печат

Димитър и Константин Миладинови, като учители, книжовници и обществени дейци, са първите поборници за съхраняване и укрепване на националното самосъзнание на населението от Македония, застрашено по време на турското владичество от асимилаторската настъпателност на фанариотите. Елинизаторската политика на гръцката патриаршия кара Д. Миладинов още през 1852 г., когато сам води училищното обучение на гръцки, да се обърне разтревожено до Александър Екзарх: „Шестте осмини почти на Македония, които се населяват от едноязични българи - му пише той - всички се учат на елинско писмо и от елините се наричат елини, освен на северните словене, които напредват на словенски (език)", 1 Затова след Кримската война, когато движе нието за политическото и духовното освобождение на българския народ навлиза в своя решителен етап, Миладинов става един от пионерите на националната пробуда на Македония. Като учител с активното съдействие на по-малкия си брат Константин, Райко Жинзифов и други свои ученици и последователи той пръв повежда борбата за въвеждането на низвергнатия от фанариотите български език в училището и църк вата, а с изключителната си активност против денационализаторските попълзновения на патриаршията се налага като всепризнат деец на българското възраждане. Ето защо, когато през януарските дни на 1862 г. от Цариград се понася вестта за мъче ническата смърт на двамата братя, тя обезпокоява сънародниците им от всички къ тове на България, а редица славянски периодични издания, оценявайки стойността на огромното им дело, популяризират широко техните имена. Получили солидно за времето си образование в гръцки учебни заведения, което Константин впоследствие обогатява във филологическия факултет в Москва, Миладинови прозорливо схващат ролята на културата за националното възраждане на всеки народ. Богатата литература на Гърция, отразила вълнуващо живота на древна Елада и разцвета на нейната циви лизация, не само че не смущава националното им съзнание, но ги кара да отправят поглед към запазените материални и духовни ценности на своя народ, за да документират чрез тях историческото му минало, устойчивостта на неговия бит и характер. И ако тогавашната българска книжнина, чието развитие беше възпрепятствувано от условията на политическото и духовно потисничество, можеше да отговори само отчасти на тази патриотична необходимост, в народното поетическо творчество Димитър Константин Миладинови откриха и миналото, и настоящето, и бъдещето на своя народ. Събирането на образци от фолклора и издаването им в сборника „Български на родни песни укрепи, обогати и възвиси тяхното патриотично и демократично дело.

К. Жинзифов (1839 - 1877) е прекарал половината от живота си, почти 19 го дини, в Русия. В Македония под влияние на Д. Миладинов и на личното си участие в борбата за роден език и училище той се изгражда като пламенен патриот на поробеното си отечество. Такъв Жинзифов остава и до края на живота си. След пристигането си в Русия Жинзифов, както и много други представители на славянската младеж, е взет под закрилата на Славянския комитет и става един от неговите възпитаници. Той се сближава със славянофилите (И. С. Аксаков, Н. А. Попов, П. И. Бартенев) и влиза в тех ния идеен кръг. От българите, получили образование през 50-70-те години в Русия, К. Жинзифов е най-правоверният единомишленик и съратник на И. С. Аксаков. От 1861 г. започва сътрудничеството на Жинзифов във вестника на И. С. Аксаков „День" (1861 -1865), след това продължава във вестниците „Москва“ и „Москвич" (1867-1868). След като изданията на Аксаков престават да излизат, Жинзифов участвува в органите, близки на редактора на „День — „Московские ведомости“, „Современная летопись" и „Православное обозрение". Българският публицист е бил близък човек в дома на Аксакови. Той се отнасял с изключително уважение към И. С. Аксаков, като към извънредно благороден, добър и честен човек", 1 В едно от писмата си Жинзифов пише: Домът на Аксаков и домът на Бартенев ще останат за винаги в паметта ми, където и да ме отведе моята съдба. "2 Навярно не е било приятно да ти правят забележка по повод изпита в повече чашка вино, но Жинзифов приема думите на Аксаков като от близьк игрижовен човек и затова споделя с Бартенев:,, Иван Сергеевич ми даде тихо и спокойно наставление и внушение за начина на Моя живот 3

Славистиката в Норвегия има опора я Университета в Осло, в Славистичния институт в същия град, в някои редакции на прогресивни вестници и списания. Изтъкнати слависти са проф. Христиан Станг, проф. А. Галис, проф. Краг. Според известния съветски езиковед Берн щейн проф. Станг е първият акцентолог в славянската филология. „Когато Станг публикува нов труд, ние, съветските изследователи, оставяме всичко друго настрана, за да се запознаем с него" - казва Берищейн. Професор Ерик Краг бе също между норвежките делегати. Той прочете на конгреса доклад на тема „Някои бележки върху стила на Достоевски" (откъс от книгата му за Достоевски, която излезе от печат миналата година). Руският учен Пустовойт в разискванията след доклада изтъкна някои характерни разлики в езика на младия и по-стария Достоевски, като констатира, че докладът може да бъде интересен и за лингвисти. Между осемте делегати от Норвегия на Петия международен славистичен конгрес бе и норвежкият литературен критик Мартин Наг. Високият синеок син на далечната страна на фиордите, за която ние толкова малко знаем, още с появя ването си сред делегатите предизвика нескрит интерес и симпатии. Той е роден през 1927 г. в град Ставангер. Завършил е славистика в Осло. Особен интерес като литературен, театрален критик и преводач от славянски езици той проя вява към творчеството на Маяковски, за когото еи неговата докторска дисер тация. Превел е на норвежки език сти хове от Твардовски, Ахмадулина, Рождественски. Голям приятел на България, Мартин Наг е активен деец в Норвежкобългарското дружество в Осло. Възторжен популяризатор на българската ли- тература в Норвегия, той е превел вече немалко произведения от български поети, Между които и поемата „Септември" от Гео Милев. Сега работи върху преводи от съвременната българска поезия. Младият норвежки учен сътрудничи като литературен критик във вестник „Фрихетен", орган на Норвежката комунистическа партия. На едно от заседанията на Славистичния конгрес М. Наг прочете доклад на тема „Вапцаров и Маяковски". Докладът, прочетен на български език, бе посрещнат много добре от делегатите и особено от българските. Напоследък по страниците на норвеж кия печат се появяват статии, написани от Мартин Наг, в които младият ученславист споделя със своите сънародници впечатленията си от Петия международен славистичен конгрес и от нашата страна и народ.

„ПРОЛЕТАРСКАТА РЕВОЛЮЦИОННА СОЛИДАРНОСТ НЕ Е ПРАЗНА ДУМА!" Септемврийското въстание в България от 1923 г. бе първото антифашистко въстание, първият щурм на трудещите се маси за преграждане варварския поход на настъпващия след Първата световна война фашизъм. С кръвта на българските работници и селяни, обагрили преди повече от четиридесет години водите на Огоста и Марица, бяха записани началните страници от величавата, продължила повече от две десетилетия, антифашистка борба на европейските народи. Героичната и кървава схватка на нашия трудов народ с фашистките банди на Цанков бе сигнал, пре дупреждение и урок за работниците и селяните в другите страни. След въстанието трудовите маси засилиха своята революционна готовност и решимост за отпор и настъпление срещу фашистката чума, простираща зловещата си ръка над Европа. Както е известно, героичното въстание на народните маси обаче не успя. По редица причини то претърпя поражение и бе потушено по най-жесток и варварски начин. Но това бе поражение, което подготви народната победа на 9 септември 1944 г., когато се сбъднаха пророческите думи на героичния певец на въстанието Гео Милев - Септември стана май!

Българският периодичен печат, чието начало се слага преди 124 г. в град Смирна от Константин Фотинов с появата на проб ната книжка на сп. „Любословие", има важен дял в политическата, културната и литературната история на българския народ. Безпретенциозното начало в далечния и откъснат от народа ни малоазиат ски край с течение на годините запалва искрата на народната борба за повсеместна българска просвета, църковна автономия и политическа независимост. Бъл гарският периодичен печат преди Осво бождението е важен фактор за народностното осъзнаване на народа ни, за неговото сцепление в цялостна нация, за изявяване на народните идеали, в името на които се поема безпощадна борба. След Освобождението (1878-1885 г.) периодич 1 Георги Боршуков. История на българската журналистика. 1844-1877/1878-1885. София, 1965 г., стр. 578.8°. Изд. на Наука и изкуство. 149 ческия печат подпомага осъществяването на Съединението и закрепването на бъл гарската държава.

През месец декември 1967 г. в Института за литература Секцията за българска лите ратура до Освобождението обсъди и прие за печат изследванията, представени за сборника „Литература и фолклор". В обсъж дането, проведено под ръководството на проф. П. Динеков, взеха участие: проф. Б. Ст. Ангелов, проф. Г. Димов, д-р Кр. Генов, науч ните сътрудници Б. Ничев, С. Баева, Д. Ле ков, Цв. Унджиева, Л. Грашева, Ст. Таринска и др. Бяха приети за печат тринадесет работи: П. Динеков - Литература и фол клор", Б. Ничев - „Литературно и фолклорно художествено съзнание", Кр. Генов - „Наблюдения върху типологията на българ ската народна поезия", Св. Николова - Патеричните разкази и фолклора", Д. Леков - Фолклорът и формирането на българската белетристика през Възраждането", Цв. Унджиева - Славейковият фейлетон и народното творчество", В. Вълчев - Пенчо Славейков и народното творчество", Ст. Бояджиева - Молба" на Петко Тодоров и Фолклорната традиция", П. Тотев - „Съ временната българска сатира и фолклора", Ив. Койнаков - Ботевата поезия и българ ските народни песни до въоръжената антифашистка борба 1941-1944 г.", Ел. Огня нова - Мама и нейните приказки", Н. Кауфман - „Римуваните стихове в народната ни песен",

Когато се разгаря пожарът на Априлското въстание, потопено в кръв от османските поробители, съседна Гърция още не се е нарадвала на спечелената с много жертви свобода. Все още са живи поборниците за национално освобождение, а идеалите на Ригас Велестинлис, които сякаш намират ново превъплъщение в „Наредата" на Васил Левски - да се замени деспотскотиранската система с демократско народно управление, в което всички народности: българи, Турци, евреи, гърци и др. - да бъдат равноправни във всяко отношение - вълнуват ума и фантазията на вдъхновителите на революционната борба. Поражението на Априлското въс тание намира широк отклик всред гръцкия народ. Този отклик някак естествено се слива с мисълта за залятото в кръв голямо въстание на остров Крит, оставило светла диря с всенародния героизъм и всеотдайност с жертвоготовността в името на благородната идея за свобода. Много са причините, поради които въпросът за отражението на Априлското въстание в Гърция не е достатъчно широко разработен у нас - целините от гръцки архиви и документи не видели бял свят, невъзможността дълги години да се работи в библиотеките в Гърция, разпръс натите течения на вестници и списания, които трудно се намират и често са непълни, отноше нието на недоверие, насаждано продължително време след освобождението на България. В статията си „Априлското въстание и гръцката общественост Николай Тодоров очертава ня кои особено важни страни от политическата действителност в Гърция и отражението на Април ското въстание всред гръцката общественост. Разглеждайки задълбочено създалото се положение, авторът отбелязва: официалната политика, следвана от гръцките правителства, еда се задържи Гърция по възможност по-далеч от назряващия конфликт на Балканите. В случая гръцкото правителство изхожда от разбирането, усилено насаждано от английските политици управници, че националноосвободителното движение на славянските народи на Балканите, зад които стои Русия, е толкова опасно за гръцките великодържавнически планове, колкото и И за Османската империя. "2 Спирайки се на вестниците и списанията, които пряко вземат отношение към априлската спопея, К. Възвъзова-Каратеодорова споменава и няколко гръцки издания. Пред вид само на гръцките списания и вестници, отделили значително място на въстанието в България, смятам цифрата на вестниците и списанията, които отразяват въстанието, и броят на публикуваните статии и кореспонденции, посочени от Възвъзова, може да бъдат доста увеличени.

Априлското въстание през 1876 г. е резултат от един революционен процес, който се развива в България и всред емигрантските среди извън нея в началото на втората половина на XIX в. Организацията и размахът на това въстание показват на световната общественост, че българският народ е решен повече от всякога дотогава да извоюва свободата си и да изгради държава, достойна за неговите въжделения. Годините преди въстанието са изпълнени с напрегната революционна дейност както в страната, така и извън нея. Големите български революционери Раковски, Ботев, Левски, Каравелов и много други полагат огромни усилия за революционната подготовка на народа в страната и на българските емигранти, както и за информирането света за вековната неправда към българския народ. на Румънската общественост, всред която голям брой български емигранти развиват революционна дейност, познава тежкото състояние на българския народ както от тях самите и техните публикации, които излизат там, така и чрез румънската преса, която следи с интерес хода на събитията в България и изобщо в цялата Османска империя. За отбелязване е фактът, че преди априлските събития и особено през тяхното развитие Румънският народ оказва значителна подкрепа на българските емигрантски среди, които в румънските градове и села имат „възможност да изявят политическите си схващания и да играят рьководна роля в борбата на своя поробен народ 1. За това говорят честите протести на Високата порта до румънското правителство и исканията то да забрани дейността на българите. Като васална страна Румъния, за да успокои Високата порта, обещава да вземе най-строги мерки, но никога не ги въвежда в действие. И българските борци за свобода намират в крайдунавските градове и села благоприятна почва за революционна дейност, насочена срещу османското иго. Обявяването на Априлското въстание е нов повод за румънската общественост да изрази своята солидарност с вековния си съсед и приятел и да покаже на европейските сили, че е дошло време да бъде разрешен проблемът на балканските страни. Още по време на усилената подго товка на въстанието през 1875 г. вестник „Vocla Prachovei" от 16. Х публикува прокламация на Комитета на българските въстаници към народа с обръщението: „Скъпи български народе!" Прокламацията излиза по време на въстанията в Босна и Херцеговина и посочва, че всички съседни народи са въстанали да извоюват своите права. Като разкрива тежкото положение на народа, тя го призовава „да изпрати синовете си по бойните поля и да грабне оръжие в ръка". Същата година в. „Libertatea" в Браила публикува „Писмо на Гарибалди" до народа на Херцеговина и до потиснатите в Източна Европа“. След като се посочва, че турците няма какво да търсят в тази част на Европа, народите от Османската империя се призовават на борба за освобождение: „Ставайте, славни синове на Черна гора,... на България и Румъния. Вие всички имате една прекрасна история с вас са всички сърцати хора от цял свят.

ез да познавам книгата на Никола Гайдаров „Житейската драма на Яворов", през пролетта на 1977 г. в доклад, изнесен в Института за литература при БАН, между другото казах следното по повод Яворовата трагедия: „На времето, когато излезе книгата на Михаил Кремен „Романът на Яворов", се чуха гла сове, дори от видни литератори и писатели, че тая книга (сега не говоря за нейните качества) събуждала нездрав, болезнен интерес към драмата на Яворов, че няма никакъв смисъл да се ровим в личния живот на поета, че в същност авторът на тая книга гъделичка празното любопитство на тълпата с клюки от интимния свят на Яворов. В наши дни един юрист е възстановил цялото дело Яворов и доказва несъстоятелността на обвиненията от страна на буржоазния съд. Но книгата му не може да намери издателство пак по същата причина - защо да се раздухва отново клюкарското любопитство на тълпата, и без това тая тема е невралгична, по тия работи е по-добре да се мълчи, отколкото да се говори. Излиза, че поезията на Яворов еедно, а неговата трагедия - нещо съвсем друго. Дайте на тия дълбокомислени глави едно съчинение на някоя учена студентка, например „Времето у Яворов", една тема, от която тяхната философска кръв се разиграва, и ще видите как дълбокомислените глави ще се заклатят одобрително - ето това е вече литература, подхванати са дълбоки проблеми с перспектива да се решат и подпроблемите... Излиза, че упражненията на ученичката водят към нещо съществено, а потресаващата трагедия на тъмнокожия мъченик ни отклонява от важните задачи на културата. Не споря, „Времето у Яворов" или „Стихът на Яворов" са важни и интересни теми за литературознанието. Но ако ги разработваш, без да имаш пред вид трагедията на Яворов, ако забравяш за Яворов, за да се съсредоточиш върху поезията му, ти проявяваш непочтителен интерес към миналото. Защото тоя човек, който сам се разпъна на кръста на нашите духовни противоречия, защото за неговата душа тия противоречия бяха станали непоносими, който окървави най-новата ни история със собствената си кръв и сам себе си принесе като изкупителна жертва, който със страшната си съдба отпечата завинаги своя силует на страдалец върху нашата национална памет и стои като укор пред нашата съвест, казвам, тоя човек е заслужил по-друг вид внимание от нас. И ако нас ни вълнува всеки факт от неговата биография, това не е празно и недостойно любопитство, вкус към пикантерии. Ето вече шест десетилетия как драмата на Яворов отеква във всяко българско сърце, измъчва нашето въображение и нашата съвест, кара ни да се чувствуваме съпричастни на тая драма. Той сякаш ни събира около своя гроб и макар че на това място мълчим и не смеем да се погледнем един друг в очите, край тоя гроб ние всички се чувствуваме по-единни, попо-свързани, по-близки. Музикалният стих на Яворов е нещо важно, но гробът на Яворов ни издига до нравствена висота, където ни се дава шанса да осъзнаем своя синовен дълг към мъртвите бащи. Затова тоя гроб вълнува повече хора, отколкото например цезурата в Яво ровия стих.

Изглежда, че всичко вече е казано за последната Ботева творба, радваща на изключителен интерес особено в последните години, проучвана най-внимателно от идейно-психологическа, художествено-структурна и текстологическа гледна точка. Изказвали са се противоречиви оценки и пристрастия, спорило се и спори за автентичния текст на стихотворението, използували са се различни методики и методологии, за да се докажат едни или други тези за художествената му стойност. В критическия разговор са вземали участие творци на художественото слово (като Захари Стоянов, Иван Вазов, Атанас Далчев), изтъкнати литературни историци и ботевоведи (като Боян Пенев, Михаил Арнаудов, Иван Хаджов, Петър Динеков, Пантелей Зарев, Цвета Унджиева и др.); в разговора се включи и именитият американски лингвист Роман Якобсон, показвайки поетическата функция на граматическите, фонологични и стихови структури. Това внушително и авторитетно критическо наследство утежнява задачата на всеки следващ анализ. Колкото до самия опит за това, може да се каже, че търсенето на незасегнати и неразработени аспекти там, където е пипала ръката на опитни изследователи, е нещо естествено и закономерно, когато се касае за големи творби на изкуството; това е белег за тяхната художествена жизненост и гъвкавост, даваща възможност за нови и нови прочити. Дълбоки и верни синтетични оценки са давани на общата атмосфера, идейното съдържание и по-специално на трагическия патос на стихотворението; проникновено са анализирани и отделни негови стихове. Откъм интонационно-ритмична, стиховедска, граматическа и звукова страна пък стихотворението епочти изцяло „изстискано". Какво остава тогава? Недостатъчно е изследвана неговата семантична система, останали са в сянка някои основни конструктивни принципи, по които се организира неговият смислов свят. И това е обяснимо. Тези принципи - необичайни за самия Ботев - са замаскирани зад суровия реализъм на стиховете, зад отказа от троповата образност и сякаш бедносттта на фантазията, зад упоритото сякаш съпротивление срещу всякаква пищност и разкрасяване при поетическото претворяване на образите, с една дума - зад същите онези „обикновени думи“, срещу които така остро е реагирал на времето Захари Стоянов. 1 60 1 Съчинения на Христо Ботьов под ред. на Зах. Стоянов. С., 1888, с. 4. Избързвайки напред, може да кажем, че в своята творба поетът е използувал различни типове трансформации, отнасящи се както до отделната дума или образ, които менят своя статут по протежението на стиховете, така и до цялото стихотворение като цяло, което трансформира, смислово преобръща други художествени системи. Преди да се премине към самата същност на задачата - разкриването на споменатите вече принципи, ще бъдат разгледани някои трансформации от втория тип, които непосредствено дават ключ към задълбочаване в иманентната структура и смисъл на творбата. Анализът ще се опира върху текста на стихотворението, поместен в изданието на Ботевите съчинения от 1888 г. под редакцията на Захари Стоянов; същевременно ще бъдат привличани по един или друг повод стихове от варианта, публикуван във в. „Нова България" (бр. 22 от 12 авг. 1876 г.), както и образци от черновите варианги, намерени в тефтерчето на поета.

За живота, обществената и литературната дейност на ГригорПърличев до неотдавна науката, черпеше сведения главно от неговата автобиография, от някои запазени документи и писма от спомени на негови близки. Проучванието на гръцкия периодичен печат през XIX в. даде нов тласък на интереса към жизнената и творческата биография на видния български възрожденец, тъй като осветли един от най-важните периоди в тази биография - двата престоя на Пърличев в Атина (през 1850-1851 и 1858-1861 г.). Настоящата статия със своя предимно документален характер, си поставя задача да продължи усилията в тази насока на Н. Трайков и на германската славистка Д. Кадах, първите, които съобщиха редица интересни факти във връзка с уча стието на Гр. Пърличев в атинския поетически конкурс.

Издирването и научното издаване на публикациите на български възрожденци в чуждия периодичен печат - руски, западно- европейски, гръцки, сръбски, румънски и др. - е важна задача, която стои пред изсле дователите на нашата възрожденска литера- тура. Липсата или пък недостатъчната развитост на българския периодичен печат през тази епоха, неизбежното емигриране на голя ма част от възрожденската ни интелигенция, както и необходимостта от запознаване на чуждестранното обществено мнение с източния въпрос" и особено с българското уча стие в него - това са в общи линии факторите, обясняващи активното сътрудничество на наши автори в периодичния печат извън България и особено в руския и балканския периодичен печат. Проучванията в тази област са извънредно тежки, защото изискват освен познаване на съответния език, освен сигурна ориентираност в епохата (и в литературно, и в историческо отношение) още и изнурителна работа в чужди библиотеки и книгохранилища, дамаскинарски преписвачески труд, съв сем нелека текстологическа работа, преодоляване на големи трудности при научното ко- ментиране.

Ранните творчески прояви на Ангел Каралийчев и по-конкретно неговата първа печатана творба в свободен стих „Орелът" (в сп. „Ученическа мисъл", кн. І, 1919 г.) е предмет на критичес ки преценки както от неговите връстници, така и от по-сетнешните изследователи на цялостното му литературно развитие. За своите първи литературни стъпки той в повечето случаи получава ласкави отзиви, обграден е с внимание и очакване. Списание „Ученическа мисъл“, където се появява първото му стихотворение, излиза под редакцията на гимназиалните учители Хр. Стоянов и С. Ганев в Русе в смутните години след националната катастрофа от загубата във войните. При разглеждане творчеството на Ангел Каралийчев във връзка с отпечатването на „Оре лът" се отминава една критична бележка, публикувана в списание „Ученическа мисъл през 1919 г. в кн. 2 и 3, с. 60. Това непретенциозно критическо мнение е първото утвърждаване на неговите творчески опити, а не както се отбелязва от някои негови изследователи: „През 1921 г. ...К. Друмев, ученик от десети клас, от Стара Загора, публикува отзив за „Орелът" и това е първата по-обширна преценка за младия автор" (С. Коларов. А. Каралийчев. Критически очерк. С., 1976, с. 9). Веднага след публикуването на „Орелът" в следващия брой на сп. „Ученическа мисъл се появява споменатата кратка по обем критическа бележка, написана от ученик от Търновската гимназия без подпис. Анонимността ни дава основание да предположим, че това е някой от познатите или близки на Каралийчев другари. От тази бележка се ражда и първият спор в творческото утвърждаване на поета, тъй като в края и редакторите на списанието поместват и своето мне ние. То е противоположно в критическите оценки и говори недвусмислено, че те вярно са доловили дарованието на бъдещия именит творец, загатнато в не толкова издържана, но привлека телна юношеска изповед. Още с публикацията на стихотворението, в няколко реда под него, редакционният комитет изразява оценката и положителното си мнение: „Б. Ред. К. Зад тия бели волни стихове се крие една буйна юношеска фантазия. На хубавата работа не и липсва дълбок смисъл и силно чувство." Ето част и от критичната бележка на съученика на А. Каралийчев, която се отнася най-вече към употребяваните езикови средства: „В първия брой на списанието бяха напечатани стихове на една буйна душа от нашите гимназисти."

The present paper aims to examine the debate instigated by the railway construction across the areas of the Ottoman Empire populated by Bulgarians in the 1870s. This was not the first anti-European debate in the Bulgarian public sphere, but it was the first one to question the very core of the modern idea of progress. Questioning however does not necessarily mean rejecting, since the main issue was the unequal economic status of the participants rather than the technological progress per se. The opponents of the railway project considered it a form of colonization and pleaded for its postponement in order to allow the Bulgarians to acquire economic power. Two major results could be outlined: 1) a shift from utopian to anti-utopian image of Europe; 2) an ideological project to enter modernity without or even against the will of Europe.