писатели

Не е тайна, че когато се заговори за връзките между писатели от различни литератури, макар и братски, или за взаимоотношенията между цели литератури в тяхното историческо развитие, у мнозина изникват сериозни опасения: няма ли да бъде сведено всичко до влиянието, до ученическото възприемане на идеите и образите и от погледа на изследователя да изчезнат ония неповторими исторически условия, които са вдъхнали живот на дадена художествена творба, писател, направление и са обусловили тяхното самостоятелно значение. За нещастие, тези съмнения често пъти се оказват основателни. Защото, покрай сполуч ливите изследвания, в които личи правилната методология, дълбокото познаване на спецификата и сложността на проблема и истинско вникване, вживяване в съпоставяните явления, не са редки и чисто умозрителни, схематични построения, най-свободното групиране и подрязване на фактите според приумиците на автора. При никой проблем не са изказвани толкова произволни съждения, не са използувани толкова неточни, приблизителни критерии и не са допускани по-големи опростявания, по-повърхностно разглеждане на материала, както при посочения. Примерите са много, но тук ще се задоволя само с един: до съвсем неотдавна всички ние, които пишехме за Маяковски и българската поезия, бяхме до такава степен покорени от обаянието му, от неотразимото вну шение на неговата гръмогласна, новаторска поезия, че нареждахме в дълъг строй след него почти всички наши революционни поети от Смирненски насам и по-малко се грижехме да изтъкнем тяхната индивидуалност, националното им своеобразие. А понякога говорехме за влияние върху поети, които изобщо не бяха чели дотогава Маяковски.

Досега много малко е направено за разкриване псевдонимите в българската итература. На много от нашите най-големи (да не споменаваме за по-маловажните) писатели голяма част от псевдонимите все още не са разкрити. Така част от творчеството им остава неизве стно още за читателя. Голям интерес в това отношение пред ставляват псевдонимите на Елин Пелин. В началото на своя творчески път име нитият наш писател е развивал извън редно оживена литературна дейност. За един период от около шест-седем годи ни той издава няколко книги: „Разкази", т. 1, 1904 г., „Пепел от цигарите ми", 1905 г., „От прозореца", 1906 г., уча ствува в „Сборник на българановците", 1906 г (съставен от сътрудниците на хумористичния вестник „Българан"), уча ствува в редактирането на хумористич ния вестник „Жило", 1902 г. (отг ред. Ст. Барчев), редактира самостоя телно списание „Селска разговорка", 1902-3 г., сътрудничи и редактира известния хумористичен вестник „Бълга ран", 1904-9 г. Заедно с димо Корчев редактира списание „Слънчоглед", 1909 и с Иван Пенов - детското списание „Веселушка", 1908-10 г. Освен това още от по-рано сътрудничи със свои работи в редица други вестници и списа ния, като: списание „Извор", ред. Т. Ц. Трифонов, Русе, сп. „Войнишка сбирка" изд. на тогавашното Военно министерст во, сп. „Български преглед", 1893-1900 г... сп. „Българска сбирка", 1894-1915 г., ред. С. С. Бобчев, сп. Учител"," 1893-1914 г. ред. Хр. Максимов, сп. Летописи", 1899- 1905 год., ред. К. Величков, сп. „Общо дело", 1900-5, ред. Ян. Сакъзов, сп. Про света", 1901-11 г., ред. Максимов, сп. Демократически преглед", 1902-1928 г., ред. Т. Г. Влайков, сп. „Художник", 1905- 9, ред. Ал. Балабанов и С. Радев, сп. Но во общество", 1906-8 г., ред. Кр. Станчев, в-к „Български търговски вестник", изд. Йос Хербет, (където завежда литератур ния подлистник) и др. Пак по това време работи върху повестта „Гераците", две глави от която излизат в сп. Ново общество", г. 1, 1906, кн. 1, започва да пише романа „Нечиста сила" (останал не довършен до края на живота му), който печати в първа редакция в сп. „Слънчо глед", г. І, 1909, кн. 1, 2 и 3-4 и подгот вя за печат „Разкази", т. II.

И най-беглото прелистване на буржоазния литературен печат в десе тилетието след Втората световна война ще установи, че в официалните литературни среди на Запада се говори като за безспорна истина за кризисното състояние на романа като жанр. Именити писатели, солидни критици и литературоведи констатират еруптивни движения, които са предизвикали не проста еволюция, а коренна промяна в структурата, в типологията на романа като литературна форма. За нас е важна не толкова констатацията на това положение, колкото начинът и методите на неговото обяснение, които показват нагледно безпомощността на буржоазното литературознание да излезе извън кръга на своите класово-ограничени понятия и естетски категории.

Стремежът на Г. Константинов да стъпи на здрава идейно-методологическа основа е най-важното достойнство на новата му книга „Писатели-реалисти", посветена на белетристичното дело на Любен Каравелов, Захари Стоянов, Иван Вазов, Михалаки Георгиев, Тодор Влайков, Елин Пелин.1 Този стремеж е помогнал на критика, от една страна, да потърси нови факти от живота и творчеството на разглежданите писатели, а от друга - да очертае в една или друга степен повярно техния писателски облик, отколкото в предишните си работи. Г. Константинов подхожда към литературните факти и явления като литературен историк и критик с подчертани публицистични интереси. Художествените произведения той изя снява предимно откъм идейно-тематична и морално-обществена страна. Не е случаен фактът, че в неговите очерци се отреждат тройно повече страници тъкмо за публициста-мемоарист Захари Стоянов, отколкото за всеки от другите писатели в книгата, взети поотделно; че за публицистичния „трактат" на Л. Каравелов „Из мъртвия дом" е отделено почти двойно повече място, отколкото общо за найхудожествените му повести „Българи от старо време“ и „Маминото детенце" и пр.