период

Думата е за новата книга на професора от Софийския университет Симеон Русакиев „Руска литература. Дооктом врийски период: 1890-1917". След обстойните му монографични изследвания върху връзките на П. Р. Славейков с руската и ук раинската литература (1952), върху творчеството на Тарас Шевченко и неговото влияние върху нашето литературно развитие (1964), върху Владимир Маяковски (1949), Платон Воронко (1964) и др. „Руска литература“ пред ставлява нова значителна крачка в усилията на известния наш учен да направи свой принос в осветляването на един от най-слож ните периоди от развоя на руското литературно изкуство. Това е времето, когато в необятна Русия под знамето на Лениновите идеи и Болшевишката партия настъпва последният, пролетарският етап на революционно-освободителната борба; когато в сложни кръстопътни сблъсъци се срещат най-различни литературни направления, течения, школи - като критически реализъм, символизъм, неоромантизъм, натурализъм, футу ризъм, акмеизъм: когато се заражда и фор мира пролетарската литература и литературата на социалистическия реализъм. За да покаже и обясни противоречивата същност и движение на литературния процес през последните три десетилетия, предхождащи историческата победа на Великата октомврийска революция, българският изследвач се еориентирал към една добре промислена структура на своя труд. Той уместно започва научното изложение с въпроса за възникването и формирането на пролетарско-революционната литература в Русия с нейния (в началото) предимно романтичен характер, разглеждайки конкретно и сторическия Ленинов приносв литературната наука и критика; очертава творческото дело на Максим Горки като основоположник на социалистическия реализъм, на А. Серафимович, Д. Бедни. На второ място излага и оценява делото на Г. Плеханов, В. Воровски, А. Луначарски в областта на литературната теория и критика. Нататък все така обстойно характеризира развитието на критическия реализъм в руската литература през посочения период (В. Вересаев, А. Куприн, Ив. Бунин, Л. Андреев, Ал. Толстой), декадентските течения и школи на символизма, футуризма, акмеизма. В специална глава хвърля светлина върху пре хода от декадентството към революционна, социалистическа поезия, отреждайки по-осо бено внимание на поетите на руското село от предоктомврийския период, главно върху творческия свят на Сергей Есенин. Накрая отделя съответно място на буржоазната литературна критика през този период. Това еструктура оригинална, отговаряща на самата научна концепция на българския автор за основните закономерности в изслед вания литературен период. С основание той акцентува върху исторически плодотворния теоретичен и критично-практически принос на Ленин, както и на такива крупни марксисти като Плеханов, Воровски, Луначарски. От висотата на тяхната революционно-про- гресивна мисъл в перспективата на литератур ното развитие изследвачът атакува ненауч ните и противонародни позиции на буржоазните литературни критици и теоретици, без при това да премълчава отделните заслуги на няко и от тези критици и теоретици в случаите, когато тяхната критическа мисъл налучква верни посоки, достига до едни или други правилни преценки и прогнози. Подобно широко и ярко проти вопоставяне на марксистко-ленинското и буржоазно-упадъчното литературознание не е обичайно дори за съветските изследвания за този отрязък от историята на руската литература. Все така основателно Сим. Русакиев на бляга главно върху прогресивните страни и търсения в творческото наследство на писатели като Ив. Бунин, Л. Андреев, А. Куприн. Техните идеологически и творческо-естетически грешки, дърпащите назад тенденции в изображението на революционното движение в Русия Сим. Русакиев съвсем не отминава с мълчание, нито ги омаловажава. Той обаче не ги извежда на преден план, нито им отрежда широко място в изложението. Защото неговата за дача е да разкрие преди всичко по ложи - телното в противоречивия и с торико-литературен процес, да установи в него жизнените, движещи напред исторически закономерности и творчески усилия на писатели, критици, теоретици.

Когато БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ ПРЕЗ ВТОРИЯ ПЕРИОД НА ОТЕЧЕСТВЕНАТА ВОЙНА Георги М. Григоров четях и проучвах най-подробно архивните материали, документи, спомени, статии и книги, които разказват за участието и дейността на българските писатели в Отечествената война и възстановяват живописната и богата със събития, факти и епизоди картина от това време, не можех да не почувствувам особения колорит на епохата, нравствената и извисеност, готовността на тези доблестни и смели културни дейци да дадат всичко, на което са способни, за победата. Не можех да не се вживея в епиката и героиката на тези дни и нощи, прекарани под обстрела на вражеските оръдия и картечници, сред загрубелите от непосилното напрежение бойци и командири от Българската народна армия, сред окопите, бойните линии и землянките, сред непрекъснато обсипваните от неприятелския огън бойни позиции. И не можех да не се изпълня с възхищение и благодарност пред един прост и човечен подвиг, пред един естествен и все пак необичаен героизъм, пред едно не всеки ден срещано културно труженичество и подвижничество на най-горещите места на фронтовете в Югославия и Унгария, та чак до Австрийските Алпи... Струва ми се, че поне отчасти можах да вникна в трудния живот на бойците, защото по това време и аз бях в редовете на народната армия - на прикриващия фронт на южната ни граница като редник от IV дивизионен артилерийски полк, към който по-късно се вля и I гвардейски полк, изнам какъв духовен и политически кипеж имаше тогава не само извън казармените помещения, но и вътре в тях, във войсковите поделения на току-що сформираната народна армия... И действително трудно е да се оцени колко голям и важен е приносът на писателите в това преломно инеспокойно време, защото те едва що бяха се отърсили от една мрачна и потискаща творческия им дух и творческите им сили атмосфера, едва що бяха излезли на светлина, простор и свобода от тежкото минало на фашизма и реакцията, едва що бяха вдъхнали спокойно и с пълни гърди въздуха на свободата и новия живот, който ги изпълваше с неподозирани творчески сили... А вторият период на Отечествената война (декември 1944 г. - май 1945 г.) е изпълнен с толкова прояви, с толкова събития и културни начинания, извършвани от нашите писатели, жур налисти и дописници, артисти и художници, режисьори и фотооператори, че да се обхванат и предадат поне главните насоки на тази дейност е наистина трудно постижима и трудно изпъл нима задача (разбира се, аз ще се занимавам само с дейността на творците на художественото слово). И тук ще се обърна към непубликуваните спомени на Ламар, озаглавени „Слово с оръ жие" и разказващи за войната в Унгария. В краткото си предисловие към тях той споделя: „Войната не може де се опише. Тя е съставена от толкова много напрежения и подвизи, че нейният цялостен образ принадлежи на историците. Тия малки спомени и разкази са из кухнята на вой ната. Те не са героични, а анекдотични. Те са сол в мерудията. Но аз мисля, че и те ще останат като белег от ония големи събития, в които бяха впрегнати милиони люде да освободят света от поробители, втурнати във величието на Октомврийската революция.