втория

Щабскапитан Михайлов от втория севастополски разказ („Севастопол през май") на Лев Толстой е скромен човек. Скромно е и неговото място в морето от критически писания за творчеството на великия писател. Там почти не се мярка високата, прегърбена фигура на щабскапитана. Тя сякаш се притаява зад едрия силует на дремещия фелдмаршал Кутузов, зад блясъка на неспокойния, вечно задъхан княз Андрей, зад романтичното очарование на Хаджи Мурат или най-после - зад барутния дим, обгърнал капитан Тушин. От всички интересни герои на писателя за щабскапитан Михайлов еписано най-малко. В това има и нещо закономерно. Защото той е един от ранните любимци на Толстоя. В него писателят езаключил много от съкровените си младежки наблюдения и мисли. Но именно затова ще видим как този характер многократно се превъплъщава с едни или други от своите качества в различни по-късни герои на Толстоя. Тези послешни герои засенчват първия.

Когато БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ ПРЕЗ ВТОРИЯ ПЕРИОД НА ОТЕЧЕСТВЕНАТА ВОЙНА Георги М. Григоров четях и проучвах най-подробно архивните материали, документи, спомени, статии и книги, които разказват за участието и дейността на българските писатели в Отечествената война и възстановяват живописната и богата със събития, факти и епизоди картина от това време, не можех да не почувствувам особения колорит на епохата, нравствената и извисеност, готовността на тези доблестни и смели културни дейци да дадат всичко, на което са способни, за победата. Не можех да не се вживея в епиката и героиката на тези дни и нощи, прекарани под обстрела на вражеските оръдия и картечници, сред загрубелите от непосилното напрежение бойци и командири от Българската народна армия, сред окопите, бойните линии и землянките, сред непрекъснато обсипваните от неприятелския огън бойни позиции. И не можех да не се изпълня с възхищение и благодарност пред един прост и човечен подвиг, пред един естествен и все пак необичаен героизъм, пред едно не всеки ден срещано културно труженичество и подвижничество на най-горещите места на фронтовете в Югославия и Унгария, та чак до Австрийските Алпи... Струва ми се, че поне отчасти можах да вникна в трудния живот на бойците, защото по това време и аз бях в редовете на народната армия - на прикриващия фронт на южната ни граница като редник от IV дивизионен артилерийски полк, към който по-късно се вля и I гвардейски полк, изнам какъв духовен и политически кипеж имаше тогава не само извън казармените помещения, но и вътре в тях, във войсковите поделения на току-що сформираната народна армия... И действително трудно е да се оцени колко голям и важен е приносът на писателите в това преломно инеспокойно време, защото те едва що бяха се отърсили от една мрачна и потискаща творческия им дух и творческите им сили атмосфера, едва що бяха излезли на светлина, простор и свобода от тежкото минало на фашизма и реакцията, едва що бяха вдъхнали спокойно и с пълни гърди въздуха на свободата и новия живот, който ги изпълваше с неподозирани творчески сили... А вторият период на Отечествената война (декември 1944 г. - май 1945 г.) е изпълнен с толкова прояви, с толкова събития и културни начинания, извършвани от нашите писатели, жур налисти и дописници, артисти и художници, режисьори и фотооператори, че да се обхванат и предадат поне главните насоки на тази дейност е наистина трудно постижима и трудно изпъл нима задача (разбира се, аз ще се занимавам само с дейността на творците на художественото слово). И тук ще се обърна към непубликуваните спомени на Ламар, озаглавени „Слово с оръ жие" и разказващи за войната в Унгария. В краткото си предисловие към тях той споделя: „Войната не може де се опише. Тя е съставена от толкова много напрежения и подвизи, че нейният цялостен образ принадлежи на историците. Тия малки спомени и разкази са из кухнята на вой ната. Те не са героични, а анекдотични. Те са сол в мерудията. Но аз мисля, че и те ще останат като белег от ония големи събития, в които бяха впрегнати милиони люде да освободят света от поробители, втурнати във величието на Октомврийската революция.