Априлското

Като едно от най-големите събития в живота на нашия народ, Априлското въстание изпълни с величието и трагизма си много страници на художествената ни литература. Тъй като то бе титаничен сблъсък на свободолюбието и правдолюбието с гнета и безправието, който не само разчистваше пътя към свободата и правата на нашия народ, но включваше звена във веригата на освободителните усилия на европейските народи изобщо, то навлезе с картините и образите си и в не една чужда литература, особено в славянските литератури. XIX в. бе време на „славянско" въодушевение, на славянска „взаимност“, на вяра - както писа нашият Христо Ботев, - че заедно с другите славяни славянските народи има какво да кажат на света, какво да внесат в човещината, и Априлското въста ние накара голям брой писатели от братските славянски страни да се заловят за перото и да разкажат със стих и проза онова, което узнаха за нашия народ, което бяха преживели по време на неговата борба, което ги развълнува дълбоко и с което поискаха да развълнуват своите народи и своята съвременност. Въстанието извика дълбоко вълнение най-напред сред руската общественост, която от десетилетия вече живееше със съдбата на по-малкия славянски брат. Дълга редица руски общественици, учени и писатели бяха посветили труд и талант на светлото минало и нерадостното настояще на народа ни и бяха пробудили интерес към него сред най-широките слоеве. Естествено беше Априлското въстание да прикове погледите и да накара сърцата лудо да забият от възторг или болно да се свият от мъка и тревога. Вълнението на руската общественост пред величавия подвиг на въстаналия народ и нечуваните зверства на поробителите е въплътено с най-голяма сила и яркост в публицистични и белетристични страници и в стихове, написани от съвременните писатели Ив. С. Тургенев, Ф. М. Достоевски и Я. П. Полонски. Кървавата вакханалия, в каквато се превръща Априлското въстание, не можеше да отмине без литературен отклик автора на „В навечерието“ Иван Сергеевич Тургенев (1818—1883). Наистина Тургенев не споделя руската политика в близкия Югоизток, нито разгарящото се въодушевение за един освободителен поход на Юг. Рискът на една война за него не е оправдан и разумен, той мисли, че Русия трябва да решава в момента по-други, свои задачи.

През 1872 г. на страниците на в. „Свобода" Каравелов заяви: „А бездарните писатели, неспособните вестникари, полуобразованите учители, невежествените проповедници и безглавите“ публицисти са морални убийци. Петнадесет дни преди героичната си смърт в първия брой на в.., Нова България“ Ботев дописваше революционния си завет: „Журналистиката е едно от първите средства за революцията... Поддържането на един истинно революционен и народен лист е само по себе си голяма помощ. "2 Двама изключителни творци, редактори, революционни дейци и мислители, направили периодичните си издания образец на действена и завладяваща журналистика, бяха загрижени за нейното настояще и бъдеще. Каравелов и Ботев нямаха възможност да разгърнат публицистичните си възможности в кървавите пристъпи на борбата. Редактирал първия брой на „Нова България“, журналистът стана войвода и след броени дни „найде" своя гроб „В редовете на борбата“, както беше предвещал преди няколко години поетът. Съд бата на Каравелов не беше по-честита. Оттеглил се от активна революционна дейност, заподозрян от някои свои съвременници в родоотстъпничество, бившият редактор на „Свобода" не можеше да издава свой революционен орган, да печата в революционните български издания. През 1875 г. той публикува анонимно две свои статии във вестника на Кириак Цанков „Балкан“, през 1876 г. сигурни данни за сътрудничеството му в български периодични издания все още няма. Големи имена на журналисти и публицисти по време на Априлското въстание У нас липсват. Въпреки това революционните ни вестници от този период са инте ресни. Заслуга за това имат не само драматичните събития, които те отразяват. На страниците им се чувствува „присъствието" на двамата корифеи на възрожденската ни журналистика и публицистика Каравелов и Ботев - вестниците, които те редактираха, бяха създали традиции, на които неспокойната 1876 г. даде конкретен идеен смисъл и богато творческо съдържание.

Като връх в националноосвободителните борби преди Освобождението, като народно движение с изключителни исторически последици и националнонравствено въздействие Априлското въстание става основна тема в българската литература през първите години след Освобождението. Литературната история отбелязва обаче определена последователност в художественото овладяване на темата от различните литературни жанрове. Най-бързо и спонтанно откликва лириката, още по време на самото въстание и непосредствено след него. От началото на 80-те години (след Вазовата „Епопея на забравените" (1881- 1884) усилията се пренасят към епичните жанрове - през 1884 г. се появява първият том от монументалните художествени мемоари на 3. Стоянов „Записки по българските въстания", а през 1889 г. излиза първата част от романа на Вазов „Под игото“ - най-значителната белетристична творба за Априлското въ стание, първият роман в българската литература, който отговаря на високи художествени изисквания и един от най-хубавите романи в нея и до днес. По-конкретното вглеждане в литературния процес през 80-те години обаче показва, че значителността и грандиозността на темата подтиква българския писател доста по-рано, още в самото начало, когато Априлското въстание започва да определя тематическата насоченост на творческите му усилия, да се обърне към възможностите, които романната форма му разкрива за художествено изображение на народния живот и националноосвободителните борби. През 1881 г. излиза романът на Атанас П. Шопов „Десетдневно царуване. Из българското въстание в 1876 г. Дневници на един бунтовник“, който, макар да няма идейно-художествените достойнства на „Под игото“, поставя интересни проблеми не само с оглед историческата правдивост на изображението, но и с оглед появата и развитието на романа като жанр в българската литература. „Десетдневно царуване“ на А. П. Шопов има приоритет по време както пред „Записки по българските въстания" на 3. Стоянов, така и пред „Под игото“ на Вазов. При това романът на А. П. Шопов не отминава незабелязано нито от читателите, които с интерес го следят още когато се печата като подлистник във в. „Българский глас“, нито от критиката, и което е особено важно - от Ив. Вазов и 3. Стоянов, които реагират живо и еднакво отрицателно, макар и по различни причини. „Десетдневно царуване" на А. П. Шопов има приоритет още в едно отношение - той е първият български роман, преведен в чужбина.

Зигмунт Милковски, известен в Полша с писателския си псевдоним Теодор Томаш Йеж, написва своя роман „В зори" през годините 1887-1888, т. е. почти в същото време, когато Вазов създава „Под игото“. Действието в романа на Милковски започва преди Априлското въстание, около 1872 г., и завършва с освобождението на България. Той може да се счита за исторически роман, въпреки че авторът е съвременник на описаните в него събития. Тези събития са точно локализирани в историческото време, а погледът на разказвача е синтезиращ поглед „ех post" върху един завършен вече период. В романа „В зори" са въведени, макар и с изменени имена, исторически лица и целият изобразен в него свят е затворен в граници, определени от хода на историята. За историческия характер на своя роман си дава пълна сметка и самият автор. В краткия предговор към първото издание на книгата той пише: „Романът, който предлагам на читателя под наслов „В зори“, се отнася до съвременната история на България, до момента на народното възраждане. Историческия си роман със съвременен сюжет Милковски построява според образеца на Уолтър Скотовия модел. При този модел обикновено дистанцията между изобразявания свят и читателя е голяма. Тя значително се намалява в историческите романи със съвременен сюжет. В тях разказвачът се добли жава напълно до конвенцията на „общия свят" с читателя, присъща на съвре менните романи. У Йеж обаче голямата дистанция във времето е заместена с голямото разстояние в пространството. За полския читател изобразената в тази творба действителност е далечна, почти екзотична, малко позната, каквато е била действителността на отдалечените епохи за читателите на Скот. Уолтър Скотовият роман реконструира непознатия и далечен за широкия кръг читатели свят по ясен, достъпен и увлекателен начин. Ето защо този модел е бил в случая много подходящ. И така в романа „В зори“, както у Скот, разказвачът е всезнаещ и неговото „всезнание“ е близко до проницателността на обикновения читател. Романът има, както винаги в Скотовия модел, завършена композиция. Представени са, както у Скот, две враждуващи помежду си страни и е спазен паралелизмът между частните съдби на героите и развоя на политическия живот. Решаващи за съдбата на героите са историческите конфликти и тяхната благополучна развръзка. Освобождението на България дава възможност на две любовни двойки да сключат щастлив брак, за което ни се съобщава по съвсем традиционен начин на последните страници на творбата.

Тук няма да говорим за традиционните българо-руски връзки - проблем, който отдавна интересува не само българското, но и съветското литературознание. В случая става въпрос за присъствието на една българска тема в творчеството на редица руски писатели от XIX в. в секретните доклади на дипломати и др. Изследването на тоя въпрос открива възможност да се осветли един момент от собственото развитие на руската литература, да се определи оня относителен дял на въздействие, което тя търпи от обществено-историческата действителност на друга страна, частно - от Априлското въстание. Когато се говори за оценката на Априлското въстание като важно събитие не само в историята на българския народ, но и в решаването на тъй наречения Восточен вопрос в Югоизточна Европа през 1876-1877 г., трябва да се каже, че тази оценка е висока. Още известният наш историк и виден деец на българо-руската дружба проф. Марин Дринов, проследявайки ролята и значението на Иван С. Аксаков за формирането на Българското опълчение, изтъква, че Заветните български надежди в дяда Ивана" започват да се изпълняват едва „когато през пролетта на 1876 година се вдигна българското въстание..." И по-надолу уточнява: След въстанието 61 „войната за освобождението на България беше решена... Много показателно е, че между периодичните партийни издания, които оценяват високо Априлското въстание, се оказва Лениновата „Искра". През 1901 г. вестникът обнародва статията „България", чийто автор е българинът Н. Радивоев, член на берлинската група „Искра", както установява съветският историк А. Шнитман. В същност в статията са коментирани събития, станали у нас по случай 25-годишнината от Априлското въстание. Н. Радивоев открито бичува българската буржоазия, княз Фердинанд, министрите му, които напразно се опитват да превърнат юбилея в царски празник: C „Присъствието на княза и на другите представители на официалната власт в Панагюрище - това свещено място на бившата революционна борба - придаде нежелан характер на тър жеството: патриотични речи, военни паради, княжески тостове, банкети - ето какво се разигра тук в деня на юбилея. Затова пък в останалите градове на България юбилеят се отпразнува дължимата искреност и тържественост и имаше чисто народен характер." Не е пропуснато да се посочат кои са истинските наследници и продължители на делото на априлци. „Българската интелигенция - напомня авторът, - носителка на съвременни соц. -дем. идеали, приемаше на всякъде живо участие в празнуването и използуваше удобния случай да буди съзнанието на работническата класа. Възкресявайки в своите речи пред народа картините на няко гашната героична борба и образите на революционерите-борци за политическа свобода, тя подчертаваше съвременното икономическо робство на работническата класа и зовеше народа да се възползува от добитата политическа свобода за завоюване на икономическа свобода.

Когато се разгаря пожарът на Априлското въстание, потопено в кръв от османските поробители, съседна Гърция още не се е нарадвала на спечелената с много жертви свобода. Все още са живи поборниците за национално освобождение, а идеалите на Ригас Велестинлис, които сякаш намират ново превъплъщение в „Наредата" на Васил Левски - да се замени деспотскотиранската система с демократско народно управление, в което всички народности: българи, Турци, евреи, гърци и др. - да бъдат равноправни във всяко отношение - вълнуват ума и фантазията на вдъхновителите на революционната борба. Поражението на Априлското въс тание намира широк отклик всред гръцкия народ. Този отклик някак естествено се слива с мисълта за залятото в кръв голямо въстание на остров Крит, оставило светла диря с всенародния героизъм и всеотдайност с жертвоготовността в името на благородната идея за свобода. Много са причините, поради които въпросът за отражението на Априлското въстание в Гърция не е достатъчно широко разработен у нас - целините от гръцки архиви и документи не видели бял свят, невъзможността дълги години да се работи в библиотеките в Гърция, разпръс натите течения на вестници и списания, които трудно се намират и често са непълни, отноше нието на недоверие, насаждано продължително време след освобождението на България. В статията си „Априлското въстание и гръцката общественост Николай Тодоров очертава ня кои особено важни страни от политическата действителност в Гърция и отражението на Април ското въстание всред гръцката общественост. Разглеждайки задълбочено създалото се положение, авторът отбелязва: официалната политика, следвана от гръцките правителства, еда се задържи Гърция по възможност по-далеч от назряващия конфликт на Балканите. В случая гръцкото правителство изхожда от разбирането, усилено насаждано от английските политици управници, че националноосвободителното движение на славянските народи на Балканите, зад които стои Русия, е толкова опасно за гръцките великодържавнически планове, колкото и И за Османската империя. "2 Спирайки се на вестниците и списанията, които пряко вземат отношение към априлската спопея, К. Възвъзова-Каратеодорова споменава и няколко гръцки издания. Пред вид само на гръцките списания и вестници, отделили значително място на въстанието в България, смятам цифрата на вестниците и списанията, които отразяват въстанието, и броят на публикуваните статии и кореспонденции, посочени от Възвъзова, може да бъдат доста увеличени.

Априлското въстание през 1876 г. е резултат от един революционен процес, който се развива в България и всред емигрантските среди извън нея в началото на втората половина на XIX в. Организацията и размахът на това въстание показват на световната общественост, че българският народ е решен повече от всякога дотогава да извоюва свободата си и да изгради държава, достойна за неговите въжделения. Годините преди въстанието са изпълнени с напрегната революционна дейност както в страната, така и извън нея. Големите български революционери Раковски, Ботев, Левски, Каравелов и много други полагат огромни усилия за революционната подготовка на народа в страната и на българските емигранти, както и за информирането света за вековната неправда към българския народ. на Румънската общественост, всред която голям брой български емигранти развиват революционна дейност, познава тежкото състояние на българския народ както от тях самите и техните публикации, които излизат там, така и чрез румънската преса, която следи с интерес хода на събитията в България и изобщо в цялата Османска империя. За отбелязване е фактът, че преди априлските събития и особено през тяхното развитие Румънският народ оказва значителна подкрепа на българските емигрантски среди, които в румънските градове и села имат „възможност да изявят политическите си схващания и да играят рьководна роля в борбата на своя поробен народ 1. За това говорят честите протести на Високата порта до румънското правителство и исканията то да забрани дейността на българите. Като васална страна Румъния, за да успокои Високата порта, обещава да вземе най-строги мерки, но никога не ги въвежда в действие. И българските борци за свобода намират в крайдунавските градове и села благоприятна почва за революционна дейност, насочена срещу османското иго. Обявяването на Априлското въстание е нов повод за румънската общественост да изрази своята солидарност с вековния си съсед и приятел и да покаже на европейските сили, че е дошло време да бъде разрешен проблемът на балканските страни. Още по време на усилената подго товка на въстанието през 1875 г. вестник „Vocla Prachovei" от 16. Х публикува прокламация на Комитета на българските въстаници към народа с обръщението: „Скъпи български народе!" Прокламацията излиза по време на въстанията в Босна и Херцеговина и посочва, че всички съседни народи са въстанали да извоюват своите права. Като разкрива тежкото положение на народа, тя го призовава „да изпрати синовете си по бойните поля и да грабне оръжие в ръка". Същата година в. „Libertatea" в Браила публикува „Писмо на Гарибалди" до народа на Херцеговина и до потиснатите в Източна Европа“. След като се посочва, че турците няма какво да търсят в тази част на Европа, народите от Османската империя се призовават на борба за освобождение: „Ставайте, славни синове на Черна гора,... на България и Румъния. Вие всички имате една прекрасна история с вас са всички сърцати хора от цял свят.

На 20 и 21 април т. г. в Междусъюзния дом на културата - Пазарджик, се проведе национална юбилейна научна сесия - „Априлското въстание и българската литература“. Сесията бе организирана от ОК на БКП, ОНС - Пазарджик, Института за литература при БАН, Съюза на българ ските писатели, Факултета за славянски Филологии при СУ „Климент Охридски", Общонародния комитет за БСД и Друже ството на русистите в България. В работата на конференцията взеха участие наши изтъкнати литературоведи, специалисти по проблемите на Българското Възраждане, научни сътрудници и филолози от Инсти тута за литература. Бяха изнесени общо петнадесет доклада и съобщения, с тринаДесет от които участвуваха сътрудници на Института за литература. Във встъпителното си слово директорът на Института за литература Тончо Жечев изтъкна общонационалната значимост на чествуваното историческо събитие. Фак тът, че настоящата сесия се провежда в огнището на най-активния, Четвърти революционен окръг на въстанието, под черта Т. Жечев, а не в Големия салон на Българската академия на науките, не е случаен. В центъра на революционния кипеж от 1876 г. най-добре може да се почувствува великият подвиг на априлци, да се създаде автентична атмосфера за Съвременните измерения на драматизма на преживяното. Георги Димов изнесе доклад на тема „Априлското въстание и националният Литературен процес". Той проследи на фона на цялостното развитие на съвремен ната българска литература характерологичните особености в развоя на април ската тема в творческите изяви на българ ските писатели. Изтъкна, че най-вълну ващи произведения са оставили писателите - непосредствени участници и свиде тели на въстанието, като Иван Вазов, Захари Стоянов, Константин Величков, Пенчо Славейков. В доклада си „Априлското въстание и „Записките по българските въстания" 160 Ефрем Каранфилов очерта съпоставително два противоположни и необходимо допъл ващи се образи на апостоли - образите на Бенковски и Панайот Волов - две страни в психологията на народния водач в трагичната атмосфера на бунта. Твърдата воля и единоначалието на военния организатор се срещат с широко демократичните прин ципи, подготвили националната револю ция. Чрез индивидуализацията и националната типизация на образите се разкриват в дълбочина проблемите на веч ното от периода на най-сериозния ре волюционен акт на българския народ срещу турското робство - Априлското въстание. Върху проблема за отражението Априлското въстание в творчество Вазов се спря Милена Цанева - „А ското въстание в творчеството на Вазов". Тя изтъкна ролята на Април епопея за оформянето на Вазов като и подчерта, че „Епопея на забраве на и „Под игото" са синтез на масовия го зъм, на подвига и жертвоготовността, на всенародния патриотичен подем, и ако „Епопеята“ е израз на „романтичния култ към борците“, „Под игото" е епопея на общонационалния върховен момент, на народното опиянение от борбата. Тематиката на националноосвободителния протест разширява и жанровия диапазон в творчеството на поета. Навсякъде це та му е да внуши борческата атмосфера, обхва нала всички слоеве на обществото, да изтъкне националните и духовните ценности, да даде вярна и правдива оценка на една Велика епоха.