Тодор

Известното украинско списание „Все світ" в първия си брой на тази година публикува статия за големите заслуги на академик Тодор Павлов в областта на марксистко-ленинската естетика. В статията се изтъква, че името на българския учен е добре известно на украинския читател, който не един път е срещал неговите филосфоски и литературно-естетически статии на руски език. Статията е написана по повод похвалната инициатива на Държавното издателство за художествена литература в Киев, което за първи път издава на украински език отделен обемист сборник с литературно-критически и естетически студии под общо заглавие „Питання теорії та исторії літерутури" (Проблеми на литературната теория и история).

На 24 юни 1963 г. в Института за литература се състоя разширено заседание на научния съвет, на което бе обсъден доклад на ръководството на института във връзка с речта на др. Тодор Живков пред дейците на културата и изкуството. Докладът, изнесен от директора на инсти тута проф. Георги Цанев, подложи на анализ научно-изследователската работа на институтския колектив във връзка с основните задачи, набелязани в речта на първия секретар на ЦК на БКП. Бяха подложени на критика както работата на института като цяло, така и отделните грешки и увлечения в работата на научните сътрудници. Набелязаха се и перспективите за развитието на института, както и най-главните непосред ствени задачи, произтичащи от духа на партийните изисквания пред марксисткоЛенинското литературознание. По доклада се изказаха Георги Димов, Илия Конев, Христо Дудевски, Кръстьо Генов, Тончо Жечев, Ванда Смоховска, Иван Цветков, Георги Вълчев, Искра Панова, Стойко Божков, които изтъкнаха голямото значение на речта за развоя на нашето литературознание. Изказване направи и присъствуващият на събранието сътрудник на Отдела „Култура и изкуство" при ЦК на БКП др. Александър Дунчев.

Името на Тодор Павлов е органически свързано с формирането и развитието на българската марксическа философска, теоретико-естестическа, литературноисторическа и критическа мисъл. С огромното си и разнообразно дело той прокарва дълбоки бразди в тези сложни области на човешката интелектуална дейност, бележи нов етап в творческото използуване на марксистко-ленинското учение в различните области на човешкото знание. В продължение на повече от шест десетилетия той изпълнява мисията на голяма творческа личност, обгърнала със всеобхватния си поглед много проблеми, разкрила нови хоризонти, тласкала към нови дирения умовете и сърцата на поколенията.

Скоро се навършват осемдесет години от смъртта на Тодор Икономов, но българският читател все още не познава пълния текст на мемоарите му. Основната част от тях е печатана скоро след мъченическата му смърт в солидното шуменско списание „Искра" (год. IV, 1896, кн. 1, 2, 3, 4, 5, 6). Почти вед нага след това синът му издава тези мемоари като том четвърти от неговите съчинения, но първите три тома не виждат бял свят. B архива на Тодор Икономов в Народната библиотека намерих други три непечатани негови работи, които имат мемоарен характер, представля ват значителен исторически и културен интерес и скоро ще излязат заедно с печатаната част в издателство „Български писател“. Две от тези работи оче видно са замислени като по-кратки автобиографии - равносметки на неговия живот. Най-ценното в тях е, че тук Тодор Икономов разказва за времето на своето детство и юношество. (Както е известно, печатаните спомени започват направо от епизода с унията в началото на 1861 г., когато Икономов е 23-го дишен.) Третият ръкопис, озаглавен от автора „Последна дума", има характер на духовно завещание. И И Писани в различно време, спомените на Икономов се различават дори тогава, когато повторно и потретно се връщат към едни и същи събития. Неговото душевно състояние, неговата сурова съвременност са оставяли ярък печат върху всеки спомен - колкото по-късно, толкова по-мрачно трагично Икономов вижда своя живот, по-ясно прозира отчаянието му от хода на обществените работи у нас, с все по-голяма охота той се връща към мрачните предчувствия за несолидната основа на нашия обществен живот, към консервативните си мисли още от времето на Възраждането, от времето на своята иначе възторжена и пълна с крайности младост. Всеки, който реши да пише биография на Тодор Икономов, ще се срещне с непреодолима трудност, добре позната на биографите на Захари Стоянов и други големи мемоаристи - той ще влезе в едно непосилно съревнование. Икономов сам най-добре е пресъздал собствения си живот - най-добрата негова биография са написаните от самия него автобиографии. Личността, запечатана в тези спомени, нейните дела и мисли, характер и склонности, нейният поглед за живота и хората, нейното време са се отразили толкова богато, неповторимо, искрено и умно, че спомените и стават забележителен документ за нея и времето - голям литературен паметник с непреходна стой 1 Вж. ДБКМ-БИА, Ф. 19, арх. ед. 1, л. 19-56, 57-123 и арх ед. 19, л. 1-18. 80 ност. Могат да се съберат няколко тома статии на Тодор Икономов, някои от които блестящи, вълнували години наред нашата общественост, вълну ващи и сега, пръснати буквално в целия възрожденски и следосвобожден ски печат или издавани като отделни книги. Не е издирена и проучена неговата преписка. Това е работа, която чака историците на нашата обществена мисъл. Едва тогава ще се види пълната картина на идейната и политическа мисъл на Икономов. При липса на такова издание трябва да се задоволим със спомените на автора. И трябва да кажем, че особеното в тези спомени тъкмо това, че те блестящо могат да изпълнят тази задача, да запълнят оче видната празнина.

Всичко по-съществено за дейността на двамата български книжовници от втората половина на XVIII в. — поп Тодор Врачански и Теофан Рилски - изнесох в своята книга „Съвре менници на Паисий" (ч. II, С., 1969). Там посочих познатите ми техни ръкописи (отделно за поп Тодор и за Теофан Рилски), говоря за общи черти в заниманията им, за връзки между тях, за лично познанство и влияние. Това схващане не споделя др. Васил Харизанов, както се вижда от статията му „Тодор Врачански - Теофан Рилски“, отпечатана във в. „Отечествен зов" (Враца, 1972, бр. 81, с. 11). Изхождайки от факти, дадени в моята книга, авторът заключава: „Следователно от казаното дотук евидно, че поп Тодор Врачански и Теофан Рилски са едно и също лице.“ Основание за това му дава една приписка в ръкопис от 1772 г. (намиращ се в Окръжния музей - Враца, № 51/1969) : „Поп Теодор от град Враца. Потом Теофан, монастир Рилски, в лето 1772." Харизанов коментира: „Тази приписка и написаният текст след това ни позволяват да смятаме, че поп Тодор Врачански около 1772 г. е станал Теофан Рилски, т. е. от свещеническия сан е преминал в монашеския.“ И по-нататък: „Това наше твърдение се доказва с приписката... в дамаскин - сборник от слова от 1789 г.: „Исписах сию книгу у град Враца 1789 поп Тодор ермонах непотребни." Трето негово съображение, но не и исторически факт, е мисълта, че до 1772 г. поп Тодор пише под това си име, а след 1772 г. пише под име Теофан. По думите на Харизанов „не може да се приеме твърдението, че Теофан Рилски е ученик на поп Тодор Врачански. Не може две лица да имат такъв еднакъв почерк, който дори по калиграфски път потвърждава единство." Такива съображения изнася авторът в подкрепа на тезата си. Аз не я споделям не затова, защото е в разрез с мое изказано схващане, а защото не е убедителна, защото е теза изкуствена, предварително поставена и после са дирени факти, които биха я подкрепили. Ако др. Харизанов беше изнесъл поне един нов факт, пряко свързан с поп Тодор и Теофан, въз основа на който би могло да се говори, че в случая става дума за един и същ книжовник, аз безусловно ще коригирам схващането си. Но такова нещо в статията му няма. По силата на това аз оставам на своето предишно разбиране. И понеже в книгата може би не е развита достатъчно убедително моята мисъл, което именно е дало основание на др. Харизанов да изкаже друго мнение, считам за необходимо тук да дам някои допълнителни съображения, изградени предимно въз основа на познатите факти, като изнеса и някои нови факти. Това правя преди всичко с оглед за изясняване на един важен въпрос из книжовното развитие на нашия народ през XVIII и главно с оглед на подетата инициатива за написване история на град Враца. Отговорът ми ще бъде конспективно даден в следните точки:

Искам още в самия увод на рецензията си за сборника на Тодор Боров „Живот с книги. 1942—1972" да подчертая, че знанията ми в областта на библиографията са твърде любителски. И вероятно жестът ми би бил съвсем дързък, като се има пред вид, че ав торът е всепризнатият ни голям специалист в този сектор на научни занимания, ако - слава богу - предлаганата книга с негови статии и изследвания не беше така пъстра и разно- образна в своето съдържание и ако в края на краищата не напускаше многократно спе- цифичната територия на библиографската дейност. Разбира се, сериозният човек изобщо не може да си представи съществуването на истинското литературознание без солидната основа на библиографските проучвания, но в случая книгата на Тодор Боров е богата на страници, които имат и пряко отношение към литературната история и критика, които на- право могат да бъдат окачествени като при- нос в този аспект. В същност тоя характер на сборника дава точна, вярна представа за ро- лята и мястото на автора си в нашия култу рен живот. Като тръгва от своята огромна любов към печатаното слово, той преминава през фа- зите на проучването на историята на книгата, на нейното съхраняване, на научния и опис, 130 за да достигне и до вникване в същината на текста. Или, както сам отбелязва в предго вора, „ако искаме да се изразим с малко понаучна терминология, пътят върви прибли зително така: читател - библиофил - библи отекар - библиограф - книговед". Ще направя само едно пояснение: Тодор Боров е книговед не само в широкия смисъл на това понятие, но той изпитва органично вле чение към художествената книга и към кни гата, която изследва художественото творчество. Ето в този смисъл той принадлежи и на българската литература. Затова не е никак странно, че вече години наред той е член на Съюза на българските писатели. Още от ранни младини, от времето, когато у нас започва да излиза първият литературен вестник „Развигор", той е свързан най-тясно с авторите и процесите на родното литературно развитие. Наистина не е от оперативно намесвашите се, от ония, които раздават оценките и сочат направленията, но той допринася за създа ването на общия климат, на цялостната творческа атмосфера. От една страна, не говите изследвания оказват влияние на пи сателите с това, че спомагат за разширяване на духовния им кръгозор, че им припомнят за принадлежността ни към една обща славянска културна общност, че ги насочват към усвояване на творческите и граждански „Уроци" на големите майстори, особено от класическата руска литература (показателни в този аспект в книгата са работи като „Рус ката литература на XVIII в. в България през епохата на Възраждането“, „Гогол в Бълга рия“, „Чехов“, „Вазов в славянските литератури и др.). От друга страна, със своя пиетет към факта, към научната точност и добро съвестност, към подробното и пълно познаване на материята Тодор Боров влияе несъмнено и на литературоведението, като спомага за откъсването му от нехайните и произволни трактовки, от свободните съчи нителствувания, допринася за приземява нето му, за изработването на чувство на ува жение към труда на предходниците... Тук искам особено да подчертая и значе нието на неговите усилия за съхраняване на автентичния дух на литературния текст, на тая първооснова, от която започва работата на историка и критика. Обширната му сту дия „Издания на Христо Смирненски" разкрива не само сблъсъците с фашистката цензура и с реакцията, когато в условията на буржоазната държава неколцина ентусиасти воглаве с Тодор Боров искат да поднесат на читателите пълния, неподправен творчески образ на великия пролетарски поет, но тя показва и отсъствието на каквито и да било традиции в научното, академично издаване на книжовното наследство. Много по-лесно е на теория да се прокламират неговите прин ципи (и вероятно това Тодор Боров би сторил не по-зле от мнозина!), ала трудното е да се осъществят на дело.

Едва ли трябва да се доказва, че делото на големия мислител и творец се нуждае от големи или поне от достатъчно сведущи интерпретатори. На дълголетната и многостранна теоретическа, критическа и обществена дейност на акад. Тодор Павлов вече са посветени у нас и в чужбина множество компетентни статии, очерци, сборници, дисертации, а също и отделни книги. Намират се обаче и такива писания, в които добрите намерения се оказват недостатъчни да компенсират повърхностното и елементарно излагане на дълбоката и сложна тема. Толкова по-голямо е задоволството на взискателния читател да се запознае с новоизлязлата книга на проф. Георги Димов: „Тодор Павлов и проблемите на литературната теория, история и критика". С това обстойно изследване, предшествувано от редица студии и статии, Георги Димов се утвърждава като един от най-добрите познавачи на литературно-есте тическите изяви на Тодор Павлов. Нека отбележа веднага, че Георги Димов не изпада нито в наивна апология, нито в лицемерно-снизходително признаване, прикри ващо стремежа да се омаловажи едно значително културно дело. Чужд на конюнктурни съображения, той говори убедено и открито както за онова у Тодор Павлов, което заслу жава безусловно признание и дори възхи щение, така и за онова, което е според него исторически преходно, спорно или недовършено. Отначало авторът на монографията представя героичната личност на изтъкнатия фи- лософ и общественик. Още тук и в цялото понататъшно изложение той разкрива диалек тиката на една индивидуална познавателна, творческа, политическа и организационна активност, определяна и стимулирана от социалните борби и духовните потребности на Трудовите маси, от завоеванията на световната и националната марксистка и друга прогресивна мисъл,от универсалното дарование и от неизтребимото човеколюбие на един революционер от ленински тип. „Наистина има нещо симптоматично - отбелязва Г. Димов, - че именно България - една от малкото стра138 ни, където марксизмът пусна корени твърде рано не само в обществено-политическия живот, но и в литературно-теоретическото мисле не, даде и такъв проникновен философ-марксист като Тодор Павлов, един от първите, който отрано осъзнава и осъществява ленинския етап в развитието на гносеологията, на естетиката, свързал завинаги името си с ленинската теория на отражението - станала за него изходно начало и върховен критерий при изучаване и обясняване на многообраз ните страни и области на духовно-интелектуалната дейност“ (с. 40). Георги Димов не еостанал при хроноло гията на биографичните факти и на литературните и научните прояви, той не цитира с педантична безстрастност възгледите на име нития учен и критик, нито пък претворява" тези възгледи, изменяйки ги до неузнавае мост. Той е успял не само да привлече за анализ почти всичко значително от „продук цията" на Тодор Павлов, но и да го осмис ли, а след това да го изложи едновременно в неговата цялост и пъстрота, в неговата вът решна свързаност и непрестанно развитие. След като е очертал в първата глава размаха и проникновението на голямата творческа личност в областта на философията, педагогиката, историята и редица други науки, в областта на публицистиката и на борче ската и съзидателна народополезна дейност, Георги Димов разкрива пътя на Тодор Павлов към по-цялостно изследване на теоретикоестетическите проблеми на художественото творчество. Във втората глава на своя труд той се спира на философските диалектикоматериалистически предпоставки за толкова плодотворните теоретико-естетически занимания на Тодор Павлов и показва как тези занимания го довеждат до непоклатимото убеждение, че „само върху основата на ле нинската теория на отражението може да се построи една действително научна естетика, взета и като теория, и като история на изку ството.

Плодотворното съжителство на критика и публициста в една и съща личност едва ли бихме могли да определим като изключително явление в нашата културна история. Книгата на Абазов е още едно потвърждение на факта, че тази традиция е още жизнена. Друг е въпросът, който вълнува и самия автор - доколко съвременната ни публицистика е критична и самокритична и доколко критиката ни е публицистична в добрия смисъл на термина В същност кни гата, която е обект на нашите критични бележки, не е само „публицистика и критика", а и задълбочен размисъл за публицистиката. Публицистичните изяви на автора в кни гата са главно в жанра на публицистичния портрет. Абазов владее това изкуство на значително художествено равнище. Интере сът му е насочен оправдано към изтъкнати майстори на нашата литература от класиката до нашите съвременници, като Веселин Андреев, Ефрем Каранфилов, Серафим Северняк и др. В публицистиката на писателите авторът открива по специфичен начин отразена творческата индивидуалност. Самата публицистика за него е сфера с богати възможности за проявление на това своеобразие. Абазов изхожда от убеждението, че поради някои свои същностни белези пу блицистиката разкрива важни черти от духовния портрет на твореца, които в останалото му творчество не намират достатъчно идейно-естетическо покритие. Размишлявайки върху липсата на единство в теорията на публицистиката, авторът е склонен да приеме определението на съ ветския писател Георгий Марков, че тя е преди всичко жанр на художествената литература, органична, неотделима част от нея". Струва ми се, че това разбиране отговаря само на част от истината. Публицистиката несъмнено има древни корени и не бихме сгре шили, ако ги потърсим още в античната ре торика. Тук не е възможно да правим анализ на публицистични творби, номисля, че не бихме се затруднили да открием във всяка такава творба някои твърде характерни похвати на класическото ораторско изкуство. Разбира се, става дума за елементи, при това поели нови съдържателни и формални функции. Днес публицистиката се развива при усложнени условия - както в сферата на журналистиката, така и на популяризацията на науката и на художествената литература. Сам по себе си този факт, това нейно „междинно" битие я прави нееднородна и затруднява нейното определение. В своя анализ на изкуството на публи циста Абазов вярно сочи редица особености, продиктувани от социалната функция на публицистиката и от нейните жанрово-стилни 148 закономерности. Наблюденията му върху такива слабости на нашата съвременна пу блицистика като липса на полемичност и критичност в нея, прекаляване с патетичното начало, слабата аргументация на авторската теза и пр. отговарят на действителното състояние на нещата и по този начин повди гат един важен проблем - борбата за повишаване идейно-художественото равнище на съвременната ни публицистика. Критиката в книгата заема значително помалък обем от публицистиката, но тя също се отличава с тематично и проблемно разнообразие. Литературно-критическите портрети, поместени в тази част на книгата, впечат ляват с усета на автора им за характе рологичното у портретувания, с аналитичното му умение да направи творческото своеоб разие понятно и релефно. Вече немалко е писано в нашата изследо вателска литература за такъв несъмнено интересен творец като Светослав Минков. Неговото особено място в нашата литература, оригиналността на творчеството му са занимавали редица изследователи. Естествено много страни на неговото творчество са получили убедителна интерпретация в литературната ни история и критика. Както всеки истински значителен писател, и Минков при срещата си с нов изследовател му открива нова, още непроучена страна в своето творчество. Тази нова страна, която Абазов вижда в оригиналната проза на Светослав Минков, е според мене разбирането за ролята в творче ството на този значителен наш белетрист на идеите, на обобщението. Разбира се, всяко творчество в една или друга степен е идейно, но при Минков става дума за нещо друго - няма друг български писател, който попоследователно от него да превръща самите идеи в обект на художествено пресъздаване. Абазов вярно сочи такава особеност на не говата критика, а именно, че тя не е толкова критика на нравите, колкото на идеите, не толкова на характерите, колкото на категориите"

През есента на миналата година в Киевската библиотека към Академията на науките в УССР, в отдел „Старопечатни издания", попаднах на интересни описания на двореца на Абдул Азис. В помещението, в което Азис провеждал разговорите с майка си, негов най-добър съветник, по една от стените се стичала вода. Разбира се, неслучайно, а за да не чуват гласовете и тайната да остава неприкосновена и пълна. Освен това в ръкописа се дава планът на дворцовата лична баня с помещение в нея, отделено с решетка, в което Абдул Азис, представете си, влизал специално за да насапуниса главата си, критичен момент - в който най-често са ставали покушения върху първия човек на империята. И това - в Константинопол, в султанския Дворец, между хората, с които е живеел. В "Тодор Икономов" на Тончо Жечев, неусетно попадаме именно в това време, в тоя къс от история, който така малко е приобщен към нас, към времето ни, към историческата ни памет. Нашата литература с националреволюционна багра повече се е занимавала с живота отвъд Дунава, във Влашко, и това донякъде е обяснимо - там е била по-голямата част от нашата емиграция. Няма съмнение обаче, че из браилските свърталища хъшовски" много по-лесно можеха да се пеят български песни и да се говори на висок глас за Отечеството, откол кото в преизподнята на Цариград, мястото, където работи и действува Тодор Икономов. Впрочем, кой е той? Едно име познато повече, отколкото самото му дело. Име на българин, страдалец български, с хубав як врат, който не се бои от бесилката, мъченик на своите идеи", както го нарича и Т. Жечев. Именно Икономов е един от тези, които живеят и се борят отвътре, в сърцевината на империята, в Царитрад, който по онова време е толкова гръцки, колкото български и турски, а толкова и на страха от утрешния ден. Революционер сред черковниците, Тодор Икономов на Тончо Жечев далеч надхвърля библиографския портрет, изграден върху онова, което е писано или останало от него. Авторът е потърсил свои виждания, свои тълкувания на един възрож Денец, психологическите му измерения, дълбочините и противоречията на неговата мисъл, които в много случаи се изплъзват или поне трудно се долавят от авторите на подобни книги. Така силата на Тончо Жече вия Тодор Икономов не е толкова в хронологично разказаните събития, колкото в „оживяването" на един образ в тези събития, тър сенето и намирането на мястото му, и то за едно време, когато българската искра е гаснела от могъщото влияние на фанариотството и просветената гъркоманщина. Въпреки цялата си ненавист срещу духовенството, изразено така добре в „Моята молитва", в статията си „Решен ли ечерковния въпрос" Хр. Ботев пише: „Не се мина много време от началото на нашето възраждане и ето, вехтата борба между двата елемента - българи и гърци, се начена със сичката сериозност, като борба за живот и смърт, за глад и насуш хляб. В тази борба много пра ведни жертви претърпя нашият народ, много добри патриоти, много пламенни деятели в делото на възраждането и образованието, много мъченици за любовта към ближния измряха в турските Тъмници и в заточение, гонени и убивани тайно и явно. Не по-малко бяха и на разбойническия вертеп - фенер." Тончо Жечев е избрал една от тези трудни пътеки. Безусловно, той се е намирал между не един и два свои авторски конфликта в изграждането на образа на Икономов. Освен това всичко би било много по-лесно, ако той се придържаше към биографичните възли", без те да се развързват и тълкуват. Трудьт дори би станал по-обемен, а може би и почетивен. Тончо Жечев обаче не е избрал лекия път на занимателността, действието и повърхностната фабула. Той е усетил отговорността, както споменах, да ни разкрие вътрешните измерения на едно дело, да влезе в психографията на събитията и в края на краищата да остане при трайните стойности, които биха ни връщали нееднократно към тази книга.

Историята невинаги е справедлива към тези, които я създават. В оценката си на едни от тях тя е прекалено щедра, а като че за сметка на това обрича други на незаслужена забрава. Един от неоправдано отминаваните досега политически и литературни дейци на нашето възраждане е Тодор Пеев, издаването на чиито съчинения, предприето от Дочо Леков и Иван Сестримски, е повод за настоя щите бележки. Като се има пред вид, че Д. Леков отпечата преди известно време и кратка студия за Т. Пеев, не може да не бъдат приветствувани усилията на изследователя за отдаване заслу женото на един деец, чието име досега бе известно главно във връзка с известното Ботево писмо до него („Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще да изляза на борба със сти хиите...") и с работата му като деловодител на Българското книжовно дружество в Браила след Друмев. Оказва се, че и повече от половин век след Боян Пенев има какво да се открива в нашата възрожденска литература и в чисто фактологически аспект, че тази литература наред със закономерно назрялата необходимост от теоретично изследване се нуждае и от скрупольозно-изследователската научна работа на литературния историк. Мемоарите, публицистиката, драмите и писмата на Пеев разкриват пред нас недвусмислено една интересна личност и един оче видно призван писател. Учил в родния си град Етрополе, във Френския колеж в Цариград, в софийското училище на Сава Филаретов, учителствувал в Самоков, Силистра, Кюстендил, Етрополе, Браила, основавал заедно с Левски революционни комитети, редактирал вестник „Възраждане“, организирал работата на Българското книжовно дружество... - трудно е да се изброи всичко онова, което е вършил, - на него му еоставало малко време за литературна работа. За него, както и за някои други възрожденски дейци важи сполучливото определение, че самият му живот е най-интересното произведение, което е създал. Човек с голяма култура, владеещ отлично няколко езика, той е бил от онзи тип революционери, за които се пишат най-увлекателните романи. Ползуващ се с благоразположението на турските големци в София, Русе, Силистра, Тетевен, Етрополе, Орхание, минаващ за техен доверен човек, той върши изкусно скритата си дейност на председател на Етрополския революционен комитет, на представител в Българския революционен централен комитет, на почти всички комитети от София до Етрополе, на верен помощник и укривател на Левски... С особено голям замах се отличава дейността му в емиграция, особено по време на Априлското въстание. Наред с работата си в Кни жовното дружество и в българското училище в Браила той участвува най-активно въз всички начинания на революционната организация. Заедно с Христо Ботев, Любен Каравелов, Кириак Цанков, Олимпи Панов той е включен в Букурешкия Привременен централен бъл гарски революционен комитет, чиято задача е съживяването на дейността на частните комитети в България, започване на акция за съби ране на помощи, подготвяне на главното съ брание на организацията. Той пише възвание към българския народ, сближава се с Ботев и с воденото от него революционно крило, стреми се да бъде полезен с всички сили и на борбата, и на гениалния поет и революционер. Макар и неполучил по-късно признание за заслугите си, Тодор Пеев се включва найактивно както в Освободителната война, така и в административното устройване на новата българска държава - дейност, донесла му много обиди и огорчения, довели го наред с личните му нещастия до самоубийството през 1904 r.

Като едно от местата, гдето се заражда дамаскинската книжнина, се сочи обикновено Сред ногорието и средногорският кръг дамаскини" се считат за едни от първите. В Средногорието е и краят на дамаскинската книжнина, нейният последен представител епирдопският книжов ник Даскал Тодор. За него, макар че е живял до средата на XIX в., ние знаем, както и за по-старите дамаскинари, само това, което може да се извлече от книгите му. Повечето от тях са подписани с името Даскал Тодор" и датирания от самия него. Най-ранната отбелязана година е 1793, а най-къс ната - 1843. Той следователно е работил като книжовник през последното десетилетие на XVIII ипрез първата половина на XIX в. Изглежда, че е починал към 1850 г. По това време той според местни устни предания бил вече заместен в училището от сина си Костадин и баща му наричали „дъртия даскал", бил е значи не по-млад от седемдесет и няколко години. В такъв случай той ше да ероден към 1770 г. Освен годината на писането Даскал Тодор отбелязва в книгите си и мястото - все богохранимое село Пирдоп". Явно е, че той е живял и работил като учител и книжовник само там. Все пак в младините си той ще да ебил като ученик и някъде извън родния си Пирдоп. Има еле ментарни познания от гръцко писмо, за които е трудно да се приеме, че ги епридобил в Пир доп. Познава и годишния кръг на църковната иконография, Понеже църквата в Пирдоп е построе на през 1819 г. и зографисана няколко години по-късно, и него той е могъл да научи само другаде, сигурно в някой манастир, например в Етрополския като най-близък и редовно посещаван от пирдопчани. В книгите си Даскал Тодор отбелязва не само годината и мястото на писането им, но и ред други неща, като това, кой е бил владика в Ловеч- Пирдопско тогава, както и сега е част от Ловчанската епархия, как се казвал аянинът в Златица, говори и за политически събития, станали в негово време, но за своя живот, как е протекъл, не отбелязва нищо. Липсват и външни писмени сведения за живота му. Тъй че в очерка си за него ние трябва да се ограничим само с преглед и разбор на книгите му. Те са много, известни са около 40, а навярно е имало, а може би и сега има и други. За сред новековните каижовници често техни ученици и почитатели говорят, че били написали стотици и хиляди книги, което, разбира се, е преувеличение. Все пак от възрожденските книжовници, съв ременници на Даскал Тодор, едва ли някой е изписал толкова книги, колкото той. Нито една от Даскалтодоровите книги не е печатана, нито пък има сведения, че той емислил да печата някоя от тях, какго например поп Пунчо от с. Мокреш, който още през 1796 г. подготвя за печат един голям сборник.

Книгата на Т. Ив. Живков „Народ и пе сен" направи силно впечатление на всички, които се интересуват от развитието на бъл гарската художествена култура. Подходът на автора към нашата народна песен енов за българската наука. Изправен пред алтернативата филология или социология, Т. Ив. Живков е предпочел социологията. С това той излиза извън традиционната за българската фолклористика филологическа ориентация, установена чрез авторитета на изсле дователи като д-р Ив. Д. Шишманов, М. Арнаудов, Й. Иванов и пр. Трябва веднага да се подчертае, че опитът на автора за завоюване на нова научна проблематика е завършил с явен успех. „Народ и песен" се очертава като едно от първите изследвания в марксическата фолклористика, в които намира израз тенденцията към по-широк, социологически и културологически подход към фолклора. Актуално като проблематика и като методология е разглеждането на фолклора не само като народно поетическо или народно музикално творчество, но и като тип художествена култура. В методологическо отношение трудът се опира върху най-добрите постижения на българската и съветската наука в областта на фолклористиката, социологията, теорията на културата, естетиката, музикознанието и литературознанието. Най-главните общи проблеми, които оформят облика на авторската концепция за същ ността на народната художествена култура, са представени в теоретическото въведение „Към определението на фолклора като художествена култура". Две са основните задачи, поставени пред тази част на книгата: 1. Да се разработи теоретически идеята за Фолклора като тип художествена култура, като система за създаване, разпространение и потребление на художествени ценности, в чието функциониране се обособяват две подсистеми - на циклите на трудовия процес и на формите на худо жествено образование. 2. Да се обоснове становището за недостатъчността на филологическия и на изкуствоведческия подход към фолклора, за отноше нието към фолклора преди всичко като към социологическа проблема и за определящата роля на въпросите за неговата системна ор152 ганизираност и за начина на функционирането му в състава на определен културен модел при неговото изучаване. Във въведението се уточнява и предметът на изследването. Това е българската народна песен с цялата сложност на битието и в народната патриархална култура. Този възел от най-разнообразни отношения, заплетен около народната песен, не се изчерпва със самата нея и затова авторът въвежда термина „народна песенност“. Основните сфери на художествената дейност при фолклора са определени най-общо като пеене, разказване, материално художествено творчество. Те съществуват и следователно трябва да бъдат проучвани в най-тясна връзка с циклите на трудовия процес и с формите на художествено образование. Народната песенност е избрана за обект на анализ, тъй като тя е най-пълната и най-развитата от трите съставки. По-нататък планът на книгата следва целенасоченото движение на изследователския интерес от общата теоретическа постановка към доказването и уточняването й чрез материала. В конкретните разработки на въпросите се получава действителното диалектическо допълване между социологиче ския, литературоведческия и музиковедския подход. Убедителният социологически анализ в първа и втора глава (Народната песенна култура“ и „Песенни цикли") е пренесен в третата глава („Към въпроса за художествения образ в песенния фолклор") на равнището на естетическите категории. Така се осъществява необходимото за анализа на всеки тип художествена култура йерархизиране на методиката и равнищата на изследване - ако си послужим с известни и елементарни математически понятия, социологическият анализ е необходимото условие", а художественият - „достатъчното условие". Последната глава „Певци и песни" представя още една степен от приближаването на теоретическите размисли към явленията и Фактите. В резултат от това възниква цяла редица от интересни идеи и сполучливи реше ния на проблемите, например за дарбата като групова, а не като индивидуална ценност; стремежа към усвояване на песните като стре меж към социологизиране на личността нормативността на пеенето като социална дейност и самостойността му като художе ствено творчество;

Наскоро имах възможност да се запозная с един неизвестен на науката дамаскин, съхра няван в библиотеката на читалище „Напредък" гр. Пирдоп. Досега той не е описван, което налага настоящото му проучване. Ръкописът е попаднал в читалищното книгохранилище преди години заедно с някои други книги на братя х. Иван и х. Богдан х. Димитрови от Пирдоп. Знае се, че в същата частна библио тека са се намирали някога и други ценни ръкописи и старопечатни книги, някои от тях - направени достояние на науката, други - изчезнали. 2 Новооткритият дамаскин е сравнително добре запазена ръкописна книга, подвързана с дъсчени капаци, облечени в кожа. Върху нея с познати от други подвързии щемпелни шаблони чрез пресуване е направена украса с различни орнаменти. Ръкописът има закопчалки, изра ботени от метал и кожа. Върху листовете на дамаскина липсва някаква цифрена или буквена пагинация. При настоящото му проучване и описване го пагинирах с чер молив. Оказа се, че съдържа 159 листа, подвързани в 21 коли. С изключение на 2-ра всички коли имат по 8 листа. Само 8-ма кола се състои от 4 листа и 14-а — от 3 листа. Съдържанието на текста показва, че в тези две коли няма откъснати листи след подвързването на ръкописа. Още при писането му 8-а и 14-а кола са били в същност половинки (с по 4 листа), като от последната още тогава е отрязан един лист (вероятно поради допусната грешка при преписването на текста). Размерът на листовете е 15,5 х 10,2 см, а на текста съответно 11 х 6,5 см. Страниците съдър жат обикновено по 15 реда, но на места се срещат и по 16 реда, когато в текста са вметнати подзаглавия или буквени и цифрени означения. На бялото поле на страниците над текста са отбелязани заглавията на отделните съчинения в съкратен вид. На обратната страна на листа на текста е отбелязано „слово“, а на лицевата страна на следващия лист е посочено какво е това слово (слово за антихриста“, „слово за второ пришес", "слово нарядное и др.). Дамаскинът еписан с черно мастило, сега избледняло значително и добило кафяв цвят. Заглавията, подзаглавията на отделните раздели, цифрените и буквените указания, както и съкра тените заглавия в полето над текста са изписани с червено мастило, също избледняло значително. Изписването на заглавията, подзаглавните указания и начални букви не показват някакво особено старание, умение и художествено постижение. Същото важи и за малката, набързо нарисувана заставка в началото на ръкописа.

Има много талантливи творци, но личности изключителни, характери силни, целеустре мени, многостранни и единни, непоколебими в своя жизнен и творчески път, са малко. Те съба рят всички прегради заради голямата идея, на която са се посветили, догонват далечни хоризонти, проникват в битието и небитието, осмислят видимото и извличат от него философски обобщения, утвърждават ценното и хубавото, просмукват от епохата най-главните тенденции и ги претворяват в единна стройна система, която става философски, идейно-художествен кате хизис за поколенията. Такива творчески фигури крият до последните си часове една сила и ед но обаяние, което кара дори противниците им да ги уважават. Те са родени да трасират пътища, да предричат бъдещето, да се борят и умират за своята правда. Те създават школи и свои после дователи, решават най-мъчните формули в науката и литературата. И ония, които са се опитвали да се изпречват в пътя им, да ги събарят, са отстъпвали победени, без да могат да създадат нещо свое и стават най-често глашатаи на чуждопоклонство и еклектизъм. Така лесно не се придобива ерудиция, мъдрост, самобитност. Трябва да им е дадена дарбата, трябва да е обогатена тя с най-великите идеи на времето, трябва силна воля, остър, проницателен ум, развълнувано сърце и много-много още качества, за да израсне един творец над ръста на другите и да се утвърди като направляваща личност в творческия път на нацията. Такава изключителна личност, с която нашият народ се гордее пред целия свят, беше Тодор Павлов. За него в една своя реч пред културните дейци др. Тодор Живков каза, че е колос в нашата литература. Тази оценка беше изградена в продължение на десетилетия и нашият първи секретар образно и точно изрази общото партийно и всенародно мнение. Животът и делото на Тодор Павлов са свързани в едно неразривно цяло, което представлява история на партийните борби, на партийната философия и литература през две епохи - преди освобождението от фашизма и капитализма и след освобождението на Девети септември, епохата на социализма. Тодор Павлов воюваше по всички направления, от неговия изключително наблюдателен поглед не можеше нищо да убегне. За неговото необхватно дело пишат философите не само от нашите социалистически страни. Неговото име еизвестно по целия свят като изтъкнат идеолог и философ. С неговите трудове се занимават и отрицателите му от капиталистическия философски фронт. Богатото му разнообразно творчество е един изключителен национален капи тал. И мисля, че не е пресилено, ако кажа, че той е проява на нашия национален гений, вселен в една неповторима личност. Нека това не прозвучи пресилено като укор към някои по-млади, които на времето не видяха дълбоките корени и необозримите разклонения на един великан. Ние не сме вдигали изкуствен шум около името му. То самото се е вкоренявало в нашата лите ратурна общественост, бурите не можаха да го прекършат и отскубнат от душата на народа, напротив, в борбата то се подмладяваше и възвисяваше и привличаше погледите на всички учени, философи, писатели, художници, артисти, музиканти, докато стана бащинско крило на млади и стари. Аз нямам намерение да говоря за философа Тодор Павлов, но ще разкажа Някои спомени за него като наш другар, писател и критик,

През 1928 г. със съдействието на Писателския съюз и с личното застъпничество на Т.Г. Влайков Иван Радославов е назначен за главен библиотекар в Пловдивската народна библио тека и музей. „Заминах за там - пише Иван Радославов, - като се уговорихме с Траянова за тясно сътрудничество въпреки раздялата, защото много от редакционната работа щеше да легне на плещите на моя приятел. И това си обещание ние изпълнихме до края на съществува нето на списанието. Пресякоха се хубавите въпреки всичко срещи между нас, разговорите до късно среднощ за литература, изкуство, за политика, за злободневните въпроси. Трябваше сега отдалеч да нареждаме списанието, да поверяваме на хартията мъките и тревогите си. Особено тези на моя приятел, който изнемогваше и скоро трябваше да изпита нови удари на съдбата. Неговият личен живот вземаше трагичен характер." Иван Радославов прекарва близо седем години в Пловдив. През тези години Теодор Траянов живее в София на ул. „Гладстон" 37, а след това окончателно се преселва на ул. „Белчев "11, където живее до смъртта си. „Ние не обичахме много писмата - продължава Радославов, - чакахме винаги възможност да се видим лично и се наприкажем. От това време най-вече са запазени в архивата ми негови писма. Тези писма, както и моите, носеха злободневен характер по някои факти из нашия тогавашен литературен живот, а някои от тях, особено неговите, имаха личен характер - за нравствените страдания, на които той беше изложен във връзка със семейните неуредици (семейството му беше във Виена), в грижите да облекчи положението си, което беше много тежко, и за отношението на някои фактори, които ограничаваха всекидневието му. Езикът в тях е остър до крайност, рисувайки досега му с хора от литературния свят и с тези, които нареждаха догава културния живот в страната. Не можеше и другояче да бъде, когато той се бореше с една действителност, в която не се намираше изход. Те, разбира се, не бяха писма на отчаяние, на песимизъм, но силата на волята и духовното равновесие, което той умееше да пази, се изливаха в едно проклятие към тази действителност. Той имаше же стоки слова, може би понякога пресилени и преувеличени, но в края на краищата те се излъч ваха като едно заслужено проклятие към съвременниците, които, признавайки от немай-къде таланта му, се надпреварваха да му поднасят какви ли не горчивини. Тези писма не са литературни писма, каквито се пишат обикновено с оглед на потомството. В тях той, пък и аз, не говорехме за онова, което ни вълнуваше - за литература, за изкуство, това, което споделяхме години наред в своите дълги беседи деня и нощя; те са само документ, човешки документ за душевното състояние на автора им. 2 И аз, божкем завладян от изследователска страст, заминах за Пазарджик, където се съх ранява въпросната кореспонденция между Теодор Траянов и Иван Радославов. Радостта ми беше безгранична, когато любезният директор на Окръжния архив др. Цветан Гиздов ми пре достави на разположение четири кутии, в които се пази това изключително богатство. Наред с някои лични вещи на Теодор Траянов, като писалката, с която е писал „Пантеон", многото оригинални документи и фотографии, за мене естествено най-голяма ценност представлява ше кореспонденцията му с Иван Радославов. Ще спомена, че в архива на Траянов се пазят и рядко интересните писма на Дора Дюстабанова до него, за които ще стане дума на друго мя сто. Всичко това е предадено от Вера Балабанова, която се е сетила още приживе на Траянов да създаде албум от тези писма и на нейната събирателска дейност епомагал и самият поет.

Писмата на Иван Радославов са толкова близки по съдържание и проблематика с тези на Траянов, че те идват, за да запълнят празнините в кореспонденцията на неговия приятел. 7 февруари 1928 г. „Драги Тодоре, току-що получих „Хиперион". Книжката ме зарадва твърде много - толкова пулс, толкова живот. Не знам дали сам чувствуваш какви са тези работи, които даваш в „Пантеона"? И тия, които са в тая книжка! Класическо творчество! Те са доказателство за гльбината на духа, който като неизчерпаемо морско дъно изхвърля ярки икрасиви корали! И най-много ме зарадва, че тъкмо работя над един проблем в твоето творчество, открих великолепни доказателства на мислите си! Работя вече над главата за символизма и страниците, които непосредствено те засягат. Надявам се, че в един сполучлив синтез съм дал пълна и точна характеристика на делото ти. Затова тъй бедни ми се струват „изследванията" на нашите приятели досега върху тебе. Ще ти пиша по-подробно и затворено писмо. Но потърсвай писмата, защото ми се струва, че не получаваш някои от тях. Много поздрави." 20 февруари 1928 г. „Тодоре, изпратих вчера на Минчо 3 рецензии и „По повод". Писах му, но нали знаеш, че главата ми не увира лесно. Колко е противно, че и за тия работи трябва човек да се ядосва и мисли. Затова пиша и на тебе. Не е ли по-добре да открием книжката с есе то за Белински, а двете други статии да останат в „Идеи и критика“? Струва ми се, че Белински заслужава това, пък и реда на проблемите запазваме. Освен, разбира се, ако ти излезеш на първа страница на книжката. Тогава да остане след „Пантеона". Но мисля, че по-добре е по първия начин."

В дискусия върху страниците на сп. „Пламък" през 1981-1982 г. бе казано, че когато се говори за грешките и недъзите в литературния живот по време на култа към личността, те трябва да се свързват и с името на Тодор Павлов, който не само подобно на другите носеше тези недьзи, но и със своя авторитет и със своята дейност съдействуваше повече от другите за тяхното провеждане". Пак в „Пламък" бе заявено, че „Тодор Павлов, както вярно забелязва Г. Марков, не е бил в състояние да прояви естетико-критически вкус към съвременните му писатели и критици. Един пример: нему принадлежи заключителното слово в обявената през 1953 г. от в. „Литературен фронт" дискусия за критиката, но той сесе задоволява само да отбележи, че дискусията не се е оказала на висота и била фактически безплодна... Павлов обаче не се намесва да покаже верния път за излизане от кризата. "2 Мълвата носи отдавна какво ли не по адрес на Тодор Павлов, но подобни обвинения към него се появяват за пръв път „черно на бяло". Пишещият тези редове не крие, че се смята ученик на Тодор Павлов, ала държи да подчертае, че никога не е бил негов сляп апологет, не се е отнасял безкритично към схващанията му - който има желание и не пести труда си, може да установи това в публикациите ни. Не можем обаче да не отбележим, че в цитираните твърдения има нещо... некрасиво. Некрасиво е да се обвинява Тодор Павлов за грешки и недостатъци, пък били те и действителни, без да се спомене, че става дума за един „гигант на културния фронт". Впрочем Иван Цветков справедливо пише: „Г. Марков не е намерил нито тона, нито дистанцията, когато прави своята категорична преценка за Тодор Павлов. Как може той да лишава нашия философ от критически и естетически усет, след като този усет се е изявил силно и убедително в книги и статии за Пушкин, Горки, Маяковски, Христо Ботев, Вазов, Яворов и за пролетарските поети от 30-те години... Павлов е фигура от голям мащаб. "3 Но още по-лошо е, че твърденията на Марков и Мицов изобщо са неверни! Не можем да не вдигнем глас на протест срещу този опит да се припише на Тодор Павлов главната вина и отговорност за деформациите в литературния ни живот. Повъзрастните помнят, че в годините на култа към личността Тодор Павлов нямаше никаква власт в областта на литературата и изкуството, не участвуваше в дейността на творческите съюзи и не пишеше критика за съвременни художествени изяви. От 1944 до 1964 г. той не е публикувал рецензии за нови литературни творби.