естетическите

Известното украинско списание „Все світ" в първия си брой на тази година публикува статия за големите заслуги на академик Тодор Павлов в областта на марксистко-ленинската естетика. В статията се изтъква, че името на българския учен е добре известно на украинския читател, който не един път е срещал неговите филосфоски и литературно-естетически статии на руски език. Статията е написана по повод похвалната инициатива на Държавното издателство за художествена литература в Киев, което за първи път издава на украински език отделен обемист сборник с литературно-критически и естетически студии под общо заглавие „Питання теорії та исторії літерутури" (Проблеми на литературната теория и история).

Отдавна е назряла необходимостта от задълбочено изследване характера и взаимовръзките на естетическите категории. Др. Юрий Борев в повторното, разширено и уточнено издание на книгата си е направил интересен опит за систематичното им изучаване. Основателно е твърдението му, че разглеждането на естетическите категории досега остава на ниско теоретическо равнище, без исторически подход и особено без изучаване на връзките помежду им. Усилията му са насочени към преодоляването на тези недостатъци и там, където еуспял, трудът му има приносен характер. Уводната част е опит за историческо изследване развитието на естетическите категории. Авторът се естремял да се съобрази с диалектиката на логическото и историческото. Той е създал определена логическа система на категориите, от която изхожда и при теоретическото им изследване, „Категориите на марксистко-ленинската естетика, както и категориите на марксическата диалектика са възлови пунктове в историята на човешката мисъл.

Българският комунист Димитър Гачев, наследил теоретическата принципиалност инепримиримост на благоевци, изцяло се Формира като изкуствовед и историк на естетиката в СССР. Особено активен за неговото развитие беше периодът от 1930 до 1937 г. След това култът на лич ността не само затормози, но и прекъсна трагически неговата творческа дейност. Гачев изпита върху плещите си въздействието на сили, по същество чужди и враждебни на социализма, които нанесоха толкова много поражения не само в политико-икономическия, но и в интелектуалния живот на нашето общество. Но той си остана верен до сетния дъх на комунизма, на великата съветска родина, отиде си с мечта да строи комунизма в България. ХХ конгрес в СССР и Април ският пленум у нас върнаха, наред с много други, и културните ценности, които съз даде гачев, в съкровищницата на социалистическата култура.

И досега нямаме книга за естетическите възгледи на Толстой. Жалко Такава книга би ни помогнала не само да осмислим художественото на следство и теоретическите позиции на гениалния писател, но и по-дъл боко да проникнем в някои съществени и сложни проблеми на нашето съ временно изкуство. Тази тема обаче отдавна е привличала вниманието на нашата наука. В трудовете на В. Асмус, Б. Бурсов, С. Бичков, К. Ломунов, Л. Опулска, В. Малинковски и други изследвачи са разкрити много съществени страни от естетическата система на Толстой. Но тя е толкова широка и противоречива, че от време на време е необходимо отново да се сверят или уточнят някои нейни граници, за да се представи общата картина колкото се може по-достоверно. Само в такъв случай може ясно да се разбере какво от есте тическото наследство на Толстой принадлежи на миналото и какво продължава да живее активно и сега. Естетическите становища на големия художник са винаги интересни - интересни затова, че неволно свързваме тези становища с неговата жива творческа практика и по такъв начин можем нагледно да проверим тях ната жизненост и дълбочина. Оттова далеч не следва да разглеждаме есте тиката на Толстой само като „самопознание на гениален художник". Такъв възглед, който понякога съществува у нас, стеснява и обеднява нейното значение. Естетическите възгледи на Толстой обобщават не само неговото собствено творчество, но и художественият опит на руската и световната литература.

През своя бурен и дълъг живот, замирал временно през войните и завършил през трагичната 1923 г., сп. „Ново времен на Димитър Благоев отделя неизменно широко място за проблемите на изкуството и особено на художествената литература. Благоев е дълбоко убеден, че художествената литература е едно от най-добрите средства за самопознанието на обществото", че влиянието, което тя може да упражнява върху живота, е грамадно". Това му убеждение го вдъхновява да се грижи неуморно за осветляване в „Ново време проблемите на изкуството и литературата от „социалистическа гледна точка", да води последователна борба за реалистична и прогресивна художествена литература.

Между поезията и статиите на Славейков могат да се прокарат много тесни паралели. Общ екръгът на основните проблеми и теми. Изразено е едно и също отношение към България, към народа и създадените от него ценности, към от делни обществено-политически явления на времето и на историята. И основ ното - поставени са едни и същи етично-философски и естетически въпроси, макар че отговорите далеч невинаги са идентични. Особен интерес представя за Славейков същността на творчеството и психологията на твореца. Естетиче ските проблеми около създаването на произведенията на изкуството са засягани в един или друг аспект в статиите на редица наши критици и писатели. Но за първи път в българската литература в поезията на Пенчо Славейков те са траен предмет на поетическа трактовка. В едни стихотворения („Поет“, „Орисия" „Cis moll“, „Микеланджело“, „Как ли ще мина и утрешний ден“ и др.) - изве дени като основна тема, в други - само бегло докоснати, те определено при съствуват в цялото му творчество. Поет, критик, мислител, той е заинтригуван от специфичната психологическа нагласа, от комплицираната душевност одарената личност и многостранните варианти на взаимоотношенията и общество, народ, история, съвременност; от сложните процеси на творчеството и същността на самото понятие талант. на C И въпреки че често се спира на конкретни лица от културната история на човечеството (Бетховен, Микеланджело, Шели, Ленау...) или от нашето на ционално минало (Бачо Киро), тези въпроси са разгледани в крайно обобщена форма. За него интерес представя естетическата и философска същност на самия проблем, а не конкретното му разрешение в един определен случай; отделният пример е проява не толкова на неповторимата човешка индивидуалност и пси хологическа специфика, колкото на общата принципна закономерност, илюст рация на общовалидното, повод за анализиране на едно положение. Всеки пункт от този широк и все пак строго определен кръг проблеми засяга съвсем пряко Славейков -не само художника, но и човека, защото е негова лична участ. Да започнем с позицията на твореца - въпрос както етично-философски и естетически, така и обществено-политически. Колкото и да го разглежда откъм неговата естетическо-философска страна, авторът не може да игнорира обще ствената му същност. Но становището му не еединно, ясно изкристализирало определено, репликите му си противоречат, взаимно се отричат. И, както често се наблюдава при Славейков, различието на изказаните възгледи не бележи последователен процес на развитие, а просто неустановеност на платформата. И Къде е мястото на твореца в живота, в политическите стълкновения, в борбите на народа? Каква трябва да бъде неговата мисия и изява? - въпроси жизнено важни, защото в тях се кръстосват не само размислите на мислителя, но непосредствените изяви на човека и писателя Славейков. Той дълго се съсре доточава върху тях, анализира ги, променя възгледите си, мъчително търсейки истинния отговор. Стреми се към категорично решение, без да може да го постигне изцяло. Отказва се от вече изказаните думи, за да заеме нова позиция. Но съмненията никога не изчезват. Те го преследват упорито и настъпателно, карат го да търси нови и нови решения, да преразглежда старите, да анализира положенията от всички страни. И той винаги продължава да търси и да се съм нява. Тези два момента, диалектически свързани помежду си, се превръщат в своеобразен двигател на творческата му енергия. Вътрешните противоречия в мъчителния процес на домогване до истината много ярко са изразени в поемата „Микеланджело". Твърде продължителната творческа работа върху творбата, запазените варианти върху чернова, разли чията между отделните публикации, направените поправки носят следите на напрегнато, драматически изострено търсачество. От първата бегла скица „Творец" (афреска от М. Анжело, посветена К. Величкову, юли 1890 г.) до варианта, влязъл в „Епически песни", 1907 г., решението на основния поставен въпрос е претърпяло значителни промени. И те недвусмислено показват до каква степен Славейков е противоречив във възгледите си и няма своя изградена, последователно защищавана платформа. Но те показват и нещо друго - много важно и съществено за разбиране творческата личност на писателя — вътрешното неспокойствие, горещината на мисълта, трескавото мятане между полюсно противопоставящи се позиции.

Студентите, които го познавали само от университета, го наричали „чо векът в сиво“. Не защото бил „сив“ като личност, а защото дрехите му били неизменно подбрани в сиво. От няколкото достигнали до наши дни фотографии ни гледа сериозен кабинетен учен, европейски интелигент, разбира се, с очила и папионка, с високо чело и рано олисяла глава. Ако честността можеше да бъде позната по лицето, то без колебание бихме казали, че това лице е честно, нещо повече, че това е одухотвореното лице на идеалист, който не търси от живота нищо за своя полза, който не ламти за материални блага, а живее в обкръжението на съкровените си духовни стремления. Но нека го оставим за малко и се опитаме да си представим България от времето преди един век, в навечерието на Освобождението. Всичко в нея неумолимо води към стихийното материалистическо виждане на нещата.Жаждата да пре живееш, да се погрижиш за насъщния в безкрайните робски дни и същевременно преклонението пред борбата, пред онези титани, които нямаха време да търсят отговор на въпроса, кое е първично - битието или съзнанието, защото пред тях стоеше единствената свещена задача - да променят битието, да изострят съзнанието, които изгаряха в политическата борба, за да се превърнат сами в съзна ние, в народна памет; тази жажда и това преклонение осмисляха дните на българите в онези последни робски години, когато се проля най-много кръв и се родиха най-много надежди. Идеализмът на онези години нямаше нищо общо с болнавото метафизическо размишление на Запада: това беше здрав, оптимистичен идеализъм, който искреше от вярата в материалното, в действителността. Освобождението дойде и погледите потърсиха нови хоризонти. Западът мамеше с дълбочината на своята философия, с идеализма, който се откъсваше от проблемите на деня, от катадневната политическа борба и приобщаваше духа към всевечните тайни. По-скоро не Западът, а Германия, страната на Кант и Хегел, на Гьоте и Шилер бе извор на тази мъдрост. Защото Франция имаше свои, по-земни и по-човечни удоволствия, тя се грижеше не само за духа, но и за тялото на своите възпитаници, а Британската империя, потънала в мъгла, бе много далече.

Наследството на Николай Фьодорович Фьодоров, автор на двутомната „Фи лософия на общото дело", засега не принадлежи към гръмките явления в родната ни култура. Обаче то таи онзи ефект на „забавеното действие“, който е присъщ на изпреварилите своето време идеи и творения. Доскоро неговото име можеше да се срещне най-често, когато ставаше дума за миналото на Всесъюзната държавна библиотека „В. И. Ленин“, която и до днес пази благодарен спомен за Фьодоров като за „необикновен библиотекар-енциклопедист, истински сподвижник на кни гата" 1. Но същевременно скромният библиотекар от Румянцевския музей е бил автор на оригинално философско учение, което буквално зашеметило най-значителните умове от неговото време. Така смелите, предугаждащи бъдещето мисли на Фьодоров Ф. М. Достоевски „е прочел като свои“, Л.Н.Толстой е чувствувал у себе си сили да ги защити", а В. С. Соловьов го е наричал „скъп учител и уте шител" Голямо внимание към проектите на „Философията на общото дело“ са проя вявали В. Я. Брюсов и А. М. Горки, който писал за Фьодоров като за „забележи телен своеобразен мислител“. За него не един път се споменава в кореспонденцията на Горки от края на 20-те години с О. Д. Форш и М. М. Пришвин. В наше време този съсредоточен интерес на много от значителните руски и съветски писатели към личността и идеите на Фьодоров се среща с все по-утвърждаващото се мнение за автора на „Философия на общото дело" като изтъкнат мислител от миналия век, родоначалник на идеите на руския космизъм, пряк предшественик на К. Е. Циолковски. Това мнение отчасти се прокарва в повестта „Загадъчният ста рец“ (Нева, 1974, № 5) на известния писател, популяризатор на науката Вл. Лвов, който ба запознава съветския читател с живота и мислите на Фьодоров. В тази творследство се изтъква настоятелната необходимост от щателно изучаване идейното на на този недооценен досега мислител. Учението за „общото дело" е своеобразно „утопично" отклонение в руската демократическа тиката" мисъл от миналия век. Естетиката на Фьодоров е плод на оп на това учение. Ако предварително не отчетем идейната цялост и особе ната невъзможно система на мислене на Фьодоров, изразяваща се в неговия „ненаучен" език, е да разберем отвътре съдържанието и смисъла на неговите естетинески теории.

Настъпи време, когато навлизането на художествения опит на съветската литература в другите национални литератури трябва да се оценява не само от гледна точка на преките литературни контакти, не само като момент на непосредствено въздействие на един или друг етап от историко-литературното развитие. Настъпи време, когато се налага да се проникне още по-дълбоко в същ ността на литературното взаимодействие, да се осмисли то във връзка с повторението на закономерностите, с творческото присъствие на естетическите идеи на съветската литература в духовния свят на другите социалистически литератури. Иначе казано, спиралата на богатата традиция в изучаването на междунационалните литературни връзки направи нов завой, който отразява съвър шено нов момент от литературните взаимоотношения след Втората световна война, породила общността на общественото, политическото и културното развитие на много страни със Съветския съюз. Тъкмо сега с цялата си настойчивост възниква въпросът за наличието натипологични сходни естетически явления, обусловени от близостта в обществе те импулси, от родството на редица проблеми и принципи на изображение, от общността на творческите цели и стремежи. Сега сравнителното изучаване на две литератури - в случая ни интересува българската и съветската - насочва вниманието, както се изразява съветският учен А. Овчаренко, към „правилно разбиране на естетическите основи, художествено своеобразие и новаторска същ ност на литературното творчество". В този смисъл много вярна и продуктивна предложената в науката аксиома - литературното влияние (в широк смисъл на думата) е естетическа категория. Тук понятието „влияние“ е схванато като творчески допир, докосване, като взаимопроникване на литературите. Такава постановка на въпроса предпазва от опростяване, от примитивно посочване единствено на литературни аналогии и съвпадения. Тя внушава широта в погледа при разглеждане на литературните взаимовръзки. Тъкмо на такава основа може да се покаже отражението на естетическия опит на съветската литература върху общия литературен процес у нас, върху творчеството на един или друг писател.

Символизмът като звено от художествени явления, в чиято основа е положена теорията „изкуство за изкуството", бе едно съзнателно търсено убежище от всеобщото разочарование и покруса от „позорната Френско-пруска война", от разгрома на Комуната, от обезверяването във възможностите на науката. Позитивизмът е вече изживян, пък и неговата художествена реализация - натурализмът - със своята груба фактологичност, с бруталното описание на найинтимните, физиологични страни от човешкия живот отблъсна ценителите на изящната проза. Съвсем естествено е, че повишеният интерес към художестве ната форма не може да не доведе до превръщането на темата за изкуството в неговото собствено битие" в една от актуалните теми на литературните произведения и у символистите, както това бе в творчеството на романтиците и на парнасците. И сега, когато субективното начало доминира и е силно хипертрофирано, проблемите на стихотворното майсторство, „тайната на сътворението" застанаха с нова сила в творческия обектив на писателите-символисти. Тяхната емоционалност отново постави на дневен ред (след романтиците) проблема за политическата и творческата свобода на художника, за неговото място в социалната йерархия, макар и в една по-приглушена гама в сравнение с поезията и белетристиката на романтиците. Символизмът и като естетика, и като художествена практика е много разнороден. В него има и революционно бунтарство, и човеколюбие, и състрадание към нещастието на другите, от една страна, примирение към съществуващия ред, благословия към „избраните“, към талантите и гениите, аристократическо високомерие не само към еснафите, но и към непосветените в магията на творчеството, към художествено необразованите, от друга. И в третирането проблемите на естетичното“ символизмът доказа, че е един от преките наследници на романтизма - в поезията на Верлен и на Рембо особено се срещаме с познатите ни въпроси за конфликта между твореца и обществото, за неговата безприютност и самота, за хулите и нападките, на които е изложен от страна на невежата публика, за духовния му аристократизъм (у Маларме).

Изградената представителна характеристика за Вапцаровата личност - поведенческа и творческа - е единство на творчество и живот. Неоспоримата сполука на това определение не се подкрепя обаче от никакъв анализ, априорната истина е намерила своите почитатели и поддръжници, но не и тълкувате лите си. В която и аудитория да зададем въпроса: „В какво се изразява това единство", отговорът едва ли ще се изчерпа с нещо повече от саможертвеност на личността, адекватна на поетическото верую. Ражда се нов въпрос - каква Вапцаровата саможертвеност? Приемайки саможертвата на поета единстве но като сляпа обреченост, рискуваме да я смесим с фанатичното, дехуманизи ращото личността служене на някаква абстрактна идея. А Вапцаров е сякаш нашата представа за пълнокръвие и жизненост на поезия и подвиг, разграничаването от аскетично-догматичния модел на героя-устрем. Погрешно е и да приемаме саможертвеността на поета за изконно заложена у него. Колкото да откриваме ранни нейни изяви, колкото и да обединяваме редица личностни и творчески прояви около нея, не бива да я смятаме за единствена същност на човека и поета. Саможертвеността у Вапцаров е едно крайно, висше стъпало, което фокусира трайните етико-идейни заложби и предпочитания на неговия И дух, способността му драматично, но и целенасочено да върви към нравствено извисяване. От друга страна, Вапцаров живее в модерните социални времена, в които усъвършенствуването на човешкия дух става в условия, колкото и обезличаващи отделния човек, толкова и провокиращи активното му социално опреде ление. В този смисъл собственото поведение, както и откритията за човешко поведение изобщо добиват освен универсалност и социална диференцираност. И накрая, тъй като Вапцаровият жизнен път е свързан с писателска дейност, редица от творческите етапи ни позволяват да проследим както личностното развитие, така и придружаващите го естетически изражения. Вапцаров и проблемът за компромиса е изходната точка, в която се сплитат и от която излизат координатите на Вапцаровите нравственоповеденчески търсения, тя е белегът на идващата при него творческа и личностна зрелост, тя - без риск от преувеличение - е началото на творческото му израстване. Нека да ни е позволена чуждицата компромис не само заради липсата на подходящ чисто български заместител, но и още защото тази дума-проблем трайно навлиза във Вапцаровото съзнание и лексика.

Ако научното наследство на проф. Ив. Шишманов - толкова богато и разнообразно в проблемно, тематично, жанрово отношение, и днес продължава да ни удивява не само със своята фактологическа страна, но и с проникновените съждения, характеристики и изводи на автора, с патриотично-хуманистичния патос, с всичко онова, което ни изпълва с вяра в културноспособността на народа ни, тласка към нови размисли и търсения, с онова пророчество, с което се вещаят бъдещите насоки в развитието на националната ни наука и култура, на общочовешката цивилизация и прогрес, то не по-малко ученият ни възхищава и с оная готовност и всеотдайност да общува по всички възможни начини с творческата ни интелигенция. Една рядка отзив чивост към нейното интелектуално-нравствено извисяване и народностно осъзнаване, за да служи на високи демократични национални и общохуманитарни идеали. Една вътрешна необходимост да навлиза в чужди творчески светове и чрез взаимно общуване да утвърждават житейски истини и духовни ценности. C Пословични са наистина Шишмановите усилия да поддържа всякакви връзки почти всички хора на духовно-интелектуалния труд - негови съвременници, да общува с тях, да съдействува за тяхното правилно развитие, за преодоляване на житейските им несгоди, на социалните, нравствените, творческите им терзания. За него формирането на интелигенция с високи народностни и морални принципи е било предпоставка за всеки национален възход, оправдание на всякакви жертви. Осъзнал колко сурова е била тогавашната обществена действителност към хората на духовната енергия, колко хладнокръвни са били силните на деня към тревогите и нуждите на творческата интелигенция, ученият проявява рядко съчувствие и отзивчивост към всички ония, които живеели с благородни пориви да обогатят културната ни съкро вищница. Затова към него са се обръщали всички за съвет и помощ, за подкрепа - морална, материална, творческа. И той наистина си спечелва име на верен приятел на българските писатели, учени, книжовници, на безкористен мецената на творците на националната ни наука и култура, на възторжен радетел за появата на високи инте лектуални и естетически ценности.