нещо симптоматично - отбелязва Г. Димов, - че именно България - една от малкото стра138 ни, където марксизмът пусна корени твърде рано не само в обществено-политическия живот, но и в литературно-теоретическото мисле не, даде и такъв проникновен философ-марксист като Тодор Павлов, един от първите, който отрано осъзнава и осъществява ленинския етап в развитието на гносеологията, на естетиката, свързал завинаги името си с ленинската теория на отражението - станала за него изходно начало и върховен критерий при изучаване и обясняване на многообраз ните страни и области на духовно-интелектуалната дейност“ (с. 40). Георги Димов не еостанал при хроноло гията на биографичните факти и на литературните и научните прояви, той не цитира с педантична безстрастност възгледите на име нития учен и критик, нито пък претворява" тези възгледи, изменяйки ги до неузнавае мост. Той е успял не само да привлече за анализ почти всичко значително от „продук цията" на Тодор Павлов, но и да го осмис ли, а след това да го изложи едновременно в неговата цялост и пъстрота, в неговата вът решна свързаност и непрестанно развитие. След като е очертал в първата глава размаха и проникновението на голямата творческа личност в областта на философията, педагогиката, историята и редица други науки, в областта на публицистиката и на борче ската и съзидателна народополезна дейност, Георги Димов разкрива пътя на Тодор Павлов към по-цялостно изследване на теоретикоестетическите проблеми на художественото творчество. Във втората глава на своя труд той се спира на философските диалектикоматериалистически предпоставки за толкова плодотворните теоретико-естетически занимания на Тодор Павлов и показва как тези занимания го довеждат до непоклатимото убеждение, че „само върху основата на ле нинската теория на отражението може да се построи една действително научна естетика, взета и като теория, и като история на изку ството.

През десетилетието, изминало от ранните му прояви в литературния печат до неотдавна излязлата му първа книга, Светлозар Игов се утвърди като един от най-активните представители на младото критическо поколение. Високо при извора" е дебют, който отразява неизбежните увлечения и недостатъци на всяко творческо начало, но свидетелствува и за характерните насоки на младата ни литературно-критическа мисъл, формирана в атмосферата на засилени следаприлски идейно-художествени търсения. Основно нейно качество е съзнанието за новите актуални задачи, които трябва да реши съвременната литературна наука. След преоценката на традицията в светлината на съвременната марксическа естетика - един въпрос, решен в общи линии, след началното усвояване на богатия художествен материал, натрупан през последните десетилетия, възникна необходимостта литературният процес да се свърже с големите съвре менни движения на европейската и световната литература и критика, да се изгради цялостна концепция за многовековното ни художествено развитие. След нихилистич ните крайности в интерпретацията и оценката на някои явления от националната ни литература дойде време за трезва естетическа равносметка, за нови теоретико-исторически обобщения. Книгата на С. Игов не претендира за фактологически открития. Новото според него не е толкова в новите явления, колкото в „новите" очи, с които се гледат нещата". Това изисква не само да се овладее емпи риката на литературния процес, но и да се обогати научноизследователската апаратура. да се преодолее предишната методологическа ограниченост. Авторът, воден от стре межа към задълбочено критико-теоретиче ско и литературно-историческо познание, пле дира за една богата литературоведска мисъл, оплодена от редица аналитично развити съвременни професионални подходи към литературните явления". Този факт сам по себе си определя високите изисквания към неговата първа книга. Текстовете, събрани във „Високо при извора", визират развоя на литературата ни от началните и проявления в ранното Средновековие до съвременните актуални художествени тенденции и закономерности. Твърде разнородни по тематика, те се раз- личават и в жанрово-стилово отношение. Наред с критико-теоретическите обобщения за някои общи насоки на съвременния ли- тературен процес в книгата се съдържат размисли по повод автори и творби от мина- лото, в които строгата систематичност на научния анализ отстъпва пред емоционалната 140 раздвиженост на едно есеистично изложение. Свързва ги преди всичко строгостта на под бора, който трябва да елиминира злободнев ното, маловажното, бързопреходното в тър сенията на автора през изминалите някол ко години, за да се открои значимото, съ щественото в тях. И още нещо - направените констатации, колкото и различни явления да засягат, колкото и да са различни пъти щата, по които са достигнати, са подчинени на няколко общи идеи, които преминават от фрагмент във фрагмент и осмислят съ вършено разнородни на пръв поглед факти, теми и проблеми. Сам авторът ги формулира в послеслова към книгата: от една страна, Идеята за връзката между твореца и националната литература, за отговорността му пред историята и бъдещето; от друга, за единството и приемствеността на старата и новата българска литература. Двете идеи са тясно свързани - но ако първата разкрива способността на критика да види нови неразработени аспекти от индивидуалното проучване на отделни автори, за да им отреди заслужено място в националната култура, втората идея - за цялостност и приемственост на литературния ни развой, има обобщаващо свързващо значение в книгата. Тя представлява за нас особен интерес, за щото обуславя някои интересни критически и литературно-исторически постановки. Присъствието на старобългарска пробле матика във „Високо при извора" прави осо бено впечатление. На пръв поглед изненадващи са размислите по проблеми на литературното средновековие в творчеството на един автор, известен със своя жив усет към новобългарската литература и особено към съвременния литературен процес. В същност при разглеждането на националния културен развой като цялостен и неделим те имат същностно, ключово значение. По повод антологията „Старобългарски страници" С. Игов пише една „, модерна апология на нашата стара литература“, която е по същество апология на съвременния подстъп към средновековното ни словесно изкуство. Тази статия става средоточие на основните теми и проблеми, разработени в книгата. В нея, без да оспорва тезата за прекъсваемостта и скокообразното ускорено развитие на литературата ни, критикът се противопоставя на разкъсването й на два самостойни, незави сещи един от друг периоди. Той припомня сложния синкретизъм на средновековната литература, както и идеологическите и функ ции в системата на феодалното общество, за да да очертае своеобразието й и да отхвърли начините, по които сме я разглеждали досега - като увод към новата, следпаисиева литература. Тя е документ за историческата съдба и духовните търсения на народа ни, но като литература на абстрактното съдържание решава реалните земни проблеми в идеален мистично-религиозен план.

Съвременните български учени прист ват към широко изследване на старата ни литература. Черпейки от богатия опит на изтъкнати съветски литературоведи като В. П. Адрианова-Перетц, С. Д. Лихачов и дру ги, те излязоха от тесния кръг на историко-филологическото проучване и вече се появяват работи, в които на средновековната ни ли тература се гледа като на художествено твор чество. Същевременно продължават усилията за издирване на нов фактически материал, за неговото систематизиране и издаване. Научната дейност на проф. Б. Ст. Ангелов сполучливо обединява тези две насо ки. Плод на неговия неуморен труд са редица извороведчески публикации: „Из старата бъл гарска, руска и сръбска литература" (кн. 1, 1958; кн. II, 1967), „Съвременници на Пайсий" (ч. 1, 1963; ч. II, 1964), поредицата „Ста ри славянски текстове", печатана в Изве стия на Института за литература, и др. Благодарение на него много автори и произведе ния бяха въведени в научно обръщение. Но той не остана само при факта и неговото ко ментиране. Появиха се негови обобщаващи трудове върху ранната възрожденска лите ратура и върху руско-българските книжовни връзки през Средновековието: „В зората на българската възрожденска литература" (1969), „Из историята на руско-българските литературни връзки" (1972). В новата му книга от студии и статии се разглеждат редица общи и конкретни въпроси на средновековната българска литература. Проблемите на историческата поетика са сред най-актуалните в съвременното литературознание. Единствено правилният подход към литературата на отдалечените от нас епохи е да се изяснят първо естетическите концепции на нейните създатели и читатели (слушатели). Ето защо радва фактът, че новата книга на Б. Ст. Ангелов се открива със статия, посветена на въпросите на художе ствеността, поетиката и литературната теория в старобългарската литература. Още в началото се дава методологическа постановка на проблема и се изтъква незаслуженото му подценяване в досегашните изследвания. Авторът се спира конкретно върху превода на съчинението на Георги Хировоск за поетическите фигури, посочвайки закономерността на появата му в епохата на нар Симеон, когато се формира стилистичната система на старобългарската литература. Ползувайки се от дългогодишната си работа с изворите, Б. Ст. Ангелов привежда изказвания и литературоведски термини от съчине нията на Йоан Екзарх, Патриарх Евтимий, Владислав Граматик, преписвачи на кни жовни творби. По този начин се очертава съзнанието на средновековните творци за спецификата на художествената реч и книжовния труд, схващанията им за жанровете, за ползата от книгите и т.н.

Литературно-критическите интереси на Михаил Василев говорят за подчертана и трайна насоченост към проблемите на съвременната българска проза. Той се обръща към изтък нати творци от ранга на Д. Талев, Д. Димов, Ем. Станев; към оригинални съвременни явления като И. Радичков, Д. Фучеджиев, Г. Мишев. От етюдното представяне на отделни белетристи („Литературно-критически етюди", 1969) бързо премина към третирането им като страни на националния литературен процес („Проблеми на съвременната проза", 1971). Още тук авторът прояви интерес към жанровите проблеми - един аспект на изследване, който закономерно насочва към литературната традиция. Спорадично изразени в първите книги, тези търсения намират в „Традиция и талант" (1974) конкретно и по-пространно реализиране: Очерците „Някои особености на българския разказ от края на 30-те и началото на 40-те години“, „Традиция и съвременност“, „Урокът на Йовков“, „Следовници на Елин Пе лин" бележат една плодотворна тенденция в литературоведската мисъл, която поставя Съвременните явления в контекста на националната ни литература и приема съвременната проза в закономерната и връзка с богатата литературна традиция. Въпросите за класика и съвременност, традиция и новаторство, разгледани върху конкретен художествен ма териал, са предпоставка за по-цялостен поглед върху литературното развитие. По то 10 Литературна мисъл, 3 зи начин критикът, от една страна, задълбо чава своите наблюдения върху многообразието на съвременната литература, а, от друга - стига до ново виждане на безспорните естетически ценности от миналото. В крайна сметка неговите изследвания беле жат подстъпи към изграждане на единна концепция за литературното ни развитие. В кръга на тези литературоведски „при страстия" на Михаил Василев едно връщане към историческия развой на класическия български разказ е напълно закономерно и необходимо. „Българският разказ до Първата световна война" със своя характер на цялостно изследване върху развоя на един жанр в определен период пряко се свързва със засиления през последно време в нашето литературознание интерес към жанрови проблеми, към създаването, развитието, вътре шната динамика, специфика и т.н. на отдел ните жанрове (Б. Ничев, Т. Жечев, Св. Игов, Сим. Янев). Както посочва авторът в увода, целта на неговото изследване еда проследи развитието на разказа чрез неговите найкрупни представители - Каравелов, Вазов и Елин Пелин, както и чрез творилите заедно с тях Влайков, Мих. Георгиев, А. Страшимиров, А. Константинов, Г. Кирков, П. Тодоров и Г. П. Стаматов, - които дават своя принос в идейното и стиловото обогатя ване на жанра и в чиито творби се проявя ват симптоматични тенденции на неговото развитие. „В опита да се обобщят основните моменти от художествената практика на българските разказвачи в периода до Първата световна война се съдържат и основните намерения на това изследване" (с. 9). При това хронологично разглеждане и обобщаване се стига и до специфични проблеми на жанровата еволюция, на съотношението между органичния свят на разказвача и общите за кономерности на жанровото развитие. Изглежда, авторът сам е доловил известна недоизясненост при определяне задачите на своята работа, защото в заключителната глава сочи каква не е целта на неговото изследване. На практика са изоставени въпроси на вътрешното развитие на жанра, някои от които авторът споменава в увода (например движението от фрагментарен към монолитен разказ). Така той ограничава задачата си до един по-начален, но съществен етап в изслед ването на българската проза - как на практика се създава съвременният български разказ

Плодотворното съжителство на критика и публициста в една и съща личност едва ли бихме могли да определим като изключително явление в нашата културна история. Книгата на Абазов е още едно потвърждение на факта, че тази традиция е още жизнена. Друг е въпросът, който вълнува и самия автор - доколко съвременната ни публицистика е критична и самокритична и доколко критиката ни е публицистична в добрия смисъл на термина В същност кни гата, която е обект на нашите критични бележки, не е само „публицистика и критика", а и задълбочен размисъл за публицистиката. Публицистичните изяви на автора в кни гата са главно в жанра на публицистичния портрет. Абазов владее това изкуство на значително художествено равнище. Интере сът му е насочен оправдано към изтъкнати майстори на нашата литература от класиката до нашите съвременници, като Веселин Андреев, Ефрем Каранфилов, Серафим Северняк и др. В публицистиката на писателите авторът открива по специфичен начин отразена творческата индивидуалност. Самата публицистика за него е сфера с богати възможности за проявление на това своеобразие. Абазов изхожда от убеждението, че поради някои свои същностни белези пу блицистиката разкрива важни черти от духовния портрет на твореца, които в останалото му творчество не намират достатъчно идейно-естетическо покритие. Размишлявайки върху липсата на единство в теорията на публицистиката, авторът е склонен да приеме определението на съ ветския писател Георгий Марков, че тя е преди всичко жанр на художествената литература, органична, неотделима част от нея". Струва ми се, че това разбиране отговаря само на част от истината. Публицистиката несъмнено има древни корени и не бихме сгре шили, ако ги потърсим още в античната ре торика. Тук не е възможно да правим анализ на публицистични творби, номисля, че не бихме се затруднили да открием във всяка такава творба някои твърде характерни похвати на класическото ораторско изкуство. Разбира се, става дума за елементи, при това поели нови съдържателни и формални функции. Днес публицистиката се развива при усложнени условия - както в сферата на журналистиката, така и на популяризацията на науката и на художествената литература. Сам по себе си този факт, това нейно „междинно" битие я прави нееднородна и затруднява нейното определение. В своя анализ на изкуството на публи циста Абазов вярно сочи редица особености, продиктувани от социалната функция на публицистиката и от нейните жанрово-стилни 148 закономерности. Наблюденията му върху такива слабости на нашата съвременна пу блицистика като липса на полемичност и критичност в нея, прекаляване с патетичното начало, слабата аргументация на авторската теза и пр. отговарят на действителното състояние на нещата и по този начин повди гат един важен проблем - борбата за повишаване идейно-художественото равнище на съвременната ни публицистика. Критиката в книгата заема значително помалък обем от публицистиката, но тя също се отличава с тематично и проблемно разнообразие. Литературно-критическите портрети, поместени в тази част на книгата, впечат ляват с усета на автора им за характе рологичното у портретувания, с аналитичното му умение да направи творческото своеоб разие понятно и релефно. Вече немалко е писано в нашата изследо вателска литература за такъв несъмнено интересен творец като Светослав Минков. Неговото особено място в нашата литература, оригиналността на творчеството му са занимавали редица изследователи. Естествено много страни на неговото творчество са получили убедителна интерпретация в литературната ни история и критика. Както всеки истински значителен писател, и Минков при срещата си с нов изследовател му открива нова, още непроучена страна в своето творчество. Тази нова страна, която Абазов вижда в оригиналната проза на Светослав Минков, е според мене разбирането за ролята в творче ството на този значителен наш белетрист на идеите, на обобщението. Разбира се, всяко творчество в една или друга степен е идейно, но при Минков става дума за нещо друго - няма друг български писател, който попоследователно от него да превръща самите идеи в обект на художествено пресъздаване. Абазов вярно сочи такава особеност на не говата критика, а именно, че тя не е толкова критика на нравите, колкото на идеите, не толкова на характерите, колкото на категориите"

Една, с видимо вълнение написана статия - Революция и литература" - открива книгата на Н. Манолова. Тук е проследен пътят на българската литература през последните тридесет години. В същност ста тията въвежда в основните интереси, принципи на работа на авторката, а също така в някои особености на нейния маниер. Наташа Манолова е заинтересувана от творческите делници след революцията, литературните явления на ежедневието поглъ щат силите й. Тя е критик, проявяващ се в оперативните жанрове. Книгата й като всяка книга на литератор от този тип далеч не инФормира за онова активно и пълно с напре жение участие в културния живот, което вече е изградило у нас представа за авторката. В Критически записки" са подбрани мате 149 риали, надхвърлящи изискванията на конк момент - статии с проблемно съ- ретния държание, прегледи, опити за портрети. Виждаме авторката поставена при нови условия. Липсва и привичната атмосфера на текущото събитие. Поводите за една или друга реакция, понякога за конфликт, са поостарели, нервът на литературния спор се губи. Отминалото време тушира критическата страст, дава спокойствие на оценъчната работа. Откриват се някои възможности за по-обстойно навлизане в проблемите за по-широко обосноваване на обобщенията - възможности не цялостно оползотворени. Силата на Н. Манолова е в бързата, точна и категорична намеса при обсъждането на даден факт. Най-убеди телна е в литературната рецензия, материал, от който книгата упорито се е предпазвала. Ще бъде несправедливо обаче да твърдим, че сборникът противоречи на представата ни за критичката. Преди всичко тук явно е документирана познатата нейна ангажираност с литературните вълнения на съвремието. Статиите издават верен поглед за цялостната картина на съвременния литературен процес и желание да се осветят детайли. Обхванати са писатели от различни поколения и с нееднакъв принос в националната ни култура. Авторката съпоставя творци, сравнява усилия, степенува постижения. В почти всички работи доминира анализът на настоящето на писателя. Интересът към миналото е порядък. Последната книга, най-новата публи кация - това са главните подбудители за критика. Добрите, обстойните анализи, направени с усет за развитието на писателя, пак акцентуват върху днешната му изява, очертават перспективите. Литературният факт очевидно еинтересен за Н. Манолова с обе щанията за бъдещето, не с историята си. Когато и се налага да види историческия ход на нещата (примерно - немалкия път на пресътворяване образа на Г. Димитров), бърза да направи преглед на заглавия, без да се задължава с обстойна критическа преценка, за да подчертае, че всичко това я е занима- вало с оглед задачите на настоящето. Но творческата обвързаност със съвре менни писатели и вниманието към днешните литературни факти са естествена черта на литературния критик. Има друго - у всекиго от разглежданите писатели авторката търси именно актуалността на творчеството. Изисква я в тематика, проблематика, образи, в цялостния идейно-художествен облик на произведението. Степента на писателската отзивчивост към проблемите на съвремието, съзвучието на произведенията му с изискванията на епохата за Н. Манолова представ- ляват постоянният критерий при критическата преценка. Открояващо се ядро на лите- ратурната и работа е образът на съвременника и по-точно - положителният герой. С цялото си критическо дело Н. Манолова защищава мисълта, че той трябва да бъде главен обект на творческите дирения на пи150 сателя. Следи неотменно тези дирения. В кни гата има раздел „Мисли за главния герой", но нищо изпод перото на критичката не се откъсва от този неин основен размисъл. Посочени са успехите на К. Калчев, Д. Мето диев, А. Гуляшки, Б. Райнов, Л. Галина, Р. Михайлов, Ат. Наковски и т. н. Откритата сполука насища критическия текст с вълне ние. Неуспехите активизират авторката. Тя воюва за реални превъплъщения на комуниста. Тази нейна целенасочена страстност се проявява в сборника, но само цялостната й дейност може да даде представа за оная критическа енергия, която събужда у нея мисълта, че „Творецът е призован да създаде верен портрет на своя съвременник, който се изявява в сложните жизнени ситуации, съз давани от социалистическото всекидневие, да покаже комуниста, човека на активното творческо начало, въплътил в себе си цялостния народен идеал за човека.

Макар книгата на Александър Петрович Каждан да се приближава до научно-попу лярния жанр, връзката и с изследователското дело на големия съветски византолог и с тенденциите на съветското византознание позволяват да се постави до книга с по-изявено научен характер като „Византийская лите- ратура", особено ако намерението е да се усети самата научна област, а не толкова авторовият принос. Подобен начин на рецензиране съответствува на колективния дух на търсенията в съветската византинистика. Преминавайки от книга към книга, от статия към статия, от един към друг превод и коментар на визан- тийски автор, читателят остава респектиран от взаимопроникването на частни наблюде ния и общи изводи към едно единно дело. 152 Може би се дължи на обозримостта на са мата област, но колкото и характерен да е за съветската културна атмосфера, духът на приобщаване в случая е изявен особено отчетливо. Както се разбира от редакционния увод към втората книга, в Съветския съюз на византологията се гледа като на млада дис циплина. Очакват се частни изследвания, но главно общ курс, създаден на широка историческа основа и със съзнание за жанровата специфика на византийската словесност. Причината за известна изостаналост в тази област се тълкува обективно - на византийската литература се е гледало досега като на исторически извор, нейната художественост е била подценявана, а езиковата бариера не е допускала разбирането и върху по-широка културна почва, нещо, което вече е извършено в областта на византийското изкуство. Не бива да се смесва обективната изостаналост на съветската византология в областта на литературните студии с нашата отечествена. Докато в областта на византоложките исторически изследвания у нас съ ществуват дори пълни курсове, които се ци тират и използуват в международен мащаб, литературната и културната история е слабо застъпена, ако не се считат моментите на срав нение със старобългарската книжнина. У нас не е преведено почти нищо, докато в Съветския съюз, особено след 1960 г., се появи цяла редица по-популярни и научни преводи на византийски автори. Който ги следи, остава с впечатление, че се изпълнява някакъв план - Дигенис Акрит (1960), Геопоники (1960), Византийска любовна проза (1965), Ана Комнина (1965), Никита Евге ниан (1969), Византийски легенди (1972). Това не е всичко. По-малките жанрове са застъпени и в сборници - Гръцката епи грама (1960), Паметници на късната антична поезия и проза (1964). Бяха изработени и две превъзходни преводни христоматии, които предлагат едва ли не концепция за процеса на литературната история - Паметници на византийската литература от IV до IX в. (1968) и Паметници на византийската литература от IX до XIV в. (1969).

Проблемът за условността в реалистическото изкуство продължава да бъде един от най-интересните и все още дискусионни въ проси в марксистката естетика, въпреки че безусловното и отрицание вече може да се счита за анахронизъм. Днес и най-скептично настроените са принудени да я признаят като естетическа реалност в социалистическото изкуство, доказала категорично своята плодотворност. И ако все още около нея се водят научни полемики, то въпросът вече не се свежда до това, възможна ли е условност в 155 реалистичното изкуство и има ли право на съществуване. Дискусията в Съветския съюз през 50-те и 60-те години накара всички да се вгледат по-внимателно в реалистическото художествено наследство и да открият не един пример на успешно, с висок идейноестетически ефект използуване на условността като прийом за изграждане на художе ствения образ. В съветското литературознание получи всеобщо признание понятието „Форми на художествено обобщение“, което фактически „узакони" различни способи на реалистическа типизация. И днес споровете се отнасят поскоро до уточняване номенклатурата" на тези форми, след които условността съще ствува неизменно наред с жизнеподобието. Друг аспект на споровете е имат ли различните форми на обобщение в реалистичното изкуство, в това число и в социалистическия реализъм, някакво предимство една пред друга или трайните художествени достиже ния възникват преди всичко на основата на жизнеподобните форми. Струва ми се, че в тази полемика, която още бушува на страниците на съветските списания, най-правилна е позицията на онези учени, видно място сред които заема големият познавач на бъл гарската литература Д. Ф. Марков. Той ратува за равноправие на различните форми на обобщение и счита еднакво неубедителни както апологетите на жизнеподобието, които неизбежно подценяват значението на условността, така и онези, които твърдят, че именно тя определя постиженията на съвременното изкуство и неговата перспектива в бъ деще. Тази гледна точка е най-ползотворна не защото компромисно примирява двете противоположности в златна среда", а защото изхожда от диалектическото движе ние и развитие на реализма като метод, от самия литературен процес. Неслучайно тези учени са заети с обяснението на стиловото многообразие в литературата на социалистическия реализъм, стремят се към създаване научно обоснована типология на стиловите явления и процеси. Всеки случай началото на тези научни търсения може да открием в ожи вените дискусии около условността, които утвърдиха убеждението, че социалистиче ският реализъм е изкуство на многобройните възможности. В резултат на тези спорове се породиха опитите за задълбочено изясняване същ ността и развитието на различните форми на обобщение на основата на конкретен мате риал и като се спазват всички закономерно- сти и принципи на цялостния идейно-естетически анализ. Принос в това отношение е книгата на младия съветски учен Виктор Дмитриев „Реализъм и художествена услов ност". Две са задачите, които авторът си поставя за разрешение: да докаже съществуването на реалистическа условност в произведенията на големите руски реалисти от XIX в. и в социа 156 листическата литература не като епизодично явление, а като традиция, както и да изслед ва нейната природа и специфични възмож ности за реалистическа художествена типизация. Впрочем тук трябва да прибавим още и задачата да се покаже различният художе ствен ефект от използуването на условността в реалистическото изкуство и в модернизма. Тези цели определят както структурата на книгата, така и самия подход в разглеж дането на отделните проблеми. Още в нача лото Дмитриев, убеден в безплодността на общите разсъждения, декларира своята позиция, която превръща в ръководен принцип до края на своето изследване. „Художествена условност като такава - пише той - не съ ществува вън от цялото... Анализирайки условността обособено, само като прийом, малко нещо ще постигнем." Действително не може да се говори за условност изобщо, а конкретно-исторически, изследвайки ней ната функционалност, художествена целесьобразност и закономерност във всеки конкретен случай. Това положение има принципно значение особено в сравнение с изку ството на модернизма.