прозата

Въпросът за характерната подробност се намира във връзка с почти всички важни проблеми на литературното творчество и, разбира се, значителна степен с проблема за сбитостта в прозата, за сгъстената, синтетична проза. B Ненужно еда подчертаваме, че подробността, която оживява случ ката, събитието, характера, която ги индивидуализира, но същевре менно типизира, ев основата на онова, което отделя реализма както от натурализма, така от схематизма и опростителството в различните им видове. Известно е, че белетристът, изправен пред живота, който трябва да пресътвори, най-напред се сблъква с огромен брой подробности. В многообразието на човешките действия, в многобагрието на тоновете, които изпълват атмосферата, в плетеницата на човешките изживявания писателят би трябвало да се ориентира и да ги пресъздаде в своето проп ведение. Ние знаем колко е сложна действителността както в голямот безкрайното, така и в малкото, в откъса, дори в микроскопическоль В един къс пролетна трева има толкова много живот и багри и смисъ че както е известно, древните японски художници са създали цяла школа

В писмените си рецензии проф. Георги Цанев и ст. н. с. Иван Унджиев направиха подробен анализ на дисертационния труд на Ст. Таринска, като се спряха преди всичко на новото, което тя внася по поставената тема. В обсъждането на дисертацията взеха участие Стоян Каролев, Петко Тотев и Пантелей Зарев. Те подчертаха оригиналността на изследването. Авторката прави опит да разкрие Ботевата публицистика откъм ней ната художествена страна, посочва естетическата стойност на Ботевата проза, за познава читателя с неговата поетика. В труда се проследява фейлетонът нато лите ратурен жанр на новото време, изтъкнато е майсторството на Ботев да композира и фабулира, посочено е голямото му умение да си служи с различните форми на художествената публицистика. Интересни наблю дения има Таринска и за вътрешното дви жение, вътрешната динамика на Ботевата мисъл, на Ботевото слово, което особено допринася за емоционалното въздействие на Ботевата публицистика. Авторката изтъква полифоничността на Ботевия фейле тон, изследван като художествено-публи цистична цялост не само литературно-исто рически, но и литературно-теоретически. В работата са изяснени редица въпроси от характера на Ботевата проза, нейния облик в мисловно и емоционално отношение, а това прави труда на Таринска едно оригинално явление, принос в нашата литературна наука.

В резките спорове, които днес се водят около социалистическия реали зъм и неговите взаимоотношения с модернизма и критическия реализъм, осо бен смисъл придобива проблемът за формирането на новия герой у ония автори, които до социалистическия реализъм идват от модернизма през критическия реализъм. Правилното решение на тоя въпрос позволява да се даде по-цяло стна и вярна картина на съвременния литературен процес - от една страна, от друга - да се преодолеят като догматични редица концепции и мнения, които обективно снижават ролята на писателя като творческа личност, от късват проблема за формирането на новия герой от способността да се усвоява великият пример на класиката, от въпросите на новаторството, художестве ната форма и т. н.

Новата книга на Стоян Каролев „ В света на прозата" е едно от най-съдържателните събития в литературния ни живот през последните години. Тя може да бъде отмината и недооценена само от онзи, който страда от вродено естетическо късогледство или е обхванат от пристъпите на прогресиращ професионален егоцентризъм. В нея с пределна яснота са изявени най-радостните тенденции в развитието на съвременното, диалектически обогатено естетическо мислене, способно да проникне в специфичните сфери на словесното изкуство, да прозре своеобразието на различни творчески дарования, да постигне истината за художествената пълноценност и функционалност на разнообразни стилови и жанрови явления, за естетическото битие на отделното художествено произведение, на художествения образ и внушение. В света на прозата" утвърждава законния стремеж на днешния литературен изследовател да навлезе в светая светих" на автори и книги без предубеждения и притворство, без есте тически екстаз и „артистична екзалтация, а с нараснала интелектуална проницателност спрямо реалните идейно-естетически ценности, с повишена емоционална отзивчивост към художествената атмосфера на литературните факти. Показателна за своеобразния ренесанс, който мнозина от челните представители на нашата теория и критика изживяха през последното десетилетие, тази книга представлява събитие и в личната био- графия на автора и: в нея са вложени ща стливите плодове на една вдъхновена творческа зрелост.

Образът на една литературна година се откроява не в отделните лични изяви, а в затвърдените през тази година тенденции, в изразените чрез тях по-общи и по-трайни нужди на литературното развитие. При такъв поглед, разбира се, не всички книги, които принадлежат към прозата през 1969 г., могат да бъдат обхванати. Значителното пък, проблемно произведение е многопланово и многопластово. С една своя част, неотделима всъщност от цялото, а тук принудено откъсната, то може да принадлежи към една развойна линия, с друга - да подкрепи по-различна тенденция. Тъй че до целостта на литературната година се достига чрез нарушаване целостта на отделното произведение.

Предстоящият Х конгрес на БКП е добър повод да се анализират постиже нията на нашата литература през последните години, да се набележат някои тенденции на нейното развитие. Редакцията на „ЛМ“ се обърна към неколцина Наши белетристи с молба да се изкажат върху проблемите, свързани с изображението на съвременния герой в белетристиката, участието на писателя в процеса на самопознание на своя народ, съотношението съвременност - история, стилните търсения в нашата проза от последно време и др., а също да посочат творбите, които са им направили най-силно впечатление. По-долу поместваме отговорите, които се получиха в редакцията. Освен тези изказвания първият брой на „ЛМ" за 1971 г. включва редица статии, които разглеждат славните традиции на нашата партийна, революционна литература, а също така и някои нейни съвременни успехи.

Творчеството на Йордан Радичков изненадващо преобърна наши представи за бита и битието на българина и за литературата. Доста от неговите проблеми са непознати на нашето изкуство. Някои са разработвани плахо, други неумело. Чрез неговото творчество в литературата ни нахлуха странни и особени герои, чийто житейски принцип Радичков със смях нарече „Бъди невероятен!" Нахлуха странни и причудливи жизнени ситуации, битови съставки и характеристики на националното ни битие. Неизтощимата фантазия на писателя е в състояние да проникне зад незначителното,1 в състояние е да преобърне застинали сякаш пластове и да потърси онова, което вековете са наслоили на дъното на българското съзнание. В творчеството му се чуват древни гласове на времето, първични и силни импулси на съществованието, езически инстинкти и пориви. Черказките му истории изобилствуват с елементи на старинни предания, легенди и повторения. Фолклорно-образното мислене е тяхна основа. В разказите му отекват вековни традиции на народа, но и опитът на една рано изявена древна книжнина. С редица сюжети Радичковото творчество ни напомня за старата ни литература, за богомилската и апокрифната книжнина. Умишлено употребявам думата напомня: прекият паралел е невъзможно да се направи. Някои се опитаха да го направят или поне да го констатират, но стигнаха само до повърхностни и неточни наблюдения, имащи характер на външни впечатления. И все пак - трябва да се подчертае - Радичковото творчество се корени във фолклорно-образното, народностното мислене, в неговите представи и понятия. Същевременно то се подхранва главно от нашето съвремие, от процесите, които стават в съзнанието на нашия селянин. Или по-точно, за да изпреварим малко анализа си, то се корени в сблъсъка между два типа представи: фолклорно-образната, традиционната и съвременната, новата. Радичков преодолява регионалното. Неговите герои, неговите проблеми са български и общочовешки, а не черказки.

В съвременната ни литературна критика, особено в рецензентската дейност, често се забелязва самоцелно анализаторство на авторовия текст, констатиране на авторовите идеи, образи, стилови особености, идейно-естетически позиции... и отсъствие или замъгляване на критичес ките позиции. В това отношение критици като Иван Цветков има за какво да бъдат давани за пример. Иван Цветков от дълги години присъствува активно в съвременния ни лите ратурно-критически живот, темпераментно защищава гражданските си и художествени позиции, литературните си вкусове и предпочитания. Той е един от най-добрите познавачи на руската и съветската литература у нас, а между критиците и литературоведите от т. нар. средно поколение е един от най-обществено изявените. Неговото полемично и убедително слово ни е добре познато от литературните сесии, обсъждания и дискусии. Той не стои настрана от кипежа на съвременния литературен процес, винаги има свое становище по актуалните проблеми на художестве ната и публицистичната дейност, по цен тралните политически, културни и лите ратурни въпроси, които в даден момент са най-вълнуващи и наболели. Искрено съпреживява всяко ново явление в съвет ската и в националната ни литература, стреми се да бъде в крак с последната дума на съветското литературознание. Иван Цветков е критик-общественик, който изявява духовната си същност в статиите и изследванията си, както и в гражданското си поведение. Верен на призванието си, на убежденията си за важните обществени функции на литературата, той не търпи фалша, в художественото творчество търси не само естетически ценности, но и чертите на завършената, хармонич на, излъчваща обаяние творческа личност, която може да бъде с ренесансово бликащи чувства, открита за всички слънца и радости на битието като Пушкин; вътрешно съсредоточена, усамотено горда и гаснеща в бездействие лъвска натура като Лер142 монтов; вечно терзаема, раздвоявана и трагична като Гогол и с колосална ду ховна мощ на пророк като Лев Толстой. И в националната ни литература той търси големите личности като Смирненски и Вапцаров, ония творци, които улавят ма щабите на историята и интензивно живеят В нея. „Страници за прозата“ е една физиономична книга на Иван Цветков, в която се очертават главните му литературноисторически и литературно-критически изяви. Тук са събрани статиите и рецензиите му от последните години върху рус ката, съветската и българската литература, върху най-важните прояви на съ временната художествена проза. Обединени от искрен антидогматичен патос, отделните студии на критика дават доста пълна пред става за вълненията и тревогите му, за упоритите му търсения, за категоричните му съвременни концепции и позиции. Най-плодотворен и резултатен у Иван Цветков е стремежът към задълбочено и разширено историко-литературно изслед ване („Максим Горки и формирането на социалистическия реализъм в българската поезия", „В годините след разгрома"), към по-обхватен синтез и обобщение (ста тиите за Достоевски, Чехов, Леонид Лео нов, Ал. Твардовски...), към самостоя телно съвременно мислене. Оригинални и обосновани са паралелите му между руските и съветските писатели и българ ските, както и между руската и националната ни история и култура. Повечето от статиите в книгата са посветени на руските и съветските белетристи, но и в тях кос вено се търси винаги връзка с българския литературен процес.

На 29. V. 1975 г. се състоя публична защита на дисертацията на Катя Кирилова Бъклова на тема „Идейно-естетически измерения на съвременния герой в прозата на А. Гуляшки и К. Калчев“. На защитата присъствуваха членове на Научния съ вет, писатели, научни сътрудници, специалисти и аспиранти, граждани. Рецензентите проф. Ефрем Каранфилов и проф. д-р Васил Колевски изтъкнаха в рецензиите си, че избраната тема дава възможност на дисертантката да разкрие творческата индивидуалност на А. Гуляшки и К. Калчев в руслото на общите закономерности у нас преди и особено след 9. 1X. 1944 г., а така също и да вземе отношение по най-актуалните проблеми на съвременната ни литература. По повод ранните творчески търсения на разглежданите автори проф. д-р В. Колевски оцени високо страниците, посветени на кръжока „Христо Смирненски". В тях дисертантката се стреми да покаже цялата сложност на явленията от 30-те години, още повече, че у някои по-млади литератори у нас напоследък се забелязва неправилно подценяване на писателите от групата на „РЛФ". Изтъквайки главите, в които е разгледана поетиката и главно стилните особености на Гуляшки и Калчев, В. Колевски подчерта една позитивна тенденция в съвременното ни литературознание - идейно-тематичните проблеми да се свържат в един по-системен анализ с въпросите на художествената структура, за да се постигне цялостна оценка на художествените явления. В своето изказване проф. Е. Каранфи лов подчерта, че същината на художест вената творба може да се изясни най-добре посредством „живота“ на героите, чрез умението на автора да се домогне до значима проблематика, която да въплъти в герои, в необходимата мяра индивидуа лизирани и типизирани. Посочвайки рисковете, свързани с паралелното сравняване на двама автори, рецензентът утвърждава, че в края на краищата всичко зависи от методологията, от избраните средства за изследване и от способността за конкретен анализ. Изтъкнато бе, че дисертантката е съумяла да постигне атмосферата на 30-те години, когато се формират А. Гуляшки и К. Калчев, както и да обясни убедително ранните неуспехи на А. Гуляшки. Като най-цялостен и правдив е посочен анализът на историческата проза на А. Гуляшки. Приносен момент пред ставят обобщенията за положителния герой у двамата разглеждани белетристи, които са пръв опит да се осмисли характерното, отличаващо положителните герои на тези утвърдени наши автори. Отбелязана бе също правилната методологическа постановка, добросъвестното и задълбо чено познаване на конкретния художествен материал и библиографията върху него, както и оригиналните обобщения и изводи, необходими, за да бъде присъдена на дисертантката научната степен „кандидат на филологическите науки". В обсъждането на дисертацията взеха участие проф. Г. Димов, н. с. Елка Константинова, н. с. Хр. Йорданов, проф. Ст. Каролев. Проф. Г. Димов изтъкна, че дисертантката се домогва по свой път към съвременната проблематика и базирайки се на пра вилна методология, свързва художестве ните явления с цялата обществено политическа действителност през 30-те години. Паралелният анализ на двамата автори дава интересна възможност да се оцени тяхното творчество и да се видят същест вени страни от тяхната поетика. Възра женията по отделни оценки и постановки не намаляват положителното впечатление от самостоятелните занимания на К. Бъклова и от качествата, които показва като изследовател на съвременната литература.

Все по-релефно открояващата се напоследък у нас литературна продукция, в чиито естетически измерения доминира фантастичното, свидетелствува за нарасналата роля на фантастиката в съвременния художествен процес, за разширяване границите на понятието реалистична литература. Днешната белетристична практика налага фантастичното като оригинален способ за типизация и мащабни символни обобщения. Тя демонстрира богатите му изразни възмож ности - използува го като средство за надмогване на натурално-хроникалното възпроизвеждане на житейските факти, за преодоляване на лишения от поетична инвенция, описателен реализъм. Подобна тенденция е в най-тясна връзка с реабилитацията на чувството за форма като значим естетически фактор в рамките на художественото цяло и с утвърждаването на нова позиция, на ново отношение към авторовата личност - като субективно претворяващо и оценяващо вече в самата деструкция и деформация на жизнения първоматериал, ангажирано съзнание. Фантастиката опреснява и обогатява арсенала от стилно-изобразителни похвати в модерната ни проза (Й. Радичков, П. Вежинов, Л. Дилов, И. Вълчев, Г. Алексиев), търсена е като нов художествен терен за естетическо усвояване на действителността, като своеобразна модификация на т. нар. „отчуждено отражение“, което в „действителност познава обекта, но го заставя да се изяви като нов и непозната, за да се открои по нов начин същественото, типич ното, закономерното, да се види реалността от обновени позиции, освободена от наслоенията на навика и привичката, които омаловажават принципно важни неща. Повишеният интерес към формите на фантастичната условност е симптоматично явление за съвременните естетически търсения, което от своя страна актуализира въпроса за естетическите параметри на категорията фантастичен реализъм, провокира към изследване на жанровата специфика на фантастич ната проза и в литературнотеоретичен, и в практико-приложен аспект. В литературознанието терминът „фантастичен реализъм" служи за обозначаване на „един реализъм във висш смисъл“ (Достоевски) - базиращ се върху творческите възможности и артистичната дързост на волно и изобретателно художествено въображение, което не се ограничава единствено в интереса към емпиричното като форма и съдържание. Не идентичността или отчуждеността от формите на живота определят реалистичната или антиреалистичната насоченост на художествения образ.

Прозата на Яворов есвързана с една неразбулена загадка в съдбата и ха рактера на поета: Македония. Казвам загадка, защото критиката все още не е проумяла напълно причините и подбудите, тласнали Яворов към четничество то, към един живот, който със своята суровост и праволинейност е бил коренно противоположен на Яворовия характер. Мнозина подозират поета в поза, в неоправдана амбиция да повтаря Ботевия път, без да е имал неговата съдба. Ала поетовата логика не е подвластна на категориите, с които си служи обикно веният човек. У него бушуват други сили, движат го други закони, които ние труд но успяваме да разберем. за Македония, българското националноосвободително движение в Македо ния за Яворов е „онова вродено чувство за тайнство, мрачно; после оная страст към риска". И макар че той отрано се свързва с движението и участвува по различен начин в него, до първото му отиване като четник в поробената земя Маке дония ебила тайнство. Тя го е привличала с възможността да се приложи, да се изяви, да вложи страстта си, да се включи с цялата си бушуваща сила в нещо, което има смисъл и стойност. Интелигентът, поетът, човекът с променливо настроение, меланхоликът е търсел отдушник за житейската си пасивност, неудовлетворението си от прозаичния и скучен бит. Ала какво го очаква там? Яворов не езнаел. Това, от една страна. От друга, поетът Яворов е имал самочувствието на наследник на поета Ботев. По сила на таланта, по експлозив ност на чувствата и поетическа мощ Яворов с право е бил сравняван с гения на българската литература. И сам той го е съзнавал, но то не му е било достатъч но. Яворов се естремял и към житейско повторение на Ботев. На Ботев револю ционера, на Ботев четника. Поетът е човек странен, но бихме ли обяснили живота и делата му единстве но като резултат на чудатости? Това значи да го изключим напълно от нашия свят, без да сме успели да се докоснем дори мъничко до неговия. Тогава защо да не видим в постъпките му и израз на разумна воля - така, както и при други те четници, с които е споделял трудния път на борбата за освобождението на Македония? Въпросите са много, а всеки техен отговор еключ към съдбата на поета. Бих искал да отбележа една странност в биографията на Яворов, обяснява ща донякъде характера на поета и решението му да се посвети на националноосвободителната кауза. Яворовите приятели са били обикновено хора на дело то, хора, отдадени на революцията - все праволинейни личности, поставили се изцяло в служба на чуждата воля. Революционната борба само относително признава гордостта и самоопределението на личността. Подчинение, върху кое то се гради дисциплината, е абсолютно задължително.

При амбициозната и активно осъществявана издателска програма за все по-адекватна рецепция на чуждоезиковото литературно творчество у нас, за запълване на съществуващите „бели петна" в представянето на световното класическо и съвременно творчество на български, процесът на това литературно усвояване на ниво превод, издаване и критика все по-осезаемо се сблъсква с проблеми както на реализацията, така и на консумацията, произтичащи от специфи ката и многообразието на онези нововъвеждани жанрове и техники, за които българската тради ция невинаги има готово покритие или готовност за лек прием. Опитът показва, че ако спрямо една своеобразна литературна практика се приложат средствата на обичайното повествование, резултатът ще е не претворяване, а бледо копие, лишено от най-характерните особености на ори гинала. От друга страна, ако към експерименталните техники на модернизма преводът подходи радикално, не е изключен шоков ефект върху реципиента вместо комуникация. Макар тези жанрови форми да достигат до нашия читател понякога с над половин век закъснение, наивно е да се очаква, че те веднага ще се срещнат със спонтанно и повсеместно разбиране. В крайна сметка и оригиналите на подобни четива са имали сходна участ - да си припомним, че при появата на „Одисей" дори Виржиния Уулф, ценителка на Джойс, сама авангардистка, се стъписва съз нава, че в творбата има нещо", но решава, че старателно търсените словесни странности са прос то неогладени грапавини. Ако тази за времето си най-смело мислеща писателка и издателка е платила дан на традиционното виждане, можем да допуснем, че един прецизен и верен българ ски вариант наа този писател на моменти неминуемо ще повдигне вежди дори сред компетент ните. Всред удивителните, които приеха „Портрет на художника" в академично издържания превод на Н. Б. Попов например, не мина и без въпросителна, и то относно някои от най-джой совските" решения и най-точни попадения в изданието. Очевидно не могат да се очакват универ сални и тъждествени оценки на един литературен вид, будил и продължаващ да буди спорове. Нещо повече - ако редактори и издатели се стремят да постигнат по-безобиден и непротиво речив прочит на подобна литература, представянето и ще стане безпредметно. Не че следва да приемем формата и безкритично; но при всичките крайности на нейните търсения, залитания, уклон към формализъм и пр. тя е влияла върху цели писателски генерации през последните де сетилетия и за един точен прием преводът следва да я представи във възможно най-близък до оригинала вид. Окуражително е, че в това отношение издателската политика като цяло е правил но намерена - с разбиране и широта на виждането се отпечатаха в „Народна култура" издания като споменатия Джойс, Дьоблин и Брох съответно в превод на В. Брюкнер и Л. Илиев, Маркес и Силва - на Р. Стоянов и В. Рафаилова, и немалко други; „Хр. Г. Данов" също поднесе заг лавия, които търсят оптимума. Но все още има немалко издания на литературни творби от жанра, където „ костеливите орехи" на модерната проза остават неразчупени - къде поради превода ческа немощ, къде поради редакторска плахост отминават неразчетени и непредадени важни възли от сложната плетка на модерната белетристика, заравняват се или се тушират по-острите за непривикналия вкус речеви и стилови обрати. Въпросът е обширен и нелек, но неизбежно се налага на вниманието на превода и критиката му със своята злободневност.

Промените в нашия обществен живот след 1956 г. доведоха до подем и обновление и в съвременната ни белетристика, до по-бързо узряване писателите. Иван Давидков е ярък пример за този процес. Той доразвива своя та централна, основна, морално-етична тема, като обогатения му личен и социа лен опит го води до по-дълбоки прозрения. И тъй като е един от най-значител ните ни съвременни поети, художествената му проза несправедливо остава на някак встрани, на второ място в творческото му развитие. Иван Давидков е не само поет по нагласа на съзнанието, но и по душа. Той е роден поет - с поетично отношение към хората и към света. Поетическото начало господствува и в белетристиката му; изразява се в новаторското естетическо светоотношение на разказвача, в пределно откровената изповед на героите, в одухотворяването на природата и вещите, във виртуозния живо писен рисунък, в напевно-приказните интонации, в ритмическия слог. Неговият разказвач, подобно на лирическия герой от стиховете му, потъва в съзерцание и самовглъбяване, преосмисля и съпреживява отново и отново наблюденията си, емоционално реагира на всеки нов контакт с живота. Още през 1967 г., когато излиза първата белетристична книга на Иван Да видков, Атанас Далчев най-точно определи творческата му специфика, посочи особеностите на поетическата му дарба: Иван Давидков - пише Далчев - не е достатъчно оценен от критиката, но в съзнанието на събратята си се нарежда между най-добрите ни съвременни поети. за Той има душа на живописец, широко отворена за света и явленията, светлината и багрите. Желанието му да загребе колкото се може повече от тях го е накарало, мисля, да изостави в последните си книги традиционното стихосложение с неговите ограничения. Неговият стих, който сега се развива свобод но, акцентуван само в римата, е като голяма мрежа, натегнала от улова на образи и красота. Бих казал: премного красота.. Тази вярна оценка на Атанас Далчев за поета Давидков можем изцяло да отнесем към белетриста Давидков. И в белетристиката му има много светлина и багри, много красота и емоционално напрежение; и в нея напълно е преодоля но традиционното повествование с неговите ограничения". Иван Давидков е централна фигура в лиричната ни проза на 60-те години, когато писателите ни започнаха по нов начин да изобразяват борбата за духовност и за извисяване на националния характер.

Още не са окончателно приключили споровете във връзка с концепцията за човека в съвременната съветска проза. И това е съвсем естествено за една литература, която непрекъснато се обогатява, изменя, развива, която все по-настойчиво заявява своето присъствие в духовния живот на нашето време, пре дизвиква мисълта на нашия съвременник, за да му разкрие смисъла на голя мата отговорност за бъдещето на човечеството. Многобройните становища на литературоведите очертават две основни направления, около които се групират мненията им за водещите тенденции в съвременната съветска проза, относно принципите за изображение на човека и промените в жанровата характеристика на повестта и романа. Първото от тях се съобразява преди всичко с тезата, че писателят е длъжен да се придържа колкото е възможно по-близко до действителността. Всичко останало e e плод на творческото въображение, конструиране на абстракция, в която заложена мечтата на писателя за определен тип човешки характер, заложен е идеал, а не реалност. Такава позиция не означава отричане от принципите на художествената типизация и обобщението, не означава и отказване от богатия на асоциативни отправки образ-символ, от подтекстуалното смислово на сищане на художествения детайл. Идеальт за високохудожествено изображе ние на действителността са класическите образци на съветската литература: произведенията на М. Шолохов, К. Федин, Ал. Толстой и др., а от съвременните - Ю. Трифонов, Ю. Бондарев, П. Проскурин, М. Алексеев, А. Ива нов, В. Распутин и др. Такава позиция не би предизвикала възражения, ако не съдържаше дъл боко скрития страх от по-дръзки художествени решения. Нещата се усложня ват и от факта, че в основата на много от тези новаторски решения стоят съ щите автори и същите произведения, които защитниците на максималната до- стоверност посочват като свой идеал. За илюстрация ще използувам само един пример. В книгата си „Характер - это судьба" В. Литвинов цитира следния пасаж от статия на А. Бочаров: „У нас много често говорят за герой на епоха та“, „герой на съвременността", а в последно време започнаха вече да провъз гласяват и „герой на НТР", сякаш може в един образ изчерпателно да се вып льти една водеща и няколко най-главни черти. Кой е героят например на XIX век? Онегин, Рахметов, Ана Каренина, Юдушка Головльов? А може ли да на зовем само един образ герой на Великата Отечествена война"? А и нужно ли e това?

Още преди да публикува през 1949 г. третата си поетическа книга в библиотека „Смяна" на издателство „Народна младеж", Богомил Райнов вече е издал през 1945 г. своя роман „Пътуване в делника", чиято необикновена биография разказва в послеслова към третото издание от 1982 г. и на няколко други места в своите книги на равносметката. Замисълът за романа възниква, когато авторът е бил двадесетгодишен, т. е. около 1939 г., преди още да е издал първата си стихосбирка. Завършен е и преработен към 1942 г., но първият му вариант не само не вижда бял свят, а е и унищожен по време на бомбардировките. Едно издателско предложение възкресява идеята за романа и той е възстановен с присъщ на младостта ентусиазъм. Бързото творческо израстване на младия писател е основание да смятаме, че вторият вариант - като е запазвал общата схема на замисъла, а вероятно и доста съхранени от младата памет пасажи - е изразявал вече една по-голяма степен на повествователна зрелост. Но и това не е окончателC ният вариант на този „труд-мъченик", както с присъщата му самоирония го нарича авторът. Защото, когато след Девети септември възниква нова издателска възможност, писателят разбира, че „не само правописът на книгата е остарял". И в условията на една нова действителност, когато вече няма нужда от „езоповски жаргон, на който бяхме свикнали да се изразяваме на времето такава ловкост, та и ние самите понякога трудно разбирахме истинския смисъл на фразите си", писателят е обладан от мисълта да напише наново същия роман, но за наше щастие само задрасква някои демодирани пасажи“, като ги заменя с нови (т. е. извършва само известна стилова преработка на творбата). Казвам за наше щастие“, защото по този начин е съхранил автентично младото си вдъхновение в прозата и е запазил един от най-показателните образци от литературата на своето време и една от жанрово най-оригиналните творби на българския роман. „Пътуване в делника“ не е, разбира се, шедьовър на българското романово изкуство, в което дотогава е имало немного свестни образци и още по-малко шедьоври. Но и не е чак такъв достоен за подценяване младежки труд, както снизходително е склонен да го оценява сам авторът му от висотата на днешните си разбирания. B „Пътуване в делника“ е творба, интересна не само като прозаически дебют на един поет, който впоследствие ще стане едно от водещите имена на българската проза, т. е. като част от индивидуалната творческа биография на писателя Богомил Райнов. Тя е интересна и като творба, твърде показателна овладяването на градската тематика в българската литература.

Най-лесно (но и съвсем невярно) би било да кажем, че Цветан Тодоров от 1984 г. отрича досе гашните си търсения, че авторът на „Критика на критиката" завинаги се разделя с човека, който е написал „Поетика на прозата". От дистанцията на времето литературоведът все по-ясно осъзнава, че литературата не се прави само от структури, а също - от идеи и от история", че в на пръв поглед неутралния инструментариум и в уж описателните концепции се съдържат последствията от напра вения исторически избор. Днешният Цветан Тодоров сравнява две свои статии, посветени от Бенджамен Констан: първата еот 1968 г. - в нея гласовете на писателя и на критика сякаш се сли ват, а изследователят с лека ръка приписва своите идеи на твореца; в статията от 1983 г. подходът вече е друг - верността се изразява в противопоставянето (да опознаеш другия като друг, позволява да го обикнеш повече"). Промяната на представата за критиката неминуемо води и към трансформация на идеята за литературата. Време е да се върнем (да се завърнем) към очевидността, която не трябва да забравяме: литературата есвързана с човеш кото съществуване, тя е размишление, и толкова по-зле за онези, които се боят от големите сло ва, свързани с истината и морала." Разбира се, толкова по-зле и за онези, които вярват в аб страктната истина и абстрактния морал - но за коя истина и за кой морал става дума, ще поговорим по-късно - сега, преди да се запознаем по-отблизо с апологета на диалогичната критика", нека съсредоточим вниманието си към делото на лингвиста и семиотика, който в началото на шестдесетте години диктуваше модата във френското структурално литературо знание. През 1985 г. издателство „Народна култура" предостави на българския читател възможността да се запознае с „Постика на прозата" (преводът е отлична атестация за младата Албена Стамболова, а текстът е редактиран лично от автора, както и от опитните редактори от издателството Бояна Петрова и Рада Шарланджиева: интересен и многопроблемен е и предговорът на Симеон Хаджикосев) - едно от върховите постижения сред Литературно-семиотичните изследвания от началото на седемдесетте години. Можем спокойно да препоръчаме и на неспециалиститите (без боязън от сблъсък с неразбираема терминология) да прочетат тази книга. Още първата статия ще им предложи интересна тема: „, типология на криминалния роман". Тя в никакъв случай не е самоцелна, а може да послужи като ключ към спецификата на изследването, защото цялата кни га на Цветан Тодоров много напомня именно механизма на романа загадка. Първата история - тази с написването на текста - е приключила, преди да започне втората (позволявам си да перифразирам автора, който представя връзката между престъплението и следствието). Героите от втората история, тази на разследването, не действуват, а узнават. В нашия случай криминалното дирене носи друго име: анализ, който тряб ва да ни отведе към сърцето на структурата". И още тук се сблъскваме с едно явно противоречие: оказва се, че за да узнаем, трябва да действуваме (или, както би казал Ер кюл Поаро, да напрегнем сивите си мозъчни клет ки"). Интелектуалното напрежение представяло единствената възможност към съпричастие с твър денията на Цветан Тодоров, защото едва ли за някого би било полезно да възприема твърденията му като библейски истини (макар че, убеден съм, ще се намерят и такива възторжено-безкритични читатели).

The text is focused on some characteristics of Nikolay Liliev's critical-essayistic prose - its dialogue with the author's fiction and the projection of the self in it, as well as its dialogue with the French stylistic tradition. Emphasized is Liliev's role as an enlightener and spiritual mediator, as a successor and proficient interpretator of West-European Modernism. Despite their receptive-interpretative character and the collage citation of foreign authors, a number of early articles, portraits, and essays of Liliev on modern West-European writers function as manifestoes of Bulgarian Modernism. The paper also examines the critical-essayistic texts of Liliev on Bulgarian writers and underlines the author's heuristic spirit and his portraitist skills. Taken into consideration are Liliev's late academical studies on Russian and West-European classics in regard to the literary and theatrical reception of those authors in Bulgaria.