традициите

Проблемата за връзките на българските писатели със световните майстори на художественото слово и по-конкретно с руските е от важно методологично и практическо значение. Днес всички са съгласни, че в развоя на българската литература - класическа и съвременна - се откриват ярки примери на типологични и контактни явления. Ето защо особено е необходимо да се посочи природата на това въздейств и е при всеки отделен автор, тъй като това ще хвърли допълнителна светлина върху литературния процес като цяло. В тоя смисъл наследството на Алеко Константинов крие твърде интересен, все още непълно проучен литературен материал. Неговото творчество показва свои специфични черти, а покрай тях носи и общото: близкото познаване на художествените произведения на Пушкин и Лермонтов, Гогол и Тургенев, Некрасов и Шчедрин, както и някои основни положения в естетиката на Белински, Чернишевски и Добролюбов - подпомагат нашия автор да израсне като значителен национален писател. Но те само го насочват! Защото, както казах, Алеко Константинов е самобитен български сатирик и фейлетонист. Преди всичко и главно той се опира на националната ни литература, колкото и оскъдна да е била откъм произведения и традиции по онова време. Всички негови произведения израстват на наша почва, те са вълнуващ отглас на обществените дирения на нашия народ през 80-те и 90-те години на миналия век.

През 1872 г. на страниците на в. „Свобода" Каравелов заяви: „А бездарните писатели, неспособните вестникари, полуобразованите учители, невежествените проповедници и безглавите“ публицисти са морални убийци. Петнадесет дни преди героичната си смърт в първия брой на в.., Нова България“ Ботев дописваше революционния си завет: „Журналистиката е едно от първите средства за революцията... Поддържането на един истинно революционен и народен лист е само по себе си голяма помощ. "2 Двама изключителни творци, редактори, революционни дейци и мислители, направили периодичните си издания образец на действена и завладяваща журналистика, бяха загрижени за нейното настояще и бъдеще. Каравелов и Ботев нямаха възможност да разгърнат публицистичните си възможности в кървавите пристъпи на борбата. Редактирал първия брой на „Нова България“, журналистът стана войвода и след броени дни „найде" своя гроб „В редовете на борбата“, както беше предвещал преди няколко години поетът. Съд бата на Каравелов не беше по-честита. Оттеглил се от активна революционна дейност, заподозрян от някои свои съвременници в родоотстъпничество, бившият редактор на „Свобода" не можеше да издава свой революционен орган, да печата в революционните български издания. През 1875 г. той публикува анонимно две свои статии във вестника на Кириак Цанков „Балкан“, през 1876 г. сигурни данни за сътрудничеството му в български периодични издания все още няма. Големи имена на журналисти и публицисти по време на Априлското въстание У нас липсват. Въпреки това революционните ни вестници от този период са инте ресни. Заслуга за това имат не само драматичните събития, които те отразяват. На страниците им се чувствува „присъствието" на двамата корифеи на възрожденската ни журналистика и публицистика Каравелов и Ботев - вестниците, които те редактираха, бяха създали традиции, на които неспокойната 1876 г. даде конкретен идеен смисъл и богато творческо съдържание.

Позната още на предлитературната художествена традиция (митологията фолклора), естетическата експлоатация на фантастичното присъствува почти без прекъсване в хилядолетната литературна история, претърпявайки същест вена еволюция. Отдалечавайки се от фолклорно-митологичната си прародина, литературната фантастика развива приключенско-авантюристични, игрови или прогностични форми, твърде различни от архаичните им предци - маги ческата култова обредност и народните приказки, поверия и легенди. Древното поетично потекло на жанра обаче прозира и в най-конструктивните му съвременни метаморфози. При целия технологически рационализъм на инженерната и социално-прогностичната фантастика и в тях е оцеляло нещо от магическия полъх на старото фантастично, съхранен е упойващият дъх на приказност чудеса, съпътствуващ празника на всяко романтично откъсване от прозаичната логика на реалността. Социално-историческият разрез на фантастичното, осветляването на жанра в диалектиката на неговото движение и изменчивост във времето ни дава въз можност да видим в анималистичната образност на мита, в екзотичните маги чески фигури от приказния фолклор и епоса несъзнаваща себе си фантастика, предфантастика. Митът, вълшебната приказка, героичният епос, народната балада и легендата и различните видове литературна фантастика могат да се разглеждат като отделни фази от еволюцията на един и същ жанр, който непре къснато се модернизира, подменяйки съдържащите се в него по-стари културни пластове с по-млади. Прастарите и ултрамодерните разновидности на жанра еднакво се характеризират с фантастична насоченост на фабулата, но при съв ременните му преображения се касае за фантастика без мистика, за утопична 40 или игрова фантастика, изцяло извън гравитацията на древните езически или ре- лигиозни суеверия. Митът и приказният фолклор използват намесата на транс- цендентни сили за аргументиране на свръхестественото. Формулата, по която там се оправдава съществуването му, не остава същата в авторската приказка, в литературните хиперболизации, в екзотичния фантастичен роман на пътешествието или в модерната научна фантастика. Ирационалните факти в тях нямат мистичния привкус на чудесното. Като естетическо явление със съвсем друга културно-историческа възраст литературната фантастика определено се дистанцира от мистиката на фолклорните вълшебства. Свръхестественото и алогичното в нея е винаги с откровено манифестирана фантазна природа, възприема се като продукт на игрово фабулиране, като естетически адекват на миражни видения и мечти.