Кондарев

Социален роман за една национална трагедия - това е най-общото определение на това голямо епическо платно на Емилиян Станев. Но като всяка значителна творба „Иван Кондарев“ надхвърля тази си задача и се превръща в роман за национална съдба, за величието и погрома, за красотата и низостта на човека, за драмата на народния водач, за твореца и любовта, за неотразимото въздействие на женската красота и т. н. и т. н. Всичко това като във фокус се събира у Иван Кондарев, Костадин Джупунов и Александър Христакиев. „Иван Кондарев“ е роман за тези трима герои. Цялото действие се движи около тях; те са герои на лични и обществени драми, те са трите възможни проекции на националния характер, три съдби в една бурна и преломна епоха. В романа те взаимно се отблъскват, но и се допълват. Един без друг тяхното съществуване е немислимо. Христакиев е действителният убиец и на Иван, и на Костадин, но в крайна сметка морален победител е Иван, а всичко здраво и красиво в малкия брат Джупунов също продължава да съществува. И все пак твърдението, че те си приличат, е непълно, най-малкото поради огромните идейни, социални и психологически различия между тях. А това е естествено, защото писателят е вложил в тях редица лични индивидуални качества, които ги правят единствени и неповторими. Но заедно с това Ем. Станев ги превръща в типове на епохата - изразители на подема и краха на различни идейно-политически принципи. Романът започва с Костадин и завършва с Кондарев. В това има нещо твърде показателно. Абстрактното добро, извечната сила на народното начало в Джупуна преминава през мъчителни мутации, изражда се във фашизма на Христакиев, за да се утвърди целенасочен и ярък социален идеал у Кондарев. Костадин е, така да се каже, първата степен, абстрактният идеал за съвършенство на нравствените ценности у народа. Но именно нежеланието му да се разграничи социално, отвращението му от жестокостта на превратаджиите - негови съмишленици в крайна сметка - го прави трагическа личност. Той става изкупителна жертва на своята пасивност и индиферентност. Защото Джупуна е само привидно неангажиран, само привидно „природен“. Него го влече земята, но неговата земя. Той работи със страст, но работи своето. Това все още не е разграничителна характеристика на образа. По-важно е, струва ми се, жестокостта в характера му, бруталната му необузданост в някои случаи. Той е човек на инстинктите, на всеотдайността: оттук и инертността му по време на преврата, боят, който нанася на Лазо, отношението му към Янаки, реакцията му срещу Кондарев, когато го вижда с Райна, и пр.

Въпреки че за човека и твореца Емилиян Станев са издадени отделни книги, помествани са много изследвания, статии и интервюта, мисля, че няма да бъде безинтересно да се хвърли допълнителна светлина върху въпроса за прототиповете в някои от неговите произведения. Зная предварително колко рисковано е да навлезеш в богатия и сложен свят на Емилиян Станевите герои, да заничаш в лицата им и да се мъчиш да уловиш външни черти и характери на хора, които си познавал, за които си чел или са ти разказвали. При такава работа винаги има опасност да сгрешиш, защото малко или много това са твои предположения, които невинаги могат да бъдат доказани. И въпреки това произведенията на писателя, свързани с Елена, ме изкушават, а и някои изказвания на самия автор ми дават повод да тръгна по следите на герои и събития от този пе риод на неговото творчество. Неведнъж на срещи и обсъждания Ем. Станев еподчертавал значението на Елена и Елен ския край за неговото творческо израстване. В разговора си с Иван Сарандев на 25 май 1975 г. той казва: „Ако Търново ми едало усет и интерес към историята, Елена ми създаде усет за българската култура ... В Елена всичките ми гаменски прояви престанаха. Вече не ме интересуваше Жули Верн, нито Шерлок Холмс. Започнах да чета сериозна литература, да пея, да сви ря на цигулка, да рисувам. В училището бях като Колю Рачика." В статия, публикувана в юбилейния вестник „Родно гнездо" във връзка с 90-годишнината на читалище, Просвета" в с. Разпоповци, родно село на дядото и бащата на писателя, Ем. Ста нев споделя откровено колко много е превързан към този край, където са преминали голяма част от неговите години. Между другото той пише:,,... И сега мога да вървя мислено по ко ларския път по Чуката, от Елена за Разполовци. Всяка сутрин и вечер, зиме и пролет по тоя път отиваха и се връщаха разпоповчани - чиновници и шивачи, мои познати. Познато ми е всяко кътче, камъче, извивка по пътя и падинка... Преди няколко години, когато доведох тук Димитър Талев и той видя и усети дъха на хората, каза ми, че това е велик български кът и има ше пълно право. Всеки мой спомен е сладък, но в неговата сладост има и горчивина и тъкмо за това ми е скъп, незабравим и мил. Може би по тази причина в много страници на мои книги има разпоповчани и разпоповска природа, и разпоповски дух. Това искрено и непосредствено признание на Ем. Станев говори красноречиво колко живи са неговите спомени за Еленския край, колко дълбоко са попили те в неговата впечатлителна душа, колко скъпи са за него, за да бъдат все така ярки и свежи и след толкова години. Но може би едно от най-силните доказателства за чувствата на писателя към Еленския край е едно от последните му писма до моя баща Стоян Медникаров от 30 януари 1979 г. по повод смъртта на неговия приятел - ловец от младини, разпоповчанина Михаил Цонев.

Какво представлява българската интелигенция, какви са нейните идеали, нейните цели, как осъществява тя връзката си с народа, с народа или против народа е тя, как възприема събитията, как се диференцира - ето само малка част от въпросите, поставени от Емилиян Станев в романа „Иван Кондарев“. Интелигенцията винаги е била барометър на общественото настроение. Поради това всяка власт се стреми да я спечели, да я направи търпима към репресивната си дейност. Когато интелигенцията енедоволна, трябва да се очаква, че и народът ще започне да предявява своите искания. Тя формулира идеите и ги разпространява сред масите, за да получат плът и кръв, за да станат силни и действени. Затвореният между стените на кабинета човек е не по-малко опасен от най-безумно смелия революционер, защото е олицетворение на народната съвест, на разума, защото постоянното му подозрение предутажда действията, насочени срещу него, защото, доверчив в практическия си живот, той е подозрителен към всяка възможна атака срещу него и идеите му; понятията за свобода и демокрация, колкото и абстрактни да са, са негов идеал и съдба; той по-трудно се подчинява, защото мисли, и поради това умее да различава фалша и демагогията. Той ненавижда насилието и рядко разграничава необходимото от ненужто насилие. Неговият хуманизъм и демократизъм имат абстрактен характер, поне в сравнение с хуманизма и демократизма на властта. Ала това не означава, че интелигенцията остава безучастна в моменти на върховно изпитание на нацията, когато в действие влиза оръжието и поради това (и по неизбежност) инасилието. Ем. Станев си дава ясна сметка за сложния характер на интелигенцията, за нейните разнородни съставки, за противоречията вътре в нея, за морала й и т. н. Но като художник той разсъждава дискретно, без да излиза извън художествените образи. Защото героите му са хора, а не механични изпълнители на авторовите намерения. Големият социално-психологически въпрос, който писателят си поставя в романа „Иван Кондарев“, е: „С кого е българската интелигенция?" Но за да си отговори, той трябва да проследи причините за нейната идейна нестабилност, за привързаността и към историята и рода, за смисъла и сложността на нейното чувство за справедливост и необходимост от промени. Защото във всички слу чаи трябва да се държи сметка за самобитността на българската интелигенция, за особеностите на нашето национално развитие. Ще видим колко диалектически подхожда Ем. Станев, колко вярно схваща противоречията и как умело ги разре шава. Героите-интелигенти в романа са няколко: Иван Кондарев, Александър Хри стакиев, Абрашев, Рогев, Корфонозов, учителят Георгиев, доктор Янакиев, Райна, Христина, Антоанета, адвокатът Янков и някои други още.

Утрото започва с изсвистяването на клечка кибрит. Трябва да се опали пещата, да се наготви, челядта и бащата да се събудят, да се изнесе бъкелът, вода.... Из още тъмните дворове прискърцват главини и окове, наместват се плугове, сено два-три наръча, въже, жегъл един... И се движат сенки сред утринната суета, еква звън от желязо, проплаква дете, зачува се гласът на съседа: „Хайде, комшу, да орем..." Думите чевръсто прескачат живия плет, срещат едно улисано „тръгваме и отекват надолу. Скоро селските коли ще поемат към нивята, препълнени с народ и сечива. Възрастните ще се поклащат умислени, а децата, ако не спят, ще гледат зачуде но накъде ли отиват толкова рано. Биволският рог и гъшето перо в него ще се поклащат и те над скърцащите главини заедно с хората и пепелявия път под тях.