60 години от създаването на СССР

Защо неокончателни? Защото окончателните изводи от подобен род диску- сии - за същността и своеобразието на най-новата ни проза, която е в процес на развитие и борба - може да направи само животът. Но като начало бих искал да обърна вниманието на читателите и участни ците в дискусията върху една забавна подробност. В бр. 1 на „Литературное обозрение" за 1980 г. още в самото начало на дискусията, започнала със статиите „Епос, мит, притча" на А. Бочаров, „Напре жение на търсенето" на В. Камянов и „Цветът на времето“ на В. Росляков, в статията на Росляков четем: .....Критика, критика, критика! Един и същ мотив, който, струва ни се, никога не е слизал от сцената. В личната библиотека на Пушкин до ден дне шен „Московский телеграф" е с неразрязани страници с изключение на онези, където са отпечатани статиите на Белински. В цялото това списание Пушкин е четял единствено критиката на Белински, останалите страници дори не е разрязвал." Това е удивително тънко наблюдение, което поставя нечувано високо нашата родна критика! След В. Росляков в дискусията се включиха над 40 души - доктори и кандидати на филологическите науки, литературоведи, критици, прозаици - и нито един от тях не намери свободно време да възрази на В. Росляков. Та списанието „Московский телеграф" е било спряно от царя за отрицателен отзив за пиесата на Н. Куколник „Ръката на всевишния отечеството ни спаси" през април 1834 г., а първата статия на младия критик Висарион Белински, озаглавена „Литературни мечтания", е отпечатана във в. „Молва“, приложение към сп. „Телескоп" за септември - декември 1834 г. И щом като в сп. „Московский телеграф" не би могъл да бъде отпечатан нито един ред от Белински, то Пушкин естествено съв сем не би могъл да разреже страниците на това списание със статията на великия руски критик. Ясно е, че провеждайки дискусии, ние понякога лошо, невнимателно се че тем един друг. А главно, нашите размисли за съвременния литературен процес често са затворени в днешното, невинаги се осланяме на миналото и бъдещото време. Историческият подход към проблема, включен в темата на дискусията от списанието, неизбежно внася съществена поправка в самата постановка на въп роса: какво в същност е литературата на 70-те години? Къде, строго погледнато, са нейните граници във времето? Граници, определени не хронологично, а исторически?

Максим Горки като художник и публицист заема своето място в руската и световната литература още в края на миналия и началото на нашия век. Той е ос новоположник на новото направление в руската и световната литература, което утвърждава метода на социалистическия реализъм. Но Горки като теоретик и критик и до ден днешен остава някак в сянка. Разбира се, неговите мисли за ли тературата, оценките му за един или друг писател се цитират често, но това ста ва с цел да се подкрепи едно или друго гледище или да се отхвърлят неправилни възгледи и оценки. Цялостното разкриване на Горки като теоретик и критик все още чака своя изследовател. Когато разглеждаме Горки като теоретик на социалистическия реализъм, трябва да имаме пред вид, че става дума за творец, създател на тоя метод в ху дожествената практика, че става дума за писател, който не само интуитивно, по силата на своята дарба прониква в светая светих на творческия процес, а за писател-мислител, писател-теоретик, който съзнателно се стреми да разкрие за коните на художественото творчество, „магията" на литературния труд. Употребявам съзнателно едно до друго тези понятия „магия“ и „труд", защото Горки неведнъж еподчертавал, че без талант няма творчество, но при наличие на талант решаващата дума принадлежи на труда. Без да притежава системна академическа подготовка, Горки е писател с огромна ерудиция, познаващ литературата в нейното историческо развитие от Древността до нашата епоха. На Горки принадлежат едни от най-точните, найна верните и вдъхновени слова, казани за класическата руска литература: В историческото развитие на европейската литература нашата млада ли тература е феномен изумителен. Няма да преувелича, ако кажа, че нито една за падна литература не е възниквала за живот с такава сила и бързина, с такъв мо щен и ослепителен блясък на таланта. Никой в Европа не е създавал така крупни, признати от целия свят книги, никой не е създавал такива дивни създания красотата при такива неописуемо тежки условия... Нашата литература е наша гордост, най-хубавото, което сме създали като нация. В нея е цялата наша фи лософия, в нея са вградени великите пориви на духа. В този дивен, приказно бър зо построен храм и до ден днешен ярко горят умове на велика красота и сила, сърца свято чисти - умове и сърца на истински художници. И всички те, прав диво и честно осветлявайки разбраното, преживяното от тях, казват: храмът на руското изкуство е строен от нас с мълчаливата помощ на народа, народът ни е вдъхновявал, обичайте го!"

Историческият жанр в младата съветска литература се ражда в отговор на огромния интерес на читателите към историческото минало, към онова време, в което се утвърждават основните черти на руския национален характер и се крият корените на неотдавнашната победа на народа над царизма. Революционната действителност тласка писателите към изобразяване на такива революционни кризиси, които са имали решаващо значение за страната и народа. Съветската художествена литература не само възприема най-добрите традиции на класическата, но и развива нови страни от художественото виждане и осмисляне на света на основата на метода на социалистическия реализъм и марксистколенинския мироглед. Едва в съветската литература се осъществява предвижда нето на В. И. Ленин за пролетарската литература: „Това ще бъде - писал Ленин през 1905 г. - свободна литература, която ще оплодотворява последната дума на революционната мисъл на човечеството с опита и живата дейност на социалистическия пролетариат, която ще създава постоянно взаимодействие между опита на миналото... и опита на настоя щето...1 Авторите на исторически произведения се интересували от съотношението Между миналото и настоящето и историческата перспектива, определящи актуалността на произведението, неговия жизнен смисъл и съдържание. В живите об- рази на своите герои те търсели и разкривали приемствената връзка между миналото и настоящето на народа: как в борба с класовите врагове и чуждите завоеватели руският народ е създавал своите освободителни традиции. Стремежът на писателите да обяснят „родословното дърво" на революцията по думите на М. Серебрянски обяснява особения за съветската литература интерес към селските въстания под ръководството на Степан Разин, Иван Болотников, Еме лян Пугачов. Темата за революционната борба на селяните в миналото заела 38 широко място през 20-те - 30-те години, когато се зародил, укрепнал и утвърдил съветският исторически роман.

Проблемите на съвременната социалистическа действителност не могат да се разглеждат откъснато от прогресивните философско-естетически постижения на културната мисъл в предходните години. Особено интересен за историята на руската класическа литература е периодът на 90-те години, в който се проя вяват силата в творчеството на писателя и ярки индивидуалности в изкуството като Достоевски и Гогол. Основната задача на всяка литература е цялостното представяне на действителността като система от художествени образи и определяне мястото на човека или на даден социален тип в обществото. Следователно информацията, която получаваме за епохата и обществото, се дължи на дъл бочината, с която писателят изобразява характерите на своите герои. Литературните и изобщо културните връзки в изкуството, основани на закона за приемстве ността, се осъществяват посредством теми и мотиви, които са градивен мате риал на идейния заряд в произведението. Изясняването на същността на идеята е не само философско-естетическа, а и методологическа задача. Когато говорим за прогресивното значение на руската класическа литература, ние имаме пред вид онези характери (социално-психологически типове), теми и мотиви, които са дълголетни и отговарят със своето съдържание на понятието класически. Героите в творчеството на писателя изграждат образната система, образ ния свят в създаваната от него литература. Героите на художественото произведение са динамичен елемент, чрез който обективно отразяваната по художе ствен път действителност се саморазкрива. При представянето на героя авторът използува концентрацията и натрупването на типични черти, характеризи ращи епохата и строя. Тук голяма роля играе авторовият подбор на качества, определящи героя като индивидуалност. Изборът на писателя хармонира с не говия мироглед и с преследваната творческо-естетическа задача. Целта на автора е да види незабележимото на пръв поглед. В това е смисълът на извършваната от художника интелектуална по израза на Достоевски „дисекция" на дейст вителността. В цялостния процес в създаването на художествените образи Василий Шукшин съзнателно подбира най-баналното в ситуацията и външността на героя. Художественият образ не е носител на блестящи индивидуални качества. Шукшин държи на обикновеното в своя герой. Пряката авторова характеристика е едва забележима. Тази особеност е обусловена от своеобразния творчески подход към сюжета. Той гледа на произведението като драматург. В повечето от неговите разкази героите се изявяват предимно със своите реплики.

Успехите на българската литературна наука в изследването на историята и теорията на романа, постиженията на съвременното сравнително литературознание позволяват да се очертаят някои междунационални типологически сход ства в областта на голямата епична форма. В този план художествените завое вания на съвременния български роман е възможно да се разгледат не само в границите на националните измерения на жанра, но и да се сравнят с образци от други национални литератури, да се поставят в контекста на естетическите открития на световното литературно наследство. Тъкмо във връзка с националното своеобразие на романа Б. Ничев подчертава, че „цялото съдържание на българския романен опит не само може, но и трябва да бъде съотнесено към типологическите форми на жанра между другото, за да бъде оразличено на тех ния фон "1. Така биха могли да се набележат някои общи и частни закономерности в развитието на българския роман, да се разкрият изявите на тези закономерности в многообразието от национални форми и индивидуално-творчески решения. Родството на епичното в такива художествени структури като „Иван Кондарев“ на Ем. Станев и „Тихият Дон" на М. Шолохов може да бъде изходна основа за сравнение, върху която да се покажат сходни черти на българския роман с едно от най-значителните явления на този жанр в съветската литература. „Тихият Дон" е един жалон не само в границите на националната територия на руската литература от ХХ в. Той е една от онези духовни арки, под които е минавал и ще минава не един художник, дълго вглеждайки се в нея. Творбата на Шолохов въплъщава богат исторически, философски, нравствен и литерату рен опит, излъчващ диханието на бурна, изпълнена със съдбовни събития епоха, носещ наследствените белези на голямото реалистично изкуство на Лев Толстой, опит, съдържащ чертите на самобитното, националноспецифичното, но на нещо общовалидно, закономерно.