руска

Известно е, че голяма част от произведенията на старобългарските писатели не само се разпространяват широко сред източните славяни и преди всичко в Русия, но се включват органически в новото си обкръжение и заживяват собствен живот. Често те се изменят под влияние на условията и биват подлагани на значителна преработка. В състава на руските сборници от различен тип са достигнали до нас редица произведе ния, свързани с делото на славянските просветители. Значителна част от тях възникват в края на XIV-XV в., когато подемът на народностното съзнание в Русия след Куликовската битка предизвика повишен интерес към историческите въпроси. През средата или третата четвърт на XV в. възниква и един любопитен компилативен цикъл за началото на славянската писменост, в който руският книжовник е включил сведения за съдбата на славянското писмо сред западните и източните славяни. Централно място в ци къла заемат известията за живота и дейността на Константин-Кирил и преди всичко пространните извлечения от неговото житие. Компилацията, която ще наречем условно „За началото на славянската писменост“, е известна в науката, но е изучавана преди всичко като източник на сведения за началото на Кириловото писмо. В такъв аспект тя привлича вниманието на М. Погодин, който издава текста й. О. Бодянски също се интересува само от отделни вести в цикъла, без да търси зависимост между тях. Въпреки че познава три преписа от компилацията, О. Бодянски не я разглежда като самостоятелно цяло. Ив. Франко също публикува част от текста по Креховската палея, но се спира преди всичко върху Азбучната молитва. Целият цикъл не е бил предмет на специално проучване.

Думата е за новата книга на професора от Софийския университет Симеон Русакиев „Руска литература. Дооктом врийски период: 1890-1917". След обстойните му монографични изследвания върху връзките на П. Р. Славейков с руската и ук раинската литература (1952), върху творчеството на Тарас Шевченко и неговото влияние върху нашето литературно развитие (1964), върху Владимир Маяковски (1949), Платон Воронко (1964) и др. „Руска литература“ пред ставлява нова значителна крачка в усилията на известния наш учен да направи свой принос в осветляването на един от най-слож ните периоди от развоя на руското литературно изкуство. Това е времето, когато в необятна Русия под знамето на Лениновите идеи и Болшевишката партия настъпва последният, пролетарският етап на революционно-освободителната борба; когато в сложни кръстопътни сблъсъци се срещат най-различни литературни направления, течения, школи - като критически реализъм, символизъм, неоромантизъм, натурализъм, футу ризъм, акмеизъм: когато се заражда и фор мира пролетарската литература и литературата на социалистическия реализъм. За да покаже и обясни противоречивата същност и движение на литературния процес през последните три десетилетия, предхождащи историческата победа на Великата октомврийска революция, българският изследвач се еориентирал към една добре промислена структура на своя труд. Той уместно започва научното изложение с въпроса за възникването и формирането на пролетарско-революционната литература в Русия с нейния (в началото) предимно романтичен характер, разглеждайки конкретно и сторическия Ленинов приносв литературната наука и критика; очертава творческото дело на Максим Горки като основоположник на социалистическия реализъм, на А. Серафимович, Д. Бедни. На второ място излага и оценява делото на Г. Плеханов, В. Воровски, А. Луначарски в областта на литературната теория и критика. Нататък все така обстойно характеризира развитието на критическия реализъм в руската литература през посочения период (В. Вересаев, А. Куприн, Ив. Бунин, Л. Андреев, Ал. Толстой), декадентските течения и школи на символизма, футуризма, акмеизма. В специална глава хвърля светлина върху пре хода от декадентството към революционна, социалистическа поезия, отреждайки по-осо бено внимание на поетите на руското село от предоктомврийския период, главно върху творческия свят на Сергей Есенин. Накрая отделя съответно място на буржоазната литературна критика през този период. Това еструктура оригинална, отговаряща на самата научна концепция на българския автор за основните закономерности в изслед вания литературен период. С основание той акцентува върху исторически плодотворния теоретичен и критично-практически принос на Ленин, както и на такива крупни марксисти като Плеханов, Воровски, Луначарски. От висотата на тяхната революционно-про- гресивна мисъл в перспективата на литератур ното развитие изследвачът атакува ненауч ните и противонародни позиции на буржоазните литературни критици и теоретици, без при това да премълчава отделните заслуги на няко и от тези критици и теоретици в случаите, когато тяхната критическа мисъл налучква верни посоки, достига до едни или други правилни преценки и прогнози. Подобно широко и ярко проти вопоставяне на марксистко-ленинското и буржоазно-упадъчното литературознание не е обичайно дори за съветските изследвания за този отрязък от историята на руската литература. Все така основателно Сим. Русакиев на бляга главно върху прогресивните страни и търсения в творческото наследство на писатели като Ив. Бунин, Л. Андреев, А. Куприн. Техните идеологически и творческо-естетически грешки, дърпащите назад тенденции в изображението на революционното движение в Русия Сим. Русакиев съвсем не отминава с мълчание, нито ги омаловажава. Той обаче не ги извежда на преден план, нито им отрежда широко място в изложението. Защото неговата за дача е да разкрие преди всичко по ложи - телното в противоречивия и с торико-литературен процес, да установи в него жизнените, движещи напред исторически закономерности и творчески усилия на писатели, критици, теоретици.

За нашата национална култура вековната и нерушима дружба между България и Съвет ския съюз има дълбок, основополагащ смисъл, тя е високо, трайно измерение на съвременното ни развитие. И в многолетната борба за освобождение, и в грандиозния революционен двубой на епохата тази братска дружба е имала винаги ръководно значение. Тя е израз на огромната любов на българина към Русия, която още Петко Р. Славейков и Иван Вазов възпяха със съкро вена сила. Какъв чист и светъл възторг изпълва постовите думи: Русия! Колко ни плени туй име свято, родно, мило! Както в народното поверие за вграждането на най-милото в основите на бъдещия строеж творците ни влагаха в темелите на литературата и изкуството обичта и признателността към дя до Иван. И нашата ненаписана история на българската преводаческа култура несъмнено тръгва от дълбоката връзка между двата славянски народа, от онзи възрожденски пиетет на неуморните ни духовни дейци, които пригодяваха или превеждаха книги и други произведения от руски език. Отношението към Русия, а след това и към Съветския съюз с годините се превърна във висока изпитана мярка и за духовния ръст, и за общественото призвание на всеки творец. Великото слово на Пушкин и Лермонтов, на Толстой и Достоевски, на Маяковски и Шолохов прониква силно и властно у нас с прогресивните идеи, с могъщата вълна на революцията, с безсмъртните образи и оплодява художествените търсения, дава мощен тласък на идейно-ес тетическото ни развитие, на всички обновителни процеси, съпътствували мащабните исторически промени. Именно в Одеса, макар и изгнаник, Вазов започва да пише книгата на своя живот 1 Под игото", след като с пребивавал в Москва и Петербург и е почувствувал закрилата на братската десница. Големите ни поети и писатели не само са следили руския културен живот, водещите литературни явления, но и са проявявали ярък преводачески усет, сами често са превеждали зна чими творби, които са ставали трайно достояние, оплодявали са умовете, вдъхновявали са бъдещи търсения.