Леонид

В статията си „Христо Ботев в руската критика и в преводи на руски език“ („Литерат. мисъл“, бр. 1, 1960 г.) Л. Ерихонов, като прави бегъл преглед на моите работи, 126 посветен и на Христо Ботев, спира вниман сто на читателя само на едно обстоятел ство. А именно - Л. Воробьов, който в работите си от 1950-1953 г. толкова ярост но се бори против стремежа да се представи Ботев като прудонист и бакунист, през 1957-59 г. без всякакви видими причини изменя становището си и сега представя великия революционер-демократ като последовател на анархизма. От това следва изводът за печалната еволюция във възгледите на изследователя", т. е. за безпринципната смяна на неговите позиции. Ако Леонид Ерихонов беше изходил от обективните данни или ако не беше проявил недоглеждане, от тази бележка не би имало нужда. Но, за съжаление, Ерихонов изопачава фактите.

Отиде си един голям приятел на България, един почитател и задълбочен изследовател на нейната литература, история и култура. На 23 януари т. г. след мъчително боледуване във Воронеж почина докторът на филологическите науки доц. Леонид Самойлович Ерихонов. Българските литературоведи и историци познават ревностния поклонник и изследовател на националното ни възраждане, на Бакалов и Вазов от многобройните му публикации в съветския и българския печат. За педагога и обществе ника, за гражданина на СССР тя обаче не знае почти нищо. Л. С. Ерихонов е роден на 22 януари 1906 г. в гр. Улан-Уде, в Сибир. Завършил Юридическия факултет (1927) в Иркутск, известно време той е губернски помощник, краеви прокурор. От 1930 г. е аспирант по философия в Куйбишевския педагогически институт, в който е и асистент, доцент и декан на Филологическия факултет. От 1935 до 1941 г. Л. С. Ерихонов е преподавател във висши учебни заведения в Киев, като същевременно следва и завършва Факултета по западни езици и литература. По време на Отечествената война се включва като доброволец в редовете на Съветската армия. Първоначално е помощник-военен прокурор на Московската отбранителна зона, след това помощник-военен прокурор на армии, фронт, военен окръг. След завършване на войната Л. С. Ерихонов се връща отново на педагогическото поприще. От 1945 г. е преподавател в Московския военен институт по чужди езици, през 1953 г. защищава кандидатска дисертация в Киевския университет. За доцент е избран през 1960 г. Оттогава ръководи катедрата по чужди езици в Пенза, а по-късно във Воронеж. На 31 октомври 1967 г. Л. С. Ерихонов защити докторска дисертация «Руското общество и българската литература» във Филологическия факултет на Софийския университет «Климент Охридски». Заради големите си педагогически способности Л. С. Ерихонов е бил избран за председател на методическото обединение на преподавателите по чужди езици във висшите учебни заведения във Воронеж, както и за член на експертната комисия по чужди езици при Координационния съвет по хуманитарните науки. Той вла дееше както славянските езици, така и английски, френски, немски. Интересите на Л. С. Ерихонов към българското революционно минало, към възрожденската ни литература и култура са трайни, задълбочени и целенасочени. През 1950 г. в Москва излиза първата му книга «Русские революционные демократы и общественная мысль южных славян в 69-70 г. г. XIX в.». След нея се появяват изследванията «Передовая литература Болгарии и Сербии» (Киев, 1953), «Мировоззрение Любена Каравелова» («Ученные записки института славяноведения Академии наук СССР», т. 15, 1957), статии и проучвания за Ботев, Бакалов, Жинзифов.

Настъпи време, когато навлизането на художествения опит на съветската литература в другите национални литератури трябва да се оценява не само от гледна точка на преките литературни контакти, не само като момент на непосредствено въздействие на един или друг етап от историко-литературното развитие. Настъпи време, когато се налага да се проникне още по-дълбоко в същ ността на литературното взаимодействие, да се осмисли то във връзка с повторението на закономерностите, с творческото присъствие на естетическите идеи на съветската литература в духовния свят на другите социалистически литератури. Иначе казано, спиралата на богатата традиция в изучаването на междунационалните литературни връзки направи нов завой, който отразява съвър шено нов момент от литературните взаимоотношения след Втората световна война, породила общността на общественото, политическото и културното развитие на много страни със Съветския съюз. Тъкмо сега с цялата си настойчивост възниква въпросът за наличието натипологични сходни естетически явления, обусловени от близостта в обществе те импулси, от родството на редица проблеми и принципи на изображение, от общността на творческите цели и стремежи. Сега сравнителното изучаване на две литератури - в случая ни интересува българската и съветската - насочва вниманието, както се изразява съветският учен А. Овчаренко, към „правилно разбиране на естетическите основи, художествено своеобразие и новаторска същ ност на литературното творчество". В този смисъл много вярна и продуктивна предложената в науката аксиома - литературното влияние (в широк смисъл на думата) е естетическа категория. Тук понятието „влияние“ е схванато като творчески допир, докосване, като взаимопроникване на литературите. Такава постановка на въпроса предпазва от опростяване, от примитивно посочване единствено на литературни аналогии и съвпадения. Тя внушава широта в погледа при разглеждане на литературните взаимовръзки. Тъкмо на такава основа може да се покаже отражението на естетическия опит на съветската литература върху общия литературен процес у нас, върху творчеството на един или друг писател.