Джагаров

Пред нас е едно от ранните стихотворения на поета: „След разпита" от първата му стихосбирка „Моите песни". То е изработено пестеливо. Поантата разцъфтява от оскъдната на пръв поглед емоционална атмосфера. Искреността на преживяването преодолява злоупотребата с външни ефекти. Думите сякаш нямат по-друг смисъл от обикновения, а добиват силата на внушение.

Георги Джагаров е от поетите с твърде характерен профил в нашата днешна поезия. Години наред той присъствува в нашия литературен ден, неговите стихотворения и драми, неговите статии и интервюта стават бързо обект на вни мание. Неспокоен творчески дух, който се намира винаги в конфликт с баналността и шаблона, той обича пътуването в неизвестното, смело експериментира, но умее да остане вътре в традицията на нашата гражданска поезия. Публикуваното досега от него е един от най-сериозните аргументи срещу певците на социалния херметизъм, дребнотемието и камерността. На ценителите, които обичат тоя, нека го нарека условно, книжно-маниерен, малокръвен тип поезия, Георги Джагаров на времето отговори с крилатата си фраза „дъб в саксия не расте". На тях той посвети и цяло стихотворение. Изкушавам се да цитирам част от него, тъй като то съдържа и литературното кредо на поета:

Настъпи време, когато навлизането на художествения опит на съветската литература в другите национални литератури трябва да се оценява не само от гледна точка на преките литературни контакти, не само като момент на непосредствено въздействие на един или друг етап от историко-литературното развитие. Настъпи време, когато се налага да се проникне още по-дълбоко в същ ността на литературното взаимодействие, да се осмисли то във връзка с повторението на закономерностите, с творческото присъствие на естетическите идеи на съветската литература в духовния свят на другите социалистически литератури. Иначе казано, спиралата на богатата традиция в изучаването на междунационалните литературни връзки направи нов завой, който отразява съвър шено нов момент от литературните взаимоотношения след Втората световна война, породила общността на общественото, политическото и културното развитие на много страни със Съветския съюз. Тъкмо сега с цялата си настойчивост възниква въпросът за наличието натипологични сходни естетически явления, обусловени от близостта в обществе те импулси, от родството на редица проблеми и принципи на изображение, от общността на творческите цели и стремежи. Сега сравнителното изучаване на две литератури - в случая ни интересува българската и съветската - насочва вниманието, както се изразява съветският учен А. Овчаренко, към „правилно разбиране на естетическите основи, художествено своеобразие и новаторска същ ност на литературното творчество". В този смисъл много вярна и продуктивна предложената в науката аксиома - литературното влияние (в широк смисъл на думата) е естетическа категория. Тук понятието „влияние“ е схванато като творчески допир, докосване, като взаимопроникване на литературите. Такава постановка на въпроса предпазва от опростяване, от примитивно посочване единствено на литературни аналогии и съвпадения. Тя внушава широта в погледа при разглеждане на литературните взаимовръзки. Тъкмо на такава основа може да се покаже отражението на естетическия опит на съветската литература върху общия литературен процес у нас, върху творчеството на един или друг писател.

Понякога един стих, понякога едно стихотворение може да стане при чина за преобразяване на цяло съзнание. Такова чувство изпитах аз, когато прочетох стихове на този съвременен поет. По-късно всичко ново, родено изпод неговото забележително перо, аз търсех по страниците на печата или в книгите, които носеха неговото име. Той написа нови, много по-силни тво рения, но сега отново ми се струва, че неговата поетическа биография е съ брана именно в два стиха, които запомних и с които го обикнах като творец. Те съдържаха цялата истина за един необикновен талант, той е целият в тях, и продължавам да си мисля, че каквото и да напише, то винаги ще носи мо ралния заряд на тези стихове-изповед: Аз душата си в слаби ръце никога не съм носил. Когато го попитах по повод на тези стихове коя е неговата висока мярка за поезия, той ми отговори с една дума: „Ботев!" Аз потръпнах от вълнение. Той ми беше казал своята житейска и творческа парола и тя определяше ви соката мярка на неговото поетическо верую. Тогава нещо се промени в моето мислене. Защото бях прочел поезия, на която повярвах. Сегашният читател сам може да си представи какво впечатле ние са ми направили тези нови поетически вълнения сред уморителния хор от банално стихосъчинителство. Сякаш бях се докоснал до един нов свят, сякаш бях надникнал през върховете на една нова планина, откъдето се вижда не познато пространство. Зная, че не всеки ще се съгласи с тези мои размисли и аз не укорявам никого. Аз просто говоря за своето отношение към една пое зия, на която аз съм длъжен, и защото тя ме е окриляла. Защото тази поезия ме научи да не „нося душата си в слаби ръце". Защото, както пише нейният автор, трябва да не падаме на колени пред подлеците на важни и неважни служби", а високо да всем знамето, осветено от силата на ново, априлско време. Поезия за времето и поезия във в