Цветков

Появата на книгата „Образи и проблеми" еположително явление в нашата литературна наука. Нейният автор Иван Цветков е изве стен като един от неколцината най-добри познавачи на съветската литература у нас. 176 Още през 1964 г. издателството на БАН пусна книгата му „Максим Горки и българската Литература", солидно изследване на някои страни от творчеството на великия писател и на редица проблеми на неговото проник- ване, разпространение и творческо възприемане в България. Написан с ерудиция, с темпераментно и живо перо, този труд допринесе доста и за цялостното изясняване на въпросите на българо-руските литературни взаимоотношения. В първата си книга Цветков е чужд на стесненото поставяне и решаване на проблемите. Не пренася механически резултатите от едно национално литературно развитие в друго, не превръща закономерностите в развитието на една литература в задължителна норма за друга, а дири истинските творчески взаимопрониквания, обу словени от сложен комплекс социални, политически и културни фактори. Предмет на изследването са литературно-критическото възприемане и сценическото претворяване на Горки у нас, като задачата взаимодействието с наши поети и писатели е набелязана в перспектива. Частично тя е изпълнена сега.

Критическите пристрастия на Иван Цветков са насочени към най-парливите и въл нуващи съвременни литературни проблеми. С живо участие и любов той следи развитието на нашата поезия, белетристика и критика. Той умее да види хубавото у авторите, които му допадат, да посочи точно мястото им в литературния процес, с няколко щрихи само да очертае облика на писателя и да покаже пътя на развитието му. Обикновено неговите критически реакции са дръзки, учудващо бързи и точни. В споровете изявява и широтата на критическото си мислене, проявява борбеност и публицистична страстност в доказване на възгледите си, в които личи дълбок и ясен марксически подход, чужд на всякакъв догматизъм. Иван Цветков познава детайлно и задъл бочено руската класическа и съветска литература и умее да търси сходството и различието между руската и българската национална съдба. Всички теоретични, литературноисторически и критически проблеми, които го вълнуват, той развива с присъщата си разпаленост най-често по повод на някое конкретно литературно събитие. И тогава именно той е в стихията си - в моментите, когато се намесва с безкомпромисна страстност в буйния поток на съвременните литературни явления и с голяма лекота и увереност чертае контурите на литературните процеси, с ня колко щрихи създава сбита портретна характеристика на автора въз основа само на едно негово произведение. И безспор но при такава голяма критическа бързи на и отзивчивост ще се натъкнем и на Някои малко прекалени, погледнати от покъсна дата мнения и оценки, на неизбежни увлечения, носещи злободневен характер. Но в случая за нас е важно, че в сборника с критически статии „Критика и белетристика" можем веднага да открием и почувствуваме живия съвременен литературен процес, да усетим дъха на бързо изменящата се лите ратурна действителност, в която авторът на сборника е успял да види и охарактеризира най-интересните и най-открояващите се писатели и проблеми през последните Няколко години у нас. В първия раздел от книгата са встъпителните статии „Ленин и класовопартийният критерий в изкуството“ и „Безсмъртните уроци на Димитров". В тях личи творческото отношение и ерудиция на Цветков по въпросите на марксическата литературна критика. Авторът не пропуска да отбележи значението на Априлския пленум от 1956 г., който въз връща всичката сила на димитровските съвети и указания и на димитровската политика в литературата и изкуството. С присъщата си страстност Иван Цветков посочва значението на ленинските принципи, които трябва да лежат в основата на литературната политика на нашата партия. Отбелязва се огромната нужда от многообразие в съв ременната литература, защото духовните потребности на съвременния човек са много по-богати от тези на закоравелия, замръз нал в своето развитие ценител" на изку ството. Воювайки за класовопартийния кри терий, схващан в неговите строги очертания, в неговата същност и същевременно в неговата широта и конкретност, Иван Цветков отново оживява заветите на Ленин, като припомня мисълта му, че наред с ге роичното в изкуството трябва да има и лирика, и Чехов…

В съвременната ни литературна критика, особено в рецензентската дейност, често се забелязва самоцелно анализаторство на авторовия текст, констатиране на авторовите идеи, образи, стилови особености, идейно-естетически позиции... и отсъствие или замъгляване на критичес ките позиции. В това отношение критици като Иван Цветков има за какво да бъдат давани за пример. Иван Цветков от дълги години присъствува активно в съвременния ни лите ратурно-критически живот, темпераментно защищава гражданските си и художествени позиции, литературните си вкусове и предпочитания. Той е един от най-добрите познавачи на руската и съветската литература у нас, а между критиците и литературоведите от т. нар. средно поколение е един от най-обществено изявените. Неговото полемично и убедително слово ни е добре познато от литературните сесии, обсъждания и дискусии. Той не стои настрана от кипежа на съвременния литературен процес, винаги има свое становище по актуалните проблеми на художестве ната и публицистичната дейност, по цен тралните политически, културни и лите ратурни въпроси, които в даден момент са най-вълнуващи и наболели. Искрено съпреживява всяко ново явление в съвет ската и в националната ни литература, стреми се да бъде в крак с последната дума на съветското литературознание. Иван Цветков е критик-общественик, който изявява духовната си същност в статиите и изследванията си, както и в гражданското си поведение. Верен на призванието си, на убежденията си за важните обществени функции на литературата, той не търпи фалша, в художественото творчество търси не само естетически ценности, но и чертите на завършената, хармонич на, излъчваща обаяние творческа личност, която може да бъде с ренесансово бликащи чувства, открита за всички слънца и радости на битието като Пушкин; вътрешно съсредоточена, усамотено горда и гаснеща в бездействие лъвска натура като Лер142 монтов; вечно терзаема, раздвоявана и трагична като Гогол и с колосална ду ховна мощ на пророк като Лев Толстой. И в националната ни литература той търси големите личности като Смирненски и Вапцаров, ония творци, които улавят ма щабите на историята и интензивно живеят В нея. „Страници за прозата“ е една физиономична книга на Иван Цветков, в която се очертават главните му литературноисторически и литературно-критически изяви. Тук са събрани статиите и рецензиите му от последните години върху рус ката, съветската и българската литература, върху най-важните прояви на съ временната художествена проза. Обединени от искрен антидогматичен патос, отделните студии на критика дават доста пълна пред става за вълненията и тревогите му, за упоритите му търсения, за категоричните му съвременни концепции и позиции. Най-плодотворен и резултатен у Иван Цветков е стремежът към задълбочено и разширено историко-литературно изслед ване („Максим Горки и формирането на социалистическия реализъм в българската поезия", „В годините след разгрома"), към по-обхватен синтез и обобщение (ста тиите за Достоевски, Чехов, Леонид Лео нов, Ал. Твардовски...), към самостоя телно съвременно мислене. Оригинални и обосновани са паралелите му между руските и съветските писатели и българ ските, както и между руската и националната ни история и култура. Повечето от статиите в книгата са посветени на руските и съветските белетристи, но и в тях кос вено се търси винаги връзка с българския литературен процес.

Исторически подходено, погледите" на Иван Цветков в тази негова книга не са към две, а към три литератури: българската, руската и съветската. И то към творци и произве дения,, които принадлежат на тяхната класика. Кое е физиономичното и онова, което вна ся единство в тези многопосочни критически „погледи" към толкова различни творци и творби? Мисля, че то е в главния изследователски интерес на автора, а той се изразява чрез стремежа да бъде изяснено своеобразието на творческата индивидуалност в нейните конкретни измерения, в многообразните и функции. Всички останали проблеми Цветков разглежда през нейната „призма". И понеже авторът се интересува от гениалната и творчески значимата личност, та била тя и противоречива, той, струва ми се, естестБено проявява известен скептицизъм към плодотворността на всякакви сравнявания на отделните творци. А направо счита за най-опасни увлеченията по типологическите сравне ния и изследвания". Цветков твърди: „Пло дотворно може да бъде само онова сравне ние, което епоставено върху конкретна историческа почва и разкрива вътрешната връзка между творческите търсения на различните художници" (с. 171).