идеи

През последните години не може да има съразговор между наши временници - строители на социализма и комунизма, който да не докосне преобладаващата мисъл на времето, да не премине в размисли за онова бурно и стремително движение напред, което започна след 1953- 1956 г. Сега сами се учудваме на застиналото царство от догми и пред стави, на студеното величие, с което култът бе обгърнал най-човечния, най-земния, излъчващия толкова светлина и топлина идеал за общест вено устройство. Най-демократичното, най-масовото учение бе заплаше но да се превърне в непристъпен кодекс от веднъж за винаги казани истини, които повече внушаваха трепет и страх и по-малко покоряваха със скритото в тях обаяние. Бяха забравени думите на младия Маркс, че комунизъм и хуманизъм са синоними, че в центъра на нашето уче ние лежи най-благородната идея за човешкото щастие и благоденствие, за премахване на всякакво насилие, на всичко грозно и антихуманно, наследено от буржоазията. Суровата революционност, съзнанието, че ис торията се прави не с милване по косите, че законите на класовата борба са нещо неумолимо и определят избора на средствата, линията на поведение у революционерите, се изкористваше, довеждаше се до едностранчивост, която започваше да оказва обратно въздействие. Идеологията и практиката на култа към личността отблъскваха със своята бруталност, внасяха смут в душите, спъваха истинското революционно възпи тание на масите, насаждаха послушание и угодничество - външната гримаса на равнодушието и цинизма, на безсловесната покорност.

Години наред по силата на обясними причини нашата литературна наука осветлява твърде неравномерно творческия и жизнен път на писателя Дими тър Талев. Разделен от синора на историческите събития през 1944-1945 го дина, този път предлага разнороден в идейно-емоционално отношение, художествено неравностоен и нееднакво благодарен материал за проучване на автора. Зрялото творчество на Д. Талев, което привлича с истинско изобилие от идейно-естетически проблеми, обществени и жизнени конфликти, от човешки образи и мотиви, съвсем оправдано е в центъра на най-значителните досегашни проучвания върху литературното дело на писателя. Вниманието на изследователите на Д. Талев и днес продължава да бъде насочено към голямото идейно-художествено богатство на четиритомната историческа епопея, произведение, което си осигури неприкосновено място в сърцето на всеки българин, а за автора извоюва име на неоспорим майстор на битово-историческо повествование. Преди да се проследи цялостното творческо развитие на писателя, преди да се очертае детайлно неговият облик, бе наложително да се вникне в красотата и силата на онази поредица от романи, която спе чели на автора необикновена популярност и признание. Актуалността на тази задача и за в бъдеще е несъмнена.

Георги Димитров остави трайна следа в развитието на марксизма-ленинизма, творческата разработка на марксисткоц-ленинските естетически принципи. Естетическите възгледи на големия син на България могат да бъдат разбрани само като част от общата марксическа концепция за изкуството, нейно продъл жение и обогатяване. Същевременно името на Георги Димитров е непосредствено свързано с прилагането на ленинските идеи, с ленинския етап в нашето револю ционно движение. Под влиянието на Ленин се формират и естетическите разби рания на талантливия български революционел през 20-те и 30-те години. Ето защо ние ще се опитаме да разкрием как се формират ленинските възгледи на Г. Димитров и каква е ролята на ленинските естетически идеи за насочване на прогресивния художествен фронт у нас. При това в изследването си ще използуваме и новооткрити изказвания и статии на Г. Димитров по естетически проблеми, съхранявани в Централния партиен архив, а също така писма на све товноизвестни майстори на художествената култура до него, в които те говорят за естетическите принципи, които той отстоява.

Съвременната ни литература предлага все по-често интересни произведения за изследване, нови „загадки" за критическия анализ, богатство от теми и образи. Лите ратурното развитие все повече крие изне нади, предизвиква критическото внимание, дава възможност да се види характерното в него, това, което е основно и закономерно. В тая връзка именно откриваме и стремежа на редица критици да откликнат навреме на новите творчески търсения и открития, да бъде дадена навреме истинската оценка на ярки творби. Едно определено възходящо развитие показа през последните години литературно-критическият очерк. Нараства инте ресът към авторовата личност, към съкро вения мир на твореца. Показателно е това, че бяха създадени вълнуващи портрети на писатели от миналото и съвременната ни литература, в които всестранно и за дълбочено се анализира техният път на развитие, разкриват се истинските черти, отразени в творческото им дело. Все още малко са обаче изследванията, посветени само на едно произведение, което има изключително място както за отделния автор, така също и в националното ни литературно развитие. Наистина за изследователя е доста трудно да отдели само една творба, върху нея да изгради предста вите за художествената самобитност, да разкаже с пълнота и верен литературнокритически анализ биографията" на кни га, която е заела достойно място. Но примери и в това отношение могат да се посо чат и те са доста убедителни. Тук имам пред вид изследването на проф. Ефрем Каранфилов „Най-българското време", посветено на прославените „Записки по българските въстания" от Захари Стоянов, книгата на Милена Цанева „По страниците на „Под игото“, проникната от вдъхновена обич и преклонение. Литературният критик Александър Спи ридонов е поел риска да напише монографично изследване за съвременно произве дение, като се е насочил към романа-епопея в шест части „Обикновени хора" от Георги Караславов - една творба, която още с публикуването на отделните книги постепенно ставаше голямо литературно събитие, чиято епическа мащабност не можеше да не предизвиква пиетет и въл нение. Един от най-големите майстори на българската проза, всеизвестният автор на „Татул“ и „Снаха“, на „Ленко“, „Орлов камък“, „Селкор“ и „Танго" потърси голямото платно на романа-епопея, за да изо брази един от най-ярките исторически периоди на националната ни история. Повече от три десетилетия на народния живот са отразени в поредицата романи, свързани не само от бързотека на събитията, но и от образите на отделните герои. В книгата на Ал. Спиридонов „Образи и идеи в „Обикновени хора" се проследява развитието на тази „епопея на три десети летия", внимателно се навлиза в нейния неспокоен свят, анализират се герои и проблеми, направен е опит да се разкрие най-характерното и яркото в нея. Наистина произведението на Г. Караславов дава прекрасна възможност за анализи и кри тически обобщения, за интересни съпоставки и тълкуване на образи и събития. Тя гъмжи от страсти и вълнения, в нея е отразена острата динамика на общественополитическия развой, заграбени са и раздвижени дълбоки пластове от националния бит, от неговата неповторима същност. Още в самото начало на своята монография за произведението Ал. Спиридо нов е доловил нещо много вярно, което е определило и неговия подход при понататъшната му работа, дало е насоките на неговите критически наблюдения. Той пише: „Обикновени хора", епична поредица от романи, трябва да се оценява, като се държи сметка за това, всяка част да се разглежда сама за себе си, защото всички те са относително завършени и самостоя телно звучащи, но и в рамките на цялата поредица." Става ясно, че преливането между тези шест части композиционно, в рамките на цялата творба, е усложнено, трябва да се търсят тънките свързващи детайли, да се определи точното авторово виждане и намерение при писането на ця лата книга.

Изглежда, че всичко вече е казано за последната Ботева творба, радваща на изключителен интерес особено в последните години, проучвана най-внимателно от идейно-психологическа, художествено-структурна и текстологическа гледна точка. Изказвали са се противоречиви оценки и пристрастия, спорило се и спори за автентичния текст на стихотворението, използували са се различни методики и методологии, за да се докажат едни или други тези за художествената му стойност. В критическия разговор са вземали участие творци на художественото слово (като Захари Стоянов, Иван Вазов, Атанас Далчев), изтъкнати литературни историци и ботевоведи (като Боян Пенев, Михаил Арнаудов, Иван Хаджов, Петър Динеков, Пантелей Зарев, Цвета Унджиева и др.); в разговора се включи и именитият американски лингвист Роман Якобсон, показвайки поетическата функция на граматическите, фонологични и стихови структури. Това внушително и авторитетно критическо наследство утежнява задачата на всеки следващ анализ. Колкото до самия опит за това, може да се каже, че търсенето на незасегнати и неразработени аспекти там, където е пипала ръката на опитни изследователи, е нещо естествено и закономерно, когато се касае за големи творби на изкуството; това е белег за тяхната художествена жизненост и гъвкавост, даваща възможност за нови и нови прочити. Дълбоки и верни синтетични оценки са давани на общата атмосфера, идейното съдържание и по-специално на трагическия патос на стихотворението; проникновено са анализирани и отделни негови стихове. Откъм интонационно-ритмична, стиховедска, граматическа и звукова страна пък стихотворението епочти изцяло „изстискано". Какво остава тогава? Недостатъчно е изследвана неговата семантична система, останали са в сянка някои основни конструктивни принципи, по които се организира неговият смислов свят. И това е обяснимо. Тези принципи - необичайни за самия Ботев - са замаскирани зад суровия реализъм на стиховете, зад отказа от троповата образност и сякаш бедносттта на фантазията, зад упоритото сякаш съпротивление срещу всякаква пищност и разкрасяване при поетическото претворяване на образите, с една дума - зад същите онези „обикновени думи“, срещу които така остро е реагирал на времето Захари Стоянов. 1 60 1 Съчинения на Христо Ботьов под ред. на Зах. Стоянов. С., 1888, с. 4. Избързвайки напред, може да кажем, че в своята творба поетът е използувал различни типове трансформации, отнасящи се както до отделната дума или образ, които менят своя статут по протежението на стиховете, така и до цялото стихотворение като цяло, което трансформира, смислово преобръща други художествени системи. Преди да се премине към самата същност на задачата - разкриването на споменатите вече принципи, ще бъдат разгледани някои трансформации от втория тип, които непосредствено дават ключ към задълбочаване в иманентната структура и смисъл на творбата. Анализът ще се опира върху текста на стихотворението, поместен в изданието на Ботевите съчинения от 1888 г. под редакцията на Захари Стоянов; същевременно ще бъдат привличани по един или друг повод стихове от варианта, публикуван във в. „Нова България" (бр. 22 от 12 авг. 1876 г.), както и образци от черновите варианги, намерени в тефтерчето на поета.

Наследството на Николай Фьодорович Фьодоров, автор на двутомната „Фи лософия на общото дело", засега не принадлежи към гръмките явления в родната ни култура. Обаче то таи онзи ефект на „забавеното действие“, който е присъщ на изпреварилите своето време идеи и творения. Доскоро неговото име можеше да се срещне най-често, когато ставаше дума за миналото на Всесъюзната държавна библиотека „В. И. Ленин“, която и до днес пази благодарен спомен за Фьодоров като за „необикновен библиотекар-енциклопедист, истински сподвижник на кни гата" 1. Но същевременно скромният библиотекар от Румянцевския музей е бил автор на оригинално философско учение, което буквално зашеметило най-значителните умове от неговото време. Така смелите, предугаждащи бъдещето мисли на Фьодоров Ф. М. Достоевски „е прочел като свои“, Л.Н.Толстой е чувствувал у себе си сили да ги защити", а В. С. Соловьов го е наричал „скъп учител и уте шител" Голямо внимание към проектите на „Философията на общото дело“ са проя вявали В. Я. Брюсов и А. М. Горки, който писал за Фьодоров като за „забележи телен своеобразен мислител“. За него не един път се споменава в кореспонденцията на Горки от края на 20-те години с О. Д. Форш и М. М. Пришвин. В наше време този съсредоточен интерес на много от значителните руски и съветски писатели към личността и идеите на Фьодоров се среща с все по-утвърждаващото се мнение за автора на „Философия на общото дело" като изтъкнат мислител от миналия век, родоначалник на идеите на руския космизъм, пряк предшественик на К. Е. Циолковски. Това мнение отчасти се прокарва в повестта „Загадъчният ста рец“ (Нева, 1974, № 5) на известния писател, популяризатор на науката Вл. Лвов, който ба запознава съветския читател с живота и мислите на Фьодоров. В тази творследство се изтъква настоятелната необходимост от щателно изучаване идейното на на този недооценен досега мислител. Учението за „общото дело" е своеобразно „утопично" отклонение в руската демократическа тиката" мисъл от миналия век. Естетиката на Фьодоров е плод на оп на това учение. Ако предварително не отчетем идейната цялост и особе ната невъзможно система на мислене на Фьодоров, изразяваща се в неговия „ненаучен" език, е да разберем отвътре съдържанието и смисъла на неговите естетинески теории.

Спорът за критиката: „изкуство или наука?“ от преди години естествено не доведе до никакво решение. Разбира се, този спор бе нов само в нашите условия, за социалистическия етап на нашата литература. Дори и в българския литературен живот от миналото той бе имал някаква история. В този спор името на Тончо Жечев - тогава утвърждаващ се критик и литературен историк - често се вплиташе, все още немного обемното му творческо дело служеше като аргу мент за тезите на различните страни. Литераторите, които виждаха причината на спора в стремежа на извънмерния есеизъм нарцисистично да възпроизведе със свои средства, да „наподоби“ в някакъв смисъл разглежданата творба, посочваха, че у Тончо Жечев има само „елементи" на есеизъм, че „съпреживява нето" е съчетано със задълбочен анализ. При оценката на неговите книги и статии винаги се правеха уговорки за неортодоксалността спрямо „школата" на стиловите му средства и на критическото му виждане. И все пак с годините и самият автор, и критиците му не направиха рязко разграничение на делото му от насоката в литературознанието, която сближаваше критика и изкуство. Очевидно, имаше нещо друго, което създаваше тази връзка. В своята работа програмна На- от началото на зрелия период докладът ционални особености в литературното развитие“, изнесен на теоретичната конференция на СБП през 1965 г., Тончо Жечев говори за необходимостта „да се преоцени и творчески преосмисли целият исторически опит на нашата литература", говори за преломния характер на първите години от шестото десетилетие на нашия век за естетическото превъоръжаване на литературата ни. Идеоло гическият климат на Априлския пленум вече се реализираше като последователна творческа практика, която се нуждаеше от осмисляне. Взрем ли се в подобни с мащаба си преломни периоди в литературата, ще установим, че критиците, които утвърждават духа на новото, се движат съвсем близо до литературния рлеф, захвърлят менторската позиция, скъсяват дистанцията и - в последна сметка - техните произведения стават с нещо съизмерими с творбите на художниците на словото. Известно е, че литераторите от ОПОЯЗ бяха многократно обвинявани в употребата на авгурски език, в демонстрирането на показна ученост. Но в дружеската си преписка те се наричаха един другиго „писател". И това не е случайно: тяхната дейност бе наистина съвместна с едни от найзначителните поети и белетристи на новата руска съветска литература. А посетнешното развитие на Тинянов и Шкловски показа основателността на взаимното им титулуване. Във всеки период, чийто патос е търсенето на нов тип художественост, литературност, има нещо, което напомня за синкретизма от зората на изкуството. Преломът неминуемо е свързан с разрушаване на остарялата жанрова йерар87 хия, с изваждане от забвение на пренебрегвани жанрове, със смислови преливания между отделните жанрове. В тези процеси критиката често се оказва тази флуидна среда, която създава между жанровете смислови мостове, която прехвърля теми от един жанр към друг, за да бъдат те пълноценно експериментирани и накрая максимално реализирани. В тази своя функция критиката сякаш се „заразява“ от художественост и носи в отделни свои образци цялата тази кипяща литература в сгъстен, но не в тезисен, а в чувствено напрегнат вид. Такива критически работи излъчват духовна енергия, която поражда литература, такива критически текстове често вървят преди самата литература. Не се ли дължи на такова излъчване сближаването на критическите текстове на Тончо Жечев с изкуството?

Настъпи време, когато навлизането на художествения опит на съветската литература в другите национални литератури трябва да се оценява не само от гледна точка на преките литературни контакти, не само като момент на непосредствено въздействие на един или друг етап от историко-литературното развитие. Настъпи време, когато се налага да се проникне още по-дълбоко в същ ността на литературното взаимодействие, да се осмисли то във връзка с повторението на закономерностите, с творческото присъствие на естетическите идеи на съветската литература в духовния свят на другите социалистически литератури. Иначе казано, спиралата на богатата традиция в изучаването на междунационалните литературни връзки направи нов завой, който отразява съвър шено нов момент от литературните взаимоотношения след Втората световна война, породила общността на общественото, политическото и културното развитие на много страни със Съветския съюз. Тъкмо сега с цялата си настойчивост възниква въпросът за наличието натипологични сходни естетически явления, обусловени от близостта в обществе те импулси, от родството на редица проблеми и принципи на изображение, от общността на творческите цели и стремежи. Сега сравнителното изучаване на две литератури - в случая ни интересува българската и съветската - насочва вниманието, както се изразява съветският учен А. Овчаренко, към „правилно разбиране на естетическите основи, художествено своеобразие и новаторска същ ност на литературното творчество". В този смисъл много вярна и продуктивна предложената в науката аксиома - литературното влияние (в широк смисъл на думата) е естетическа категория. Тук понятието „влияние“ е схванато като творчески допир, докосване, като взаимопроникване на литературите. Такава постановка на въпроса предпазва от опростяване, от примитивно посочване единствено на литературни аналогии и съвпадения. Тя внушава широта в погледа при разглеждане на литературните взаимовръзки. Тъкмо на такава основа може да се покаже отражението на естетическия опит на съветската литература върху общия литературен процес у нас, върху творчеството на един или друг писател.

През 90-те години на ХХ в. с творчеството на Вазов, А. Константинов К. Величков българският пътепис завоюва широки идейно-тематични и жанрово-стилистични територии. В този период вече можем да говорим за преодоляване на безкрило описваните пътувания „от-до" с тяхната приложнопознавателна насоченост; за отчетливо диференциране на жанра от мемоара, публицистичната статия и историко-географско-етнографския очерк. Ив. Вазов и Ал. Константинов категорично налагат авторовата личност в нейните емоционални и интелектуални измерения като централна ос на пътеписа, която превръща впечатленията от заобикалящата действителност в субективно изживяване. Разширяването на идейно-тематичните граници върви по две линии - от една страна, в пътеписа влизат като обекти Западна Европа, Аме рика, Балканите с разнообразието от проблеми на настоящето и миналото им, от друга - природата все повече се превръща в пълноценен обект на художествено изображение - извор на емоционални преживявания, подтик за размисъл, обобщения, аналогии. Публицистичните и познавателните моменти, кои то поддържат традицията на възрожденския пътепис, като изразяват гражданския патос, обществените стремления и личните преживявания, разширените културни хоризонти на творците все по-органично проникват в пътеписния разказ и наред със сюжетно-фабулните моменти саздават единния повествователен поток на творбата. Тези процеси, затвърдени във високохудожествени произведения, на първо място - „До Чикаго и назад“, „Писма от Рим", Вазовите „пътни бележки", налагат до края на XIX в. пътеписа като пълноценен художествен жанр и слагат солидна основа за развитието му през следващите десетилетия. Пътеписните творби от началото на ХХв. остават в повествователната традиция на 90-те г., що се отнася до такива елементи като ролята на творческото въображение и мястото му в композицията, отношението въображение-достоверност, проявите на авторовата личност. Но имаме основание да говорим за нови моменти в тях още в десетилетието преди войните. Имаме предвид идейно-тематичното обогатяване, което отразява новите обществено-политически настроения, духовната атмосфера, характерните идейни тенденции от началото на века. В това отношение особен интерес представлява пътеписът на Страшимир Кринчев „В страната на палмите" -- резултат от едно негово пътуване до Египет, издаден като № 5-8 на Евтина библиотека през 1910 г.

Вероятно трудно ще се намери по-безбрежна проблематика от тази, която е свър зана с взаимоотношението индивид и кул тура". Затова уговорките на автора в предговора му към книга, посветена на тази проблематика, са понятни. И все пак в известен смисъл тази книга на Атанас Натев е своеобразен компендиум на литературните идеи на нашия век. Изследователят постига това не по пътя на невъзможната идеографска изчерпателност, а като подлага на анализ главно творби с предизвикателно съдър жание" (с. 12). Крайностите най-добре очертават идейно-художествения релеф" на една епоха. Но художествените идеи на века не съществуват изолирано, в някакъв интелектуален вакуум, а са в тесни връзки и взанмодействие с цялостното идеологическо съ държание на епохата. Онова, което ги откроява, е своеобразната особеност на художе ствената мисъл, която Натев проницателно е уловил - способността й най-лесно да долавя еднаквия корен на противоположни обществени идеи" (с. 5). Атанас Натев подкрепя това свое прозрение с цялостния си анализ в „Литературни идеи на ХХ век“. Но това не означава, че литературата подхожда към обществените идеи обективистично, че не взема страна в спора за характера и същността на ценностите. Самите литературни идеи са законно притежание на духовната съкровищница на човечеството. За социалистическото литературознание естестве но особен интерес представлява очертаването на идейния „водораздел" между социалисти кореалистичната художествена мисъл и онези хуманистични и антихуманистични на правления, школи и индивидуални художе ствени търсения, които се проявяват в руслото на буржоазното художествено съзнание. В тази насока Натев се е опрял главно на две творби: пиесата „Фауст и градът" на Анатолий Луначарски и романа на Максим Горки „Животът на Клим Самгин". Вярно е опре делено основното идейно внушение на Фауст и градът" като творба, която спори с две заблуди - на индивидуализма, но и на тесногръдия колективизъм". И ако това е общият идеен прицел на тази драматическа творба на Анатолий Луначарски, то изводът от ця лото произведение лаконично и афористично е предаден от Атанас Натев с думите: „Лич ността е сляпа без другите. Ала обществото проглежда единствено чрез личността" (с. 92).