град

Не бих нарекъл новия роман на Камен Калчев някакъв „преврат" в развитието на писателя, но той безспорно е приятна изненада. Един автор, който напоследък видимо набираше скорост, е достигнал по-висока точка на творческо самоосъществяване. Едва ли е правилно да се говори, че той е надминал себе си. По-скоро той е надхвърлил известни представи на критиката за неговите творчески възможности. Защото и в най-съвременните си по тематика книги, в най-благородната си отзивчивост към конфликтите на текущия ден, Калчев задоволяваше критическите изисквания наполовина, задържаше кри тическите одобрения на твърде умерен градус.

С „Двама в новия град" Камен Калчев навлиза в душевния свят на обикновения човек, добира се до психологични обобщения, подчинени на обширен идеен замисъл. К. Калчев доказва, че е писател с широк диапазон на творчески интереси, че открива нещо повече в мислите и чувствата на хората от нашето съвремие, представя драмата на човека от нашето общество. Героят му е поставен в съвременна обстановка, а това вече определя и неговото поведение, разкрито в аспекта на общественото развитие. Нищо трагично няма, ако героят изживее своята драма, главното е в името на какво върши това, от какво се ръководи. А Марин Масларски се ръководи от хуманни чувства, от мисълта на бъде полезен, да бъде преди всичко човек.

Въпреки че за човека и твореца Емилиян Станев са издадени отделни книги, помествани са много изследвания, статии и интервюта, мисля, че няма да бъде безинтересно да се хвърли допълнителна светлина върху въпроса за прототиповете в някои от неговите произведения. Зная предварително колко рисковано е да навлезеш в богатия и сложен свят на Емилиян Станевите герои, да заничаш в лицата им и да се мъчиш да уловиш външни черти и характери на хора, които си познавал, за които си чел или са ти разказвали. При такава работа винаги има опасност да сгрешиш, защото малко или много това са твои предположения, които невинаги могат да бъдат доказани. И въпреки това произведенията на писателя, свързани с Елена, ме изкушават, а и някои изказвания на самия автор ми дават повод да тръгна по следите на герои и събития от този пе риод на неговото творчество. Неведнъж на срещи и обсъждания Ем. Станев еподчертавал значението на Елена и Елен ския край за неговото творческо израстване. В разговора си с Иван Сарандев на 25 май 1975 г. той казва: „Ако Търново ми едало усет и интерес към историята, Елена ми създаде усет за българската култура ... В Елена всичките ми гаменски прояви престанаха. Вече не ме интересуваше Жули Верн, нито Шерлок Холмс. Започнах да чета сериозна литература, да пея, да сви ря на цигулка, да рисувам. В училището бях като Колю Рачика." В статия, публикувана в юбилейния вестник „Родно гнездо" във връзка с 90-годишнината на читалище, Просвета" в с. Разпоповци, родно село на дядото и бащата на писателя, Ем. Ста нев споделя откровено колко много е превързан към този край, където са преминали голяма част от неговите години. Между другото той пише:,,... И сега мога да вървя мислено по ко ларския път по Чуката, от Елена за Разполовци. Всяка сутрин и вечер, зиме и пролет по тоя път отиваха и се връщаха разпоповчани - чиновници и шивачи, мои познати. Познато ми е всяко кътче, камъче, извивка по пътя и падинка... Преди няколко години, когато доведох тук Димитър Талев и той видя и усети дъха на хората, каза ми, че това е велик български кът и има ше пълно право. Всеки мой спомен е сладък, но в неговата сладост има и горчивина и тъкмо за това ми е скъп, незабравим и мил. Може би по тази причина в много страници на мои книги има разпоповчани и разпоповска природа, и разпоповски дух. Това искрено и непосредствено признание на Ем. Станев говори красноречиво колко живи са неговите спомени за Еленския край, колко дълбоко са попили те в неговата впечатлителна душа, колко скъпи са за него, за да бъдат все така ярки и свежи и след толкова години. Но може би едно от най-силните доказателства за чувствата на писателя към Еленския край е едно от последните му писма до моя баща Стоян Медникаров от 30 януари 1979 г. по повод смъртта на неговия приятел - ловец от младини, разпоповчанина Михаил Цонев.

Той, странният детектив Валас, върви из лабиринтите на града, в който ба- може би е роден, и разследва убийството на човека, който може би е негов ща. Даниел Дюпон, преподавател по политическа икономия, е трябвало да за гине в 19.30 ч. предишната вечер от ръката на наемния убиец Гаринати, но съд бата е отредила да падне на същото място 24 часа по-късно, пронизан от куршумите на същия тоя Валас. Остроумен криминален роман? Какво търсят тогава в текста картичките със стените на Тива, пазарът за домати, безкрайните градски улички и гумите? Гумите... „Мека, лека ронлива гума, която от натискането не се деформира, а се превръща в прах; гума, която лесно се раздробява и на отчупеното място е лъскава и гладка като седеф." Да започнем оттук. Годината е 1953. Романът „Гумите" от неизвестния, роден през 1922 г. агроном Ален Роб-Грийе минава незабелязано за критиката и читателите. Година по-късно (сп. „Критик“, бр. 86-87 от юли- август 1954) Ролан Барт не само регистрира, но и се опитва да обясни литературната новост в статията си „Обективна литература": „Опитът на Роб-Грийе цели да създаде роман на повърхността: вътрешността е поставена в кавички, предметите, пространствата и движението на човека от едните към другите са обявени на сюжетно ниво. Романът се превръща в директен опит на човешкото обкръжение, без този човек да може да превъзхожда с психология, метафизика или психоанализа, за да се доближи до обективната среда, която открива. Романът... се учи да гледа света вече не с очите на изповедника, на лекаря или на Бога, всички тези значещи хипостази на класическия романист, а с очите на човека, който крачи из града с единствен хоризонт - гледката, с единствена власт - тази на собствените си очи." Критици и теоретици многократно ще се връщат към тъл куванието на Барт, за да разширят и уточнят смисъла му, но няма съмнение, че то най-точно възвестява (или по-скоро подтиква) раждането на новото. Валас, разбира се, не познава Барт.