съветските

За влиянието на руската литературна и обществена мисъл върху развитието на българската култура и революционно-демократичното формиране на изтъкнати дейци през епохата на Възраждането е писано много. Понякога обаче това въздействие се проследява твърде общо и меха нистично, без да се вземат под внимание редица факти, които имат непосредствено значение за творческото изясняване на определени страни от дейността и идеологията на даден писател или обществе ник. Разбира се, в случая е необходимо преди всичко цялостното проучване на Руския периодичен печат, на художествената и друга литература през XIX в., задача изключително трудна и почти неосъществима без колективните усилия на литератори, историци, фолклористи, фи- лософи. Затова толкова по-ценни се явя ват изказванията и бележките на някои наши възрожденски дейци в техни произведения или в оцелелите им архиви за конкретни прояви от руския културен и политически живот, за интересите им към определени литературни и научни произведения. Не по-малко внимание заслужа ват и каталозите от техните библиотеки, които илюстрират предпочитанията им към известни автори. Затова като надежд ни ориентири за по-целенасочени проучвания в библиотеките и ръкописните фондове на Москва и Ленинград ми послужиха обстойните бележки от архива на Любен Каравелов, както и каталога от несъхра нената му библиотека, отпечатан в Известия на НБ „Васил Коларов". Тези библиографски указания не стесниха задачата ми - проучването на руската литература и кул- тура през 60-70 години на XIX в. - да се движи изключително около Каравелов. Като се имат предвид енциклопе дичните интереси на редактора на „Сво- бода" и „Независимост“, твърде лесно Може да се разбере, че запознаването с конкретни страни от идейната и културна обстановка, при която той е живял и творил в продължение на десет години, дава възможност на изследвача да почувствува стремежите и вълненията и на останалите ни възрожденски книжовници, получили образование в Русия. Достатъчно е да отбележим само, че 502 от съ 132 държащите се 821 книги и списания в библиотеката на Каравелов са руски, незначителна част от която е запазена в НБ „Васил Коларов". В Каравеловата библиотека са се намирали много от произведе нията на революционните демократи Бе лински, Херцен, Некрасов, редица съчи нения на Пушкин, Гогол, Лермонтов, ценни естествено-научни и други изследвания. Всичките, заедно със стотиците още заглавия на отделни произведения или статии, които Каравелов е библиогра фирал, дават пълна представа за богатството и многообразието на руския живот по онова време.

Появата на книгата „Образи и проблеми" еположително явление в нашата литературна наука. Нейният автор Иван Цветков е изве стен като един от неколцината най-добри познавачи на съветската литература у нас. 176 Още през 1964 г. издателството на БАН пусна книгата му „Максим Горки и българската Литература", солидно изследване на някои страни от творчеството на великия писател и на редица проблеми на неговото проник- ване, разпространение и творческо възприемане в България. Написан с ерудиция, с темпераментно и живо перо, този труд допринесе доста и за цялостното изясняване на въпросите на българо-руските литературни взаимоотношения. В първата си книга Цветков е чужд на стесненото поставяне и решаване на проблемите. Не пренася механически резултатите от едно национално литературно развитие в друго, не превръща закономерностите в развитието на една литература в задължителна норма за друга, а дири истинските творчески взаимопрониквания, обу словени от сложен комплекс социални, политически и културни фактори. Предмет на изследването са литературно-критическото възприемане и сценическото претворяване на Горки у нас, като задачата взаимодействието с наши поети и писатели е набелязана в перспектива. Частично тя е изпълнена сега.

Стара истина е, че където майстори са зидали - за новаците е трудно. Ала въпреки всичко за сериозния изследовател на литературната история винаги ще се открие неизследван терен. В това ни убеждава и литературният дебют на Любомир Павлов. Неговото научно дирене се свързва с тема колкото актуална, толкова и експлоатирана от теоре141 тико-критическата мисъл. Това е сравнително нова, но твърде невралгична област в науката, където са пробвали своите пера много наши, съветски и чуждестранни учени. Това обстоятелство само до известна степен улеснява, но в повечето случаи затруднява всеки, който е решил да направи самостоятелен научен принос, да внесе своя интерпретация или новопривлечен доказателствен материал. Опитът на Любомир Павлов има своята безспорна научна стойност, защото авторът открива своя тема - за положителния герой в съветската и в нашата пролетарска литература, - защищава я с по-нов научен материал, като достига до точни обобщения и изводи. Неговите „Встъпителни думи“, както и „Вместо заключение" носят повече или помалко ординерен характер. Те по-скоро въ веждат в темата или окрупнено сумират резултатите от научните наблюдения. В заключителната глава Павлов ни сродява с духовните пориви на световната естетическа мисъл, с цялостния, макар и противоречив литературен процес. Посочва ни поляризиращия принос на съветската художествена мисъл за прогресивната консолидация на писателските сили. От по-общ характер е и глава първа: „Нов етап на българо-руските литературни връзки", където уедрените линии на обобщение по-малко се докосват до аналитични или синтетични детайли в научното дирене. Фрагментарните истини се осланят на основополагащите теоретични принципи на марксист ко-ленинската естетика. Затова авторът е по-лаконичен, неизчерпателен и декларативен в своите постановки.

Шестият конгрес на съветските писатели се проведе в обстановка на общонационален подем, породен от историческите решения на XXV конгрес на КПСС. За творците на многонационалната съветска литература партийните документи винаги са били неоценим ориентир в борбата за правдиво, многостранно и задълбочено навлизане в проблемите на съвременността, за създаване на мащабни художествени произведения, играещи ролята на могъщ духовен фактор в строителството на комунистическото общество. И затова с гордост съветските писатели приеха оценката на др. Леонид Брежнев, прозвучала от трибуната на най-представителния партиен форум: „За изтеклите години е характерна по-нататъшната активизация на дейността на творческата интелигенция, която дава все по-значителен принос в общопартийното, общонародно дело на строителството на комунистическото общество. И по-нататък: „Този положителен, животворен процес се отрази естествено в тези нови произведения на социалистическия реализъм, които бяха създадени у нас през последните години. В тях все по-често, а главно - все по-дълбоко намира отклик основното, същественото, с което живее нашата страна, което е станало част от личните съдби на съветските хора.“ Именно тази висока оценка, която наред с признаването на действителните постижения определя и нарастващия критерий в разглеждането на литературния процес, обуслови конструктивно-взискателния патос, характеризиращ дейността на шестия конгрес на съветските писатели. Пример за аналитично, взискателно и задълбочено изследване на състоянието и тенденциите в развитието на съветската литература бе докладът на първия секретар на Съюза на съветските писатели Г. М. Марков. Изследвайки новата общественополитическа и културна ситуация, създала се в резултат на бурното развитие по пътя към комунизма, Г. М. Марков подчерта все по-значителната роля на литературата в духовния живот на обществото: „Такова единство на труда и поезията, такъв съдържателен диалог между литераторите и тру жениците е възможен само в условията на развитото социалистическо общество. " „Необходимо е, говорейки за литературния процес, отново да подчертаем принципиалното превъзходство на новия тип култура - нов и по съдържание, и по степента на участие в създаването й на трудовите маси, и по степента на нейното влияние върху духовната атмосфера на обществото, и по условията на динамичното й развитие, диктувано от общия ход на постъпателното движение на обществото към комунизма. Културата, изкуството, литературата на дело станаха у нас съставна част от общонародната борба за комунизъм." Тази принципна постановка е залегнала в оценката на постиженията в различните жанрово-тематични сфери на многонационалната съветска литература.

Днес в условията на построяването на развитото социалистическо общество страните от социалистическата общност встъпиха в качествено нов етап на обществено развитие. Той се характеризира с една обективна закономерност - постепенно сближаване на различните области на живота. Интернационалните процеси своеобразно се пречупват и в духовната култура. Интензивно се развиват и литературните взаимоотношения. Те закономерно привличат вниманието на много изследователи, които смятат, че литературните връзки на социалистическите страни отразяват качествено нови явления на съ временността - интернационализацията на националните литератури. Разбира се, това явление не е възникнало на празно място. То има обективни исторически предпоставки и корени. Трябва да се отбележат по-специално: Великата октомврийска социалистическа революция, идеологията на пролетарския интернационализъм, огромният опит в строителството на многонационалната социалистическа култура в СССР, образуването на революционно-пролетарски течения в литературите на другите страни след Втората световна война и създаването на народнодемократични и социалистически държави в Централна и Югоизточна Европа - процес, който е получил особено ускорение в наши дни и се отличава с устойчиви закономерности, имащи типологически характер. Тези предпоставки се нуждаят от теоретическо осмисляне. Доскоро в нашето литературознание литературните взаимоотношения се разбираха главно като двустранни връзки. Изследователите използуваха обикновени и сигурни средства за систематизиране и коментиране на събрания материал. Сега обаче този добре усвоен от нас път се оказа недостатъчен. Стоящите пред литературната наука задачи изискват намирането на нови методологически пъ тища и методически средства за системен анализ и синтез на получаваните знания, за сравнителното им и типологическо обобщение. При това фундаменталните, теоретически обобщения не могат да не се опират на конкретно-историческите изследвания на националните литератури. Характерно е, че големият, многостранен опит на славянското литературознание придобива все по-голямо значение при създаването на фундаментални обобщения и типологически изводи. 1 Вж. кн. Общее и особенное в литературах социалистических стран Европы. М., 1977. 59 В същност ние наблюдаваме преход „от страноведческите изследвания към изследвания от сравнително-исторически и комплексен характер "2