Съветска

Ако главните задачи на литературата са да изследва душевността на човека и да тъл кува правдиво многообразните, сложни и противоречиви жизнени явления, а на литературната критика - да направи по-ясни идейните и естетически позиции на писате ля, като определи неговото място в разви тието на националния и световен литературен процес, то задачата на библиографията е да систематизира художествените произведения и да ги направи по-лесно достъпни и ползувани от читателя. Ролята на библиографията етолкова по-важна днес, като имаме пред вид неимоверно бързите темпове на развитие, които налагат техническите пре образования на нашето време. Съобразявайки се с нашето стопанско и културно развитие, Народната библиотека „Кирил и Методий" върши една похвална дейност: тя издаде в последно време редица ретроспективни и препоръчителни библиографии, три от които заслужават по-специално внимание. Книгата „Съветска художествена литература в България" се роди след упорития дългогодишен труд на Васил Александров. За разпространението на съветската художествена литература у нас имаше два библиографски справочника. Единият - на 3. Орешкова и С. Танчева, издание на Българския библиографски институт „Елин Пелин", излязъл през 1955 г., за периода 1944-1954 г., и другият - изработен от 3. Орешкова, С. Кънчев и С. Танчева, издаден от Народна библиотека „Кирил и Методий" в 1967 г., за периода 1955—1965 г. Новата библиогра фия допълва тия два справочника. Тя обема периода от победата на Октомврийската революция в Русия до разгрома на фашизма и капитализма в България. А това е периодът на най-яростното преследване на руската и съветската художествена и научна мисъл У нас. Сравнително най-отдалечен, тоя период е и най-труден за библиографски издирвания. И думата съставител, поставена пред името на В. Александров, едва ли е достатъчна, за да обясни усилията, които са били нужни да се проучат многобройни партийни издания, прогресивни вестници и списания, за да се установят толкова библиографски факти за писатели, да се разкрият псевдоними и се уточнят различни сведения, свързани с работата на библиографа. Нужни са били и редица консултации с български и съветски културни институти и организации, с преводачи, писатели 1 Вж. Съветска художествена литература в България. 1917-1944. Съставител Ва сил Александров. Ред. Стефан Кънчев. C., 1972. и издатели. Библиографията съдържа све дения и за съветската литературнокритична мисъл у нас. Първата част на книгата обхваща мате риали за съветските писатели, превеждани в България. Те се предхождат от кратки биографични статии за авторите. Тоя основен дял на библиографията е и най-големият. Би трябвало да се отбеле кат на първо място сполучливо съставените биографични бележки. Тяхната стойност разбираме, когато съзнаваме колко трудно е да се обхване в няколко реда животът и литературната дейност на един писател. А в библиографията са застъпени немалко автори с разностранно литературно творчество. Библиографията разкрива частично и процеса на литературното общуване между българската и съветската литература, който Въпреки трудности и заплахи се развива бурно и окриля прогресивното движение в България. Наред с имената на Ленин, Горки, Маяковски, Блок, А. Н. Толстой, В. Брюсов, Н. А. Островски, А. Фадеев, Д. Бедни, Д. Фурманов, А. Жаров, А. Серафимович и ред други още по страниците на книгата виждаме имената на Хр. Смирненски, Гео Милев, Д. И. Полянов, Н. Хрелков, Т. Пав лов, Г. Бакалов, Л. Стоянов, Кр. Кюляв ков, Г. Караславов, Хр. Радевски, М. Исаев, А. Тодоров, М. Марчевски, Ал. Жендов, М. Грубешлиева като техни преводачи или автори на различни литературнокритиче ски материали. Твърде често срещаме и за главията на вестници и списания („Наковалня", „Ново време“, „Работнически вестник“, „РЛФ“, „Жупел“, „Щит“ и др.), които предоставяха своите рубрики за стихове, разкази, фейлетони, откъси от романи и пр. В библиографията са отбелязани също тъй сборници и антологии, в които има застъпени и съветски автори или изцяло са посветени на съветската литература. В отделен цикъл са поставени общите статии за съветската литература, излизали в нашия всекидневен и периодичен печат от 1917 до 1944 r.

Революционният подем в периода 1918-1923 г. поставя настоятелно необходимостта от издаването на повече марксическа литература, и то предимно книги, публикувани вече в младата Съветска република. И съвсем естествено и на първо място нашата партия пристъпва организи рано към превеждането и разпространението на Лениновите трудове - „Държавата и революцията“ (1919), „Империализмът като най-последна фаза на капитализмът" (1 изд. — 1919, II изд. - 1932), „Комунизмът и съветската власт“ (1919), „Левичарството, детска болест на комунизма" (1 изд. - 1920, II изд. — 1926), „Най-близките задачи на съветската власт“ (1920), „Пролетарската революция и ренегатът Кауцки" (1920), „Материализъм и емпириокритицизъм" (1930), „Какво да се прави?“ (1934), „Борбата на марксизма с ревизионизма и опортюнизма" (1934) и много други още статии и брошури, намерили място в легалния и нелегалния партиен печат. Повечето от тия издания са дело на партийното издателство при кооперация „Освобождение“, където е срганизиран и специален отдел за художествена проза. По същото време революционно мислещият и вече революционно действуващ български читател активно търси и намира оригинална съветска литература. Съвременниците разказват, че тя се е доставяла главно през Берлин, чрез издателството на И. П. Ладижников и др. Така в България са широко разпространени номерата на Библиотека „Книга для всех" (от 1 до 49), издание на „Мысль" - по същество белоемигрантско издателство. Но в една от книжките - „Поэзия большевистских дней" (№ 2-3, 1921) е поместена октомврийската поема „Двенадцать" на А. Блок, стихове на С. Есенин, И. Еренбург и др. Като берлински издания проникват у нас стихосбирките „Маяковский для голоса" (1923) и „Избранный Маяковский" (издателство „Накануне", 1923). Естествено в България се разпространяват и съветски издания, изпращани от Москва, Ленинград и Киев. Ето какво пише Георги Цанев: „От тия години си спомням още пиесата на Маяковски „Мистерия Буфф"; сбирката на Василий Казин „Рабочий май" (1922), от която особено ни възхищаваха стихотворенията „Рубанок“ и „Гармонист“; повестта на Ю. Либедински „Неделя" и др. Притежавах и някакъв сборник„Лава", чието съдържание (струва ми се, стихове) не си спомням. От мене го взе Каралийчев - после се загуби. През 1921 г. Крум Кюлявков ходи в Съветска Русия и донесе оттам книгата на Ал. Гастев „Поэзия рабочего удара". Гастев тогава бе моден - ценеше се високо. 1 Това усилено общуване със съветската художествена литература е прекъснато от преврата на 9 юни 1923 г. Деветоюнските палачи подлагат на огън и пълно инкриминиране всички прогре сивни книги - на български и чужди автори, — като с особено настървение унищожават произведенията на съветските писатели. Разгромена е кооперация „Освобождение“. По тоя повод Георги Бакалов излиза с нарочна статия.

За нашата национална култура вековната и нерушима дружба между България и Съвет ския съюз има дълбок, основополагащ смисъл, тя е високо, трайно измерение на съвременното ни развитие. И в многолетната борба за освобождение, и в грандиозния революционен двубой на епохата тази братска дружба е имала винаги ръководно значение. Тя е израз на огромната любов на българина към Русия, която още Петко Р. Славейков и Иван Вазов възпяха със съкро вена сила. Какъв чист и светъл възторг изпълва постовите думи: Русия! Колко ни плени туй име свято, родно, мило! Както в народното поверие за вграждането на най-милото в основите на бъдещия строеж творците ни влагаха в темелите на литературата и изкуството обичта и признателността към дя до Иван. И нашата ненаписана история на българската преводаческа култура несъмнено тръгва от дълбоката връзка между двата славянски народа, от онзи възрожденски пиетет на неуморните ни духовни дейци, които пригодяваха или превеждаха книги и други произведения от руски език. Отношението към Русия, а след това и към Съветския съюз с годините се превърна във висока изпитана мярка и за духовния ръст, и за общественото призвание на всеки творец. Великото слово на Пушкин и Лермонтов, на Толстой и Достоевски, на Маяковски и Шолохов прониква силно и властно у нас с прогресивните идеи, с могъщата вълна на революцията, с безсмъртните образи и оплодява художествените търсения, дава мощен тласък на идейно-ес тетическото ни развитие, на всички обновителни процеси, съпътствували мащабните исторически промени. Именно в Одеса, макар и изгнаник, Вазов започва да пише книгата на своя живот 1 Под игото", след като с пребивавал в Москва и Петербург и е почувствувал закрилата на братската десница. Големите ни поети и писатели не само са следили руския културен живот, водещите литературни явления, но и са проявявали ярък преводачески усет, сами често са превеждали зна чими творби, които са ставали трайно достояние, оплодявали са умовете, вдъхновявали са бъдещи търсения.

Съветската литература създава най-новата „история на младия човек" (М. Горки), изследва неговия духовен свят, връзките му с живота на обществото и народа в исторически сложен период. В днешния свят все повече се изостря идеологическата и духовната противоположност на двете системи, на двете култури: социалистическата и бур жоазната. Капитализмът разклаща елементарните нравствени норми и разлага морала, това оставя неизбежен отпечатък и върху останалите форми на духовния живот в буржоазното общество. Така например още на границата на 60-те - 70-те години западната култура се открои младежко течение, назовано контракултура, чиито представители се опитваха да обосноват закономерността на идейно-философското скъсва a B не, нравствената пропаст между различните поколения, живеещи в едно общество. на В романа „Чувате ли ги?" френската писателка Натали Сарот отразява художе ствено този феномен на буржоазната култура - контракултурата, в образите на бащи деца, които от взаимно неразбиране са стигнали до взаимна омраза. Показан с стремежът на „децата" да се отърват по всякакъв начин от „вледеняващия хлад на белезниците“, с които са „оковани" от по-старото поколение. Но този шумен бунт „децата" против духовния конформизъм на „бащите" е единствено „смях в пустотата" и, както показа времето, отрицанието им е „детска болест", която не предизвика големи неприятности на „бащите" в едно общество, култивиращо моралната всепоз воленост. Краят на романа „Чувате ли ги?" е изпълнен с усещането за безизходност, за безпътица, която неизбежно очаква младите герои бунтари:,, ... Техните гла сове се сливат в смътен шум, който се отдалечава и затихва... хлопва се врата.... a сетне - тишина." Тишината означава нравствена и духовна опустошеност и в края на краищата връ щане в своя кръг, в лоното на отхвърлените по-рано ценности. Такъв е закономерният финал не само на контракултурата, но и на другите течения на Запад, които провъзгласяват отвреме навреме хегемония на младежта". Проявите на човека и в живота, и в литературата в крайна сметка винаги са свързани с проблема за приемствеността между поколенията. В социалистическото общество литературата отразява и насочва младото поколение в търсенето на свой път сред новите исторически обстоятелства. Една от особеностите на литературния процес през последните години е, че той не измъкна на авансцената на литературата един-единствен, доминиращ тип млад ге рой. Изминалите години предложиха истинско многообразие от характери. Както и преди, продължението на традициите, неразривната връзка между поколенията в литературата и в живота се изграждат върху дълбоката приемственост на революционните и народните идеали, представляващи духовната основа на нашето общество.